Много се изписа за Изложбата Годишни награди на М-тел в
Пристанище Варна. Толкова хора писаха. Доста от тях – правилни
неща. Мисля, че нямам право на нито дума повече. Особено от
позицията на полу инсайдер (тъй като нашата скромна PR агенция –
NIRA Communications облъчи локалното медийно пространство с
килограми информация около Склад №7).
Впрочем името Склад №7 е личният ми избор за назоваване на
случването на тази визуална акция. Избрах го заради изразеното
анти арт звучене. Отдавна ми е писнало от романтично-патетични,
псевдо артистични или фамилно обременени названия на събития и
места в изкуството.
А складът е промишленият търбух. Едни хора и машини пълнят в
него едни стоки. Стоките престояват в търбуха известно време,
през което променят цената си (обикновено в посока нагоре).
После други хора и машини ги преместват на друго място –
примерно кораб – и ги приближават с една стъпка към крайния
потребител. Вече по-скъпи, респективно по-ценни.
Точно това се случи и в Склад №7.
Престоявайки там, едни инсталации, картини, скулптури променяха
всекидневно цената си с погледа на всеки един от 15 000 –те
души, които влязоха да ги видят. Самото пространство също вдигна
стойността си. Така промишленият търбух и варненци осъществиха
една взаимна трансформация на ценности. И най-сетне вкараха
Варна в полето на изкуството на ХХ - ХХІ век.
За мен всичко започна със слънчогледа. За пръв път влязох в
Склад №7, когато неговите 2 декара просто изпълняваха функциите
си. Мрачно място. Четири лампи. Планини от прашен слънчоглед,
сред тях тук-там за контраст яйца от гълъби. Запъртъци. И за да
не е всичко толкова черно, от време на време отгоре в забавен
каданс се спуска по някое перо. Звуковият фон – двигатели на
тирове и скърцане на кранове отстрани и вибриращо гълчане на
стотици гълъби отгоре.
После дойдоха фадромите. След тях момчетата с пароструйките,
стъкларите, електричарите... Беше мрак. После беше светлина.
Всичко се завърташе на етапи пред очите ми и пред обектива на
нашата камера. И беше мощно. Това беше акцията за мен. След нея
можеше да влязат и артистите.
И както обещах – нито дума за тях.
Ще взема за финал само нещо знаково. Влизането в склада, не в
изложбата, на Иво Димчев и радикалния му театър. Заради кръвта
на живо.
Без сълзи и сополи, само с кръв. Така го искам изкуството!
И Склад №7 ми го даде.
|
