|
Музеят за съвременно изкуство
на Истанбул - известен още като „Истанбул модерн”. Дали „модерн”
трябва да се тълкува като „съвременно” или „модерно” изкуство е
въпрос, открит за интерпретация, но лично аз предпочитам
„съвременно” като по-неутрално и ограничаващо се единствено до
времевия период, в който са създадени експонираните работи.
Говори се, че „Истанбул модерн” е замислен и осъществен като
реплика на лондонския „Тейт модерн”, но и тези спекулации ще
оставим на по-сведущите по темата.
Помещава се на брега на Босфора в бивш пристанищен склад, с
официален адрес „Антрепо № 4”(непосредствено до „Антрепо № 3”,
където е основната експозиция на биеналето), и след като остави
зад гърба си навалицата и екзотиката на площад Султан Ахмед и
потока от коли и редиците рибари на моста Галата, човек се
озовава в пространство, което може да е навсякъде в Западна
Европа – този все още водещ еталон за организация на музейното и
галерийно дело. Зад тихите и неутрално сиви стени на музея, за
Истанбул напомнят само безбрежието на Босфора и минаретата в
далечината, когато обиколката отведе посетителя до някой от
панорамните прозорци.
Странно е усещането пред подредените в галерията работи, така
естествено лишени от натрапливи фолклорни белези на „национална
културна традиция”, каквато предубедеността ми свързваше със
стари клишета за шалвари и засукани мустаци и ме караше да търся
в нарисуваното; поне в началото. След това се оставих на
въздействието на художественото достижение, което нямаше нищо
общо с предварителната ми резервираност.
За „Истанбул модерн” и неговите експозиции е писано достатъчно,
така че всеки може да си набави сам интересуващата го
фактология. Справочниците неизменно привличат вниманието към
един експонат – инсталацията „Фалшив таван” на Ричард Уентуърт
(1995-2005) – „инсталация от турски и западни книги, плаващи във
въздуха и намекващи за важния проблем за възприемането на
междукултурните различия”. Сигурно е така, но моят неинформиран,
вдигнат нагоре поглед, възприе тази инсталация като небе,
изпълнено с облаци-книги, по които слънцето хвърля сенки-букви.
Погледнах я и отгоре, от нивото на втория етаж, и ми се стори,
че това са книги, пуснати в тих залив, в който бавно се поклащат
тези отдавна прочетени и вече ненужни книги, а кориците им
навяват шарена носталгия по отминалото вълнуващо съприкосновение
с текста, докато течението лениво ще ги отнесе нанякъде или те
ще потънат на дъното, повлечени от тежестта на собствените си,
набъбнали от водата страници.
Искам да кажа и за любимия си експонат, който, поради лаически
пропуск да прочета названието и автора му, наричам за себе си
„Мърдащото дърво”. Всъщност, дърветата са три: едното – едва
разлистено, второто – с напълно развити листа, а третото вече
голо – електронно създадени в естествени пропорции и проектирани
върху черните стени на затворено п-образно затъмнено
пространство, където клоните и листата се полюшват под кротките
пориви на неосезаем електронен вятър. Толкова е въздействащо и
живо, и толкова неочаквано, че от посетителя се изтръгва едно
неволно „Ах!” и той спира в захлас, загубил изведнъж усет за
място и време. Уредниците на изложбата, явно знаещи за
хипнотизиращото въздействие на инсталацията, предвидливо са
сложили по средата между стените голяма кожена табуретка, на
която човек да седне и в забрава да съзерцава омайващото
движение. Представих си напълно разлистеното дърво в парк, на
алея, по която някой върви в лятна вечер на път за в къщи след
дълъг работен ден и за никъде не бърза, защото никой не го чака.
Обичайните разхождащи се вече са се прибрали, а вятърът е топъл
и човекът изпитва наслада от движението на въздуха по лицето си,
а над него тихо шумолят листата. Или пък голото дърво, на мокра
улица в студена есенна вечер, асфалтът (не, по-добре да е паваж)
блести от влагата, и някакъв човек с шлифер и мека шапка бърза
сгушен в реверите, за да се крие от носения от вятъра студен
дъждец; неизвестно откъде и закъде. За пролетното дърво нямам
измислена картина, може би защото пролетта е винаги
оптимистична, а мен някак си ме влече меланхолията.
Дали, помислих си, някой някога си е харесал толкова много тази
инсталация, че е пожелал да си я има в къщи? И да й отреди
специална стая, в която да влиза и да проектира картините на
въображението си върху трепкащите листа и клони? Защото картина
всеки може да си окачи на стената, но да отдели нарочно
помещение – от позицията на прагматичния бит това ми се струва
трудно осъществимо, направо невъзможно.
Затова се върнах няколко пъти в тъмната стаичка на инсталацията,
за да взема колкото мога повече от емоцията на мърдащите
дървета.
|
