|
Един обект, който непременно исках да видя,
беше кулата Галата, известна още като Генуезката кула. Няколко
пъти минавах съвсем близо до нея и понеже все не намирах други
желаещи да я разгледат, започвах да се отчайвам, че никога няма
да стигна до това заветно място, което провалените ми планове
обвяваха с все по-голяма тайнственост и привлекателно излъчване.
Накрая, все пак, желанието ми се осъществи, и след изчакване на
опашката за билети, с една групичка се изкачих със скоростния
асансьор на терасата току под заострения като клоунска шапка
покрив. Не знам защо си представях, че изкачването ще е пеша,
дълго и изморително, така че да даде време за съприкосновение с
вековете и воля на въображението какви хора за изкачвали някога
тесните дървени стъпала, но безшумният асансьор ме стовари на
върха за секунди и потокът на туристите с фотоапаратите ме
изхвърли на терасата, където други хора вече настървено снимаха
във всички посоки. Разбира се, и аз правих снимки.
След като се наснимах на воля под вятъра от две морета, влязох
отново на топло да чакам асансьора и прочетох историята на
кулата, поставена на видно място за сведение на неподготвените
туристи. Оказа се, че през вековете кулата е сменяла няколко
пъти функцията си от фар до наблюдателница, през затвор за
военнопленници-роби. Огледах се около себе си – нищо в това
кръгло пространство с облицовани с дървена ламперия стени,
постлани с мокет подове, подредени край стените фикуси в саксии
и стъклена врата към приятен ресторант с бели покривки не
подсказваше, че тук някога са били наблъсквани сред задуха и в
абсолютна тъмнина хора, за които е нямало светъл лъч в тунела.
Сякаш кулата е била винаги там, единствено за да може от
високата й тераса да се правят панорамни снимки.
*
Църквата „Свети Стефан”, обект за посещение на всеки българин,
попаднал в Истанбул. Пътеводителите пишат: „Църквата „Свети
Стефан Български”, изградена изцяло от желязо. Била е излята във
Виена през 1871 г. и спусната по Дунава, разглобена на части”.
Производителят е поставил щемпела си на колоната вдясно от входа
– „Р. Ф. Вагнер – Виена”. И голямото ми туристическо откритие –
църквата е на самия бряг на Златния рог, водата е на метри зад
оградата на спретнатия църковен двор, в който растат дюли и
нарове. Заради учебниците по история винаги съм мислела, че тя е
някъде във вътрешността на квартала. Защо никой не е споменал
досега, че е досами водата? Явно функцията е била по-важна от
локацията. До оградата са подредени гробове на висши духовници –
каменни саркофази, орнаментирани с „вълшебната лампа на Аладин”
с кръст, изсечен върху тумбестото й тяло.
*
Всеки посетител на Истанбул непременно разглежда Топ капъ –
старият султански дворец. И аз го бях разгледала при първото си
идване в този град, но водена от туристическия поток, не
издържах на изкушението да го посетя повторно. Този път обърнах
внимание на един обект, пред който туристите не се спират много
заради устрема си към богато украсената церемониална арка, а и
заради неговата общо-взето невзрачност на фона на пищните украси
и орнаменти на всичко наоколо. Говоря за скромна чешма от бял
камък в предния двор, така наречената „Джелат чешмеси”. Тук
придворният екзекутор („джелат”) измивал ятагана и ръцете си
след … процедурата. Според пътеводителя султанските градинари
изпълнявали по съвместителство и тази функция.
Пропуснах павилиона, в който се помещава съкровищницата на
султаните, най-вече заради опашката от желаещи да я разгледат,
която винаги се вие пред него. Предполагам, че диамантите и
другите скъпоценни камъни са си все там. Според екскурзоводската
информация стойността им е толкова несмента, че нито един
застраховател в света не се е наел да ги застрахова. Вероятно
все още са незастраховани и единствената им охрана е един
достолепен пазач на входа, който размахва пръст пред по-шумните
посетители с предупредителното „Гюрултю йок!”.
За съжаление, любимият ми павилион – дворцовата кухня – беше
затворен. Много ми се искаше да разгледам повторно огромните
готварски казани и черпаците, всеки с размер на голяма тенджера.
И порцелановите съдове, прекосили някога цяла Азия по Пътя на
коприната, за да бъдат подредени на дворцовата трапеза. Някои от
тях са толкова големи и толкова крехки, че е цяло чудо как са
изминали целия този многомесечен път на камилските гърбове без
да се счупят.
*
Разбира се, разходих се и по Истиклял кадеси – прословутият
пешеходен булевард на Истанбул с трамвайчето с едно-единствено
вагонче и красиво орнаментираните сгради и достолепните бивши
посолства от времето, когато Истанбул е бил столицата на Турция.
Ходих и на дискотека, макар че се озовах там малко неочаквано.
Обявата беше за „парти за опознаване” в рамките на Биеналето и
аз си представях, че партито ще е коктейл в градина, че по
каменни пътечки между ниски, поставени в тревата лампи, ще се
разхождат хора с чаши в ръка и тихо ще си говорят за изкуство ,
но…
Беше очевидно някогашно кино в една пресечка на Истиклял и
навалицата ме отнесе на бившия балкон, който беше обзаведен с
два огромни дивана с нахвърляни по тях също така огромни
копринени възглавници, на които се натъркалях с още около
двайсетина души, предимно японци, и наблюдавахме танцуващите в
долния салон на огромни огледала със златни рамки, закачени под
ъгъл над дансинга. Това ми напомни за един епизод в "От Русия с
любов", когато агент 007 прави секс с агент Наташа в апартамента
за младоженци на един хотел, а пък зад огледалото (фалшиво),
сложено нарочно над леглото, ги наблюдават агенти на 2-3
побратимени разузнавания и обилно се потят (и не само заради
жегата). Имаше и огромен бар (вече в дискотеката) с алкохол –
широк жест на гостоприемство от страна на домакините, като се
има предвид не само религиозната традиция, а и фактът, че
посещението ни се случи по времето на Рамазана.
*
Преди да тръгна на това пътуване, обзета от туристически
ентусиазъм, споделих с една приятелка списъка на местата, които
непременно исках да видя. На което тя отговори: „В Турция се
яде!”
Така че не мога да не спомена храната.
Храната е навсякъде и в изобилие. Малко след пристигането си
започнах с едва ли не ритуалното „балък и екмек” (риба и хляб),
които се продаваха от едно люлеещо се корабче на пристанището
Еминюню – нещо като сандвич със скумрия и едро нарязан лук в
срязано по дължина пухкаво бяло хлебче, което хората ядат
седнали на миниатюрни табуретчици край също толкова миниатюрни
масички на кея, и докато гледаш сивкаво-зеленикавите води на
Златния рог и се чудиш как готвачите не ги хваща морска болест,
трябва постоянно да отказваш на поканите на десетките деца,
които ти предлагат да си купиш какво ли не – от печена царевица
до кибрит, през носни кърпички, сувенири и фланелки.
Следва сокът от прясно изцедени плодове, който е на всяка крачка
и можеш да избираш каквото ти хрумне. Все пак най-популярни са
портокалите и наровете. После е „дундурмата” (сладолед), който
продавачите въртят на огромни топки, замръзнали на края на поне
двуметров метален прът и ти се стряскаш, когато под носа ти
изневиделица профучи нещо розово, кремаво или резедаво и весел
глас те подканя да го опиташ. Следват камарите с баклавите,
пирамидите от локуми, печената царевица и кестени, пълнените
картофи и дюнерите, количките с орехи, праскови, грозде,
смокини. Особено в туристическата част закусвалните се една до
друга и витрините им изкушават с изобилието на тавите, които
изглеждат като току-що извадени от фурната, и пълни с неща,
които тук рядко приготвяме в къщи поради времеемкостта на
рецептата. Цялото това изобилие изкушава към необуздано
поръчване; сочиш една, втора, трета тава, готвачът сипва с
готовност, и докато разбереш какво си направил, се оказваш с
препълнена чиния, от която не можеш да изядеш дори и една трета.
А на всяка врата има поне по двама души, които те подканят „само
да погледнеш менюто”, ако се поспреш дори и за секунда. Това е,
ако мога така да кажа, масовата картина. Но в една от пресечките
на Истиклял попаднах на ресторант, където на черни маси с
минималистичен дизайн без покривки, стояха бели минималистични
чинии, в които беше сервиран някакъв минималистичен фюжън,
осветен от естествени свещи с трепкащи пламъчета, а клиентелата
беше от мъже с черни костюми и жени с официални рокли.
*
Впрочем, поканата „само да погледнеш” е явно пазарен подход във
всички области на търговията. Една от вечерите се разхождахме
няколко души и докато чакахме доста поразтеглилата ни се група
да се посъбере, се загледахме в един огромен и безкрайно красив
килим, изложен на витрина на срещуположния тротоар. Един мъж
излезе от магазина, прекоси улицата, дойде при нас и ни покани
„само да погледнем”. Понеже не знаехме как да откажем, тръгнахме
с него. Въпреки предупреждението ни, че нямаме намерение да
купуваме, той ни разведе из целия магазин, който се оказа доста
дълбок и пълен с безброй килими, а той държеше да ни изтъкне
достойнствата на всеки един. Пак казахме, че няма да купуваме,
той пак настоя, че иска само да погледнем. В магазина обаче, не
били изложени всички модели, така че ако сме желаели каталог…
Часът беше десет и половина вечерта. Дали е очаквал, че ще си
излезем от магазина всеки от нас понесъл под мишница по един
навит на руло килим?
А по същото това време една моя позната се озовала в аналогична
ситуация в Кушадасъ. Поспряла се пред витрина за кожени дрехи и
докато разбере какво става, със съпруга си вече седяла на диван
вътре в магазина и пиела ябълков чай, докато продавачът ги
разпитвал какви са и откъде са. Като разбрал, че са от България,
и след традиционното „А, комшу”, им пуснал хита „Бяла роза ще
закича”, а минута след това моята позната пробвала кожено яке
след кожено яке, каквото нямала никакво първоначално намерение
да си купува. Не знам как е завършила тази случка, но си
говорихме, че след почти повсеместното безразличие на тукашните
продавачи, не знаем как да реагираме на прекомерното внимание на
тамошните.
Търговците си имат всякакви убедителни трикове за подмамване на
нищо неподозиращия турист. Един следобед вървяхме с един човек
от групата, а пред нас вървеше ваксаджия (каквито в Истанбул ги
има много) със сандъчето и четките си. По едно време от
сандъчето се изхлузи една четка и падна на земята, а човекът
вървеше напред, явно неусетил загубата. Моят спътник, в изблик
на най-естествена човещина, вдигна четката, настигна ваксаджията
и му я даде. Оня благодари и тутакси разстави ваксаджийницата си
на тротоара и покани добрия човек да му лъсне обувките. Толкова
трогателен жест, казах си аз, и се учудих, че спътникът ми много
категорично отказа да се възползва от благодарността. Но
вероятно, казах си, не е искал да ме кара да го чакам.
На другия ден пак вървяхме няколко души и пред нас пак вървеше
ваксаджия със сандъче. По едно време от сандъчето пак изпадна
четка…
И другите от групата ми разказаха как преди два дни пак вървели
заедно, пред тях пак ваксаджия, четката му пак паднала, един
човек от групата пак я вдигнал и му я подал, ваксаджията пак
направил жест „дай за благодарност да ти лъсна обувките” и
човекът дал… След което ваксаджията му поискал 10 лири.
*
Всяко пътуване върви със задължителното албумче снимки и аз се
учудвам на себе си, колко малко са моите (и колко некачествени)
при лекотата на дигиталната фотография и апаратите, които всичко
сами правят.
Последния ден се разходих край Босфора и исках да направя снимка
натам, където някъде в далечината реших, че трябва да са
Симплегадите – митичните скали от едно друго пътуване – на
кораба Арго, но се отказах от страх да не сбъркам посоката.
Затова тях оставям на вашето въображение.
|
