|
Посещението ни в Истанбул
съвпадна с Рамазана.
Което пък ме накара да включа тук този текст.
ОЩЕ ИЗГУБЕНИ ПИСМА ОТ ИЗТОКА
ДЪ НЮ МАНТЛИ МЕГЪЗИН,
БРОЙ 102. ЛОНДОН, 1854
Младши лейтенант Томас Пепър
Британския лагер, Девно (Девня), юли 1854 г.
„Скъпи настойнико,
…Когато пристигнахме в Константинопол там празнуваха необичаен
религиозен обичай, наречен „Рамазан” или „Мохамедански пости”,
които те спазват всяка година. Цял един месец мюсюлманите,
включително султана, не ядат, докато слънцето е над хоризонта;
при това през лятото, когато този период продължава над
петнадесет часа – можеш да се досетиш колко изгладняват, докато
дойде нощта. Не могат да пийнат и глътка вода, нито дори да си
дръпнат веднъж от лулата. За богатите и високопоставените това
не е голяма тегоба, защото могат да проспиват дните и да набират
сили; но за тези, които трябва да работят, това е свръхусилие.
Тружениците на открито, каруцарите, лодкарите и всички подобни,
са почти свършили в края на тридесетте дни и много от тях
умират. Нямаш представа как прежуря слънцето тук в Турция и да
се бъхтиш под него в продължение на петнадесет часа без капка и
хапка е достатъчно, за да довърши всекиго. Бедните спазват
строго този пост, но богатите имат склонност да се измъкват.
Постът се измества назад с единадесет дни всяка година, така че
понякога се пада през зимата, когато часовете на гладуване не са
толкова много.
Мисля си, че тези турци са луди, като гледам начина, по който се
възвестява Поста. Те изпращат един татарин на кон на един от
най-високите хълмове на азиатския бряг, да се взира в небето на
запад, и когато дневната светлина започне да избледнява, така че
да се провиди тънката ивица на младата луна, и татаринът види
ясно лунния сърп, той отпрашва към Скутари по-бързо и от нашите
пожарни коли при пожар в Лондон. На морския бряг има друг човек,
застанал до заредено оръдие, с готов фитил в ръка; татаринът
пристига в галоп при него, подава сигнала, фитилът се запалва и
оръдието изгърмява с грохот, сякаш гърмят стотици оръдия, поради
ехото, което отеква в бреговете на Босфора. Това е сигналът, че
слънцето е залязло, и постът започва. След това хората прекарват
часовете до утрото в ядене, пиене, смях, разговори и молитви –
такива пирове се устройват през тези нощи! Всички улици са
осветени, къщите са обгърнати с искрящи струи светлина, джамиите
изглеждат като обвити в пламъци; в същото време кубетата на
храмовете са скрити с хитроумни изобретения, които не могат да
излъжат нас, християните, но показват възхвала на Аллаха.
Тълпите седят по улиците и се наслаждават на кафето и шербета си
и прекарват в приказки прохладните нощни часове, почти до
изгрев, когато се заемат отново с обилно хранене и много бързо
дърпат от лулите си. След това над Константинопол изгърмява
оръдието, обявяващо изгрева, и те си лягат, за да спят и постят
до следващия залез. Някои, които са много ревностни, прекарват
половината нощ в молитви; можеш да видиш как го правят на
улицата. Когато месечният пост свърши, има три дни празненства,
през които те ядат и пият през цялото време; поне така ме
уверява лейтенант Джоунс, а той има неколцина приятели, които
живеят тук…
… Когато има новини, достойни за съобщаване, ще ви пиша пак…
Покорно ваш,
Томас Пепър”
*
И почти същото, но вече за друг получател.
„Приятелю Гюз,
Малко след последното си писмо бях надолу към Константинопол…
… Турците са такова чудновато племе: излежават се в леглото по
цял ден, а цяла нощ са като караконджули. Първият ден, когато се
озовахме там, очаквахме с нетърпение да стане тъмно, защото
бяхме чували, че градът свети по-ярко и от слънце, по улиците са
подредени трапези и всички излизат навън, облечени в нощници; и
има глоба, ако облечеш нещо различно. Е, нощта дойде и аз,
естествено, излязох облечен в моята, защото се страхувах от
глобата; а и за да не се отличавам от другите. Беше
зашеметяващо. Хиляди книжни фенери се полюляваха, хиляди лампи
светеха, окачени по високите сгради над нас, малки масички,
подредени с храни и шербет, вино и лимонада, много лули и цигари
и компании, които се наслаждаваха на всичко това, и суетящи се
около тях чевръсти разгорещени сервитьори. Но когато се
отдалечих достатъчно от казармата установих, че съм
единственият, който се разхожда в такава одежда и по чехли.
Чудно, че не го бях забелязал по-рано, но гледката беше толкова
нова за мен; в същото време всички местни се кокореха срещу ми,
сякаш си мислеха, че съм избягал току-що от някоя лудница. Чудех
се в смущение как да се прибера и се страхувах, че някой може да
запали полите на нощницата ми, защото всички изглеждаха много
свирепи и крещяха „Гяур!” Но нуждата е майка на
изобретателността и аз паднах на колене, скръстих смирено ръце
на гърдите си, опрях чело о паважа, както е молитвената поза на
турците. Казах си „какъв добър благочестив мюсюлманин съм аз,
възхваляващ Аллах, докато другите пируват”; след това се обърнах
и се втурнах към дома, нахлузих панталоните си и останалите
дрехи и излязох отново. Струва ми се, че турците наистина
излизат навън по нощници, само че те са толкова пищни, че ги
закриват също толкова добре, колкото и дневните им дрехи…
… И изпрати на приятеля си някакви новини. Аз ти разказвам за
всичко.
Том Пепър”
|
