01.11

броят

архив

контакт

връзки

за нас

 

2009

    БЮЛЕТИН ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ

Анна Владева

Музей за съвременно изкуство - Истанбул

Музеят за съвременно изкуство на Истанбул - известен още като „Истанбул модерн”. Дали „модерн” трябва да се тълкува като „съвременно” или „модерно” изкуство е въпрос, открит за интерпретация, но лично аз предпочитам „съвременно” като по-неутрално и ограничаващо се единствено до времевия период, в който са създадени експонираните работи. Говори се, че „Истанбул модерн” е замислен и осъществен като реплика на лондонския „Тейт модерн”, но и тези спекулации ще оставим на по-сведущите по темата.

Помещава се на брега на Босфора в бивш пристанищен склад, с официален адрес „Антрепо № 4”(непосредствено до „Антрепо № 3”, където е основната експозиция на биеналето), и след като остави зад гърба си навалицата и екзотиката на площад Султан Ахмед и потока от коли и редиците рибари на моста Галата, човек се озовава в пространство, което може да е навсякъде в Западна Европа – този все още водещ еталон за организация на музейното и галерийно дело. Зад тихите и неутрално сиви стени на музея, за Истанбул напомнят само безбрежието на Босфора и минаретата в далечината, когато обиколката отведе посетителя до някой от панорамните прозорци.

Странно е усещането пред подредените в галерията работи, така естествено лишени от натрапливи фолклорни белези на „национална културна традиция”, каквато предубедеността ми свързваше със стари клишета за шалвари и засукани мустаци и ме караше да търся в нарисуваното; поне в началото. След това се оставих на въздействието на художественото достижение, което нямаше нищо общо с предварителната ми резервираност.

За „Истанбул модерн” и неговите експозиции е писано достатъчно, така че всеки може да си набави сам интересуващата го фактология. Справочниците неизменно привличат вниманието към един експонат – инсталацията „Фалшив таван” на Ричард Уентуърт (1995-2005) – „инсталация от турски и западни книги, плаващи във въздуха и намекващи за важния проблем за възприемането на междукултурните различия”. Сигурно е така, но моят неинформиран, вдигнат нагоре поглед, възприе тази инсталация като небе, изпълнено с облаци-книги, по които слънцето хвърля сенки-букви. Погледнах я и отгоре, от нивото на втория етаж, и ми се стори, че това са книги, пуснати в тих залив, в който бавно се поклащат тези отдавна прочетени и вече ненужни книги, а кориците им навяват шарена носталгия по отминалото вълнуващо съприкосновение с текста, докато течението лениво ще ги отнесе нанякъде или те ще потънат на дъното, повлечени от тежестта на собствените си, набъбнали от водата страници.

Искам да кажа и за любимия си експонат, който, поради лаически пропуск да прочета названието и автора му, наричам за себе си „Мърдащото дърво”. Всъщност, дърветата са три: едното – едва разлистено, второто – с напълно развити листа, а третото вече голо – електронно създадени в естествени пропорции и проектирани върху черните стени на затворено п-образно затъмнено пространство, където клоните и листата се полюшват под кротките пориви на неосезаем електронен вятър. Толкова е въздействащо и живо, и толкова неочаквано, че от посетителя се изтръгва едно неволно „Ах!” и той спира в захлас, загубил изведнъж усет за място и време. Уредниците на изложбата, явно знаещи за хипнотизиращото въздействие на инсталацията, предвидливо са сложили по средата между стените голяма кожена табуретка, на която човек да седне и в забрава да съзерцава омайващото движение. Представих си напълно разлистеното дърво в парк, на алея, по която някой върви в лятна вечер на път за в къщи след дълъг работен ден и за никъде не бърза, защото никой не го чака. Обичайните разхождащи се вече са се прибрали, а вятърът е топъл и човекът изпитва наслада от движението на въздуха по лицето си, а над него тихо шумолят листата. Или пък голото дърво, на мокра улица в студена есенна вечер, асфалтът (не, по-добре да е паваж) блести от влагата, и някакъв човек с шлифер и мека шапка бърза сгушен в реверите, за да се крие от носения от вятъра студен дъждец; неизвестно откъде и закъде. За пролетното дърво нямам измислена картина, може би защото пролетта е винаги оптимистична, а мен някак си ме влече меланхолията.

Дали, помислих си, някой някога си е харесал толкова много тази инсталация, че е пожелал да си я има в къщи? И да й отреди специална стая, в която да влиза и да проектира картините на въображението си върху трепкащите листа и клони? Защото картина всеки може да си окачи на стената, но да отдели нарочно помещение – от позицията на прагматичния бит това ми се струва трудно осъществимо, направо невъзможно.

Затова се върнах няколко пъти в тъмната стаичка на инсталацията, за да взема колкото мога повече от емоцията на мърдащите дървета.

 

  
ОБРАТНО
  

stalker.bg

 

 

 

 

 

 

 

 


 


 

 
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
 
 
 
 

 

© Copyright 2005 - Stalker Project - Studio IDA