Истанбулското биенале на изкуствата беше официалният повод, заради който се организира това пътуване, така че не мога да го отмина неспоменато.

Винаги е добре, когато за мащабна проява на изкуството като тази пише художествен критик, но поради липсата на такъв в момента, предлагам собственото си мнение.

Впрочем, биеналето има страница в интернет, така че всеки заинтересован може да получи безпроблемно оттам цялата официална информация за събитието. Там е поместен и пространен манифест за Бертолд Брехт и знаменития цитат „Кое поддържа човечеството живо?”, избран за мото на биеналето.

И името (личността, творчеството и времето на Брехт), и мотото-заглавие заедно с текста на знаменитата песен, са открити към безбройни интерпретации, които всеки може да направи съобразно собствените си нагласи и информираност, затова няма да разглеждам различните варианти. Ще се задоволя само да кажа, че експозицията ми се стори силно политизирана, до плакатност, сякаш авторите са се надпреварвали да поставят художествената си дарба в услуга на злободневна тема, така че да бъдат селектирани за участие.

Но може би е нормално всяка мащабна проява да търси политическата и социална ангажираност като гаранция за значимост. Колкото и да ми е мъчно, идеята за изкуство заради самото изкуство остава крайно непопулярна. Дали, може би, защото е много трудна за изпълнение? Или защото в това свръхполитизирано време изкуството няма друг избор, освен да се предаде на злобата на деня, ако иска да добие известност и признание?

Основната експозиция на биеналето се помещава в бивш пристанищен склад на брега на Босфора (Антрепо № 3) и още с влизането, и водена от инстинкта си за чистота и подреденост, ми се прииска да вдигна една смачкана червено-розова хартийка, която се валяше по пода. Вече се навеждах като същевременно се оглеждах за кошче, когато забелязах, че тя не е сама: целият под беше осеян с такива хартийки и като реших, че тяхното присъствие не е случайно, се задоволих да побутна моята настрани, за да не я тъпчат хората. Хартийките бяха във всичките зали на антрепото и докато разглеждах експонатите, отвреме-навреме си задавах въпроса защо хартийките са там.

Впоследствие прочетох в каталога (както си ми е навик бях отишла да разглеждам без никаква предварителна информация), че това е инсталацията „Турски доклад” на авторката Саня Ивекович (Загреб).

„Турски доклад 09” (2009) се състои от червени хартиени листи, върху които са отпечатани основните точки от доклад на турски неправителствени организации върху положението на жените в Турция. Докладът засяга редица важни проблеми, свързани с неравнопоставеността на половете, включително много тревожната тема за убийствата заради изгубена чест, които все още са сериозен проблем в Турция. Листите са разпръснати по цялата площ на биеналето. Художничката третира напечатаните листи като боклук, каквото е честото отношение на влиятелните организации към подобни доклади.” – обяснява каталогът.

По чисто стечение на обстоятелствата бях чувала за тези убийства заради изгубена чест, които се извършват от родните, най-често братята, на момиче, което е имало любовна връзка без брак и с това е опозорило семейната чест. Историята ми я беше разказала моя приятелка, която работи за голяма международна организация в Западна Европа.

При тях работело момиче-мюсюлманка, макар и не от Турция, която си имала приятел, с когото живеела без брак. Може би отдалечеността от нейната страна и роднините са й дали смелостта да го направи. През една отпуска тя отишла в страната си и повече не се върнала. Нямало и никакво съобщение от нея, което било странно и в разрез с работните правила, и организацията започнала да я търси. Роднините отговорили, че тя била добре, но че нямало да се върне повече на работа. Всички опити да се свържат лично с момичето останали напразни, приятелят й също повече не получил вест от нея. Накрая в организацията стигнали до тъжното убеждение, че момичето е било убито от семейството си заради тази си връзка.

Замислих се са инсталацията и за силата на артистичното хрумване. Каквото и да направеше човек с тези хартийки, винаги щеше да има отношение – дали ще ги побутне, или ще ги стъпче, или ще ги подмине безразлично… Едно е сигурно, че листът никога няма да възстанови своята гладка цялост, така както няма да се върнат и тези безсмислено погубени животи.

Но си мисля и още, че ако не беше тази конкретна история, която случайно някога бях научила, обяснението от каталога едва ли щеше да ми подейства със своята безлична обобщеност. Същото вероятно може да се каже и за всички останали работи в биеналето, които по-горе нарекох плакатни. Сигурно човек трябва да се докосне лично до темите им, за да реагира емоционално, така както ми въздейства „моята” инсталация; но на първо виждане ме оставиха безразлична.

Възможно е каталогът или компетентното мнение на художествената критика да успеят да ме убедят в противното.

Поради липса на професионална компетентност не си позволявам да засегна въпроса за художественото достижение, а оставам в плоскостта на емоционалното възприятие, където всеки има право на мнение. Това беше моето.