След като разгледахме Истанбул модерн, с Милко Божков седнахме в кафенето на музея, като логичен завършек на обиколката. Той ми направи снимка за спомен на фона на Босфора, и като пренебрегнахме масите с белите покривки и колосаните салфетки, се настанихме на бара. Докато чакахме поръчката и машината за еспресо тихо съскаше някъде встрани, а пред нас, зад огромния панорамен прозорец, се разстилаше квинтесенцията на туристическия Истанбул с Топ капъ, купола на Света София и минаретата на Синята джамия, зад гърбовете ни беше най-доброто от изкуството на една 70 милионна нация, сътворено през последните сто години, и с настроението, че опознаването на света е нещо красиво и вълнуващо, зададох следните въпроси, на които Милко Божков отговори, въпреки тяхната лексиконна тривиалност.

Тръгна ли с някаква специална нагласа за Истанбул, с някакви конкретни очаквания?
Това не е първото ми идване в Истанбул, затова сега ги няма вълненията на неизвестността какво точно ще видя. Те бяха преди години, когато дойдох тук за пръв път с едно притеснение, вероятно повлияно от някогашните внушения за историческо минало, които, искам да кажа, много бързо се стопиха от вниманието и гостоприемството, с което бяхме посрещнати. Така че сега пристигнах с очакването за завръщане в един град, който ме зарежда.

Кое от нещата, които видя, те впечатли най-силно?
Първото опознаване и туристическият глад да видя колкото се може повече „обекти” получиха удовлетворение при предишните ми идвания. Така че сега ходя само по места, на които исках да се върна. Някои от нещата пропуснах, защото, макар и да са задължителни за всяко първо посещение в този град, реших, че едно виждане им е достатъчно. Поне засега. Но това, което ме впечатлява дълбоко и към което винаги ще се връщам, са мозайките в църквата Хора (известна в туристическите пътеводители като джамията Карие). В Академията винаги са ни давали за пример мозайките в Равена, но тези в Хора ми въздействат много по-силно. Не говоря за чисто техническото изпълнение. Говоря за използването на топли и студени тонове, което е рядкост за източноправославната икона. И най-вече за резултата на въздействието. Това е достижение, което не подтиска с импозантност и мащаб, а въздейства камерно с човечност и топлота. Мога да ги гледам до безкрайност.

Имаш ли чувството, че си пропуснал да видиш или усетиш нещо от Истанбул?
Истанбул е огромен град, в който живеят 20 милиона и от който ние обхождаме само една малка част. Нормално е човек да не успее да види всичко на едно идване. А и не трябва да нахалства. Все пак ние сме гости тук и в любопитството ни трябва да има уважение към пространството на домакините. Приемам това и се оставям на гледките и усещанията, които градът доброволно ми предоставя. И всяко ново нещо, което видя, без да съм го търсил и очаквал, е добре дошло.

Истанбул накара ли те да пожелаеш да нарисуваш нещо?
В най-директния смисъл − да. При предното ми идване, когато се разхождах из уличките зад Света София, попаднах на магазинче за черги и килими. Там имаше едни тъкани възглавници с мотиви, които много ми харесаха и реших, че искам да ги нарисувам. След това обаче, си казах, че това е много пряко и някак си ще бъде като копирано. Затова се отказах. Но ако говорим по-общо, всяко нещо, което впечатли човек, един ден се появява в неговата работа. Може да не е скоро и връзката може да не е видима, но то е там, защото е оставило знак.

Взе ли си някакъв сувенир?
Да, тези възглавници, за които казах. След като реших, че няма да ги рисувам, ми се искаше поне да ги гледам. Иначе – традиционните сладки неща за близките, с които всички се връщат от пътуване в Турция. Приятно е да се спазва традицията на армагана.

Някаква случка от ходенето? Или просто нещо, което държиш непременно да кажеш във връзка с Истанбул?
Трудно е да се отговори веднага на такъв въпрос. То е като да ти кажат „Похвали се нещо”. На първо питане нищо конкретно не ми идва наум, защото Истанбул е като калейдоскоп и трябва време за подреждането му. Но в разговорите постоянно излизат различни неща. Впрочем, може би това искам непременно да кажа – че видяното и преживяното в този град те карат да говориш за него дълго след завръщането си. И винаги да имаш какво да добавиш.

Искаш ли да се върнеш пак?
Да! Определено да!