|
Откъде и кога точно започват
впечатленията от един град? Вероятно от фантазията, какво
очакваш да видиш в него.
Когато тръгвах на първото си пътуване за Истанбул, си представях
град като излязъл от приказка на „Хиляда и една нощ” – бели
сгради с филигранени каменни украси и куполи като луковици,
кервани с камили, водени от везири с дълги бради, чалми и
златотъкани широки дрехи. После следваха 1930-те години с Робърт
колеж, Ориент експрес и Агата Кристи, а най-накрая мъже в
смокинги с пригладени назад коси, които вечер се возят в открити
черни лимузини по булеварди край Босфора, и всичките са Джеймс
Бонд. Тогава, преди 12 години, информацията беше оскъдна и
литературата беше единствен стимул за въображението ми.
Разбира се, не видях нищо такова. В интерес на истината, почти
нищо не видях, защото някак си не можах да простя на града, че
не ми е предоставил гледките, които очаквах от него, колкото и
да разбирах, че те са невъзможни. Напуснах Истанбул с мисълта,
че един ден непременно ще се върна, трябва да се върна, но вече
подготвена с информация и маршрути, така че нищо да не ми
убегне.
Осъществяването на този план се проточи 12 години.
И ето ме отново тук.
Различни са подходите за описването на едно пътуване. Най-често
се следва хронологията на събитията, но това е досадно дълго и
монотонно. Може да се подходи хумористично, но тогава разказът
става недостоверен и, донякъде, не съвсем искрен. Може да се
подходи и сериозно-информиращо, но кой се интересува от
статистики, когато е във ваканция?
Затова предпочетох фрагментарността – най-естественият начин, по
който човек споделя преживяванията си. Впечатленията (а понякога
и прозренията) идват неочаквано и накъсано, без връзка едно с
друго, и без никаква хронология, така че не търсете
последователност в следващите страници.
*
Едно от нещата, които поразяват в Истанбул, е отсъствието на
езикова бариера. Струва ми се, че независимо на какъв език
говори в този град, всеки ще бъде разбран и ще разбере това,
което му се казва. Сякаш човек е попаднал в гъмжилото на някакъв
нов Вавилон, прочутата кула току-що се е разпаднала и езиците са
се разроили, но о, чудо, въпреки че всеки говори на своя, хората
помежду си се разбират прекрасно.
В кафенето на Истанбул модерн (виж „Интервю”), с Милко Божков
дадохме поръчката си на следната невъзможна смесица от думи:
- Уан тюркиш кахвеси, уан еспресо, уан фреш партакал и уан вода.
- Аха, сю – уточни сервитьорът последната точка от желанието ни.
- Да – кимнах утвърдително аз.
Сигурно е излишно да казвам, че поръчката ни беше изпълнена
съвсем точно.
*
Удивително е как столетията са се насложили тук и старото и
новото съжителстват мирно и ненатрапчиво едно до друго. Не,
по-точното е да се каже как старото е послужило за градежа на
новото, което на свой ред се е превърнало в старо и т.н. И как
хората минават край цялата тази старина и хилядолетна история,
струпана на едно място, с абсолютно безразличие.
В туристическата си стръв да опитаме всичко, което градът
предлага, отидохме да пушим наргиле в една от многото пушални в
района на площад Баязид. Пушалнята се беше разположила под
сводовете на нещо, което някога ще да е било религиозно училище
и по куполите над главите ни още стояха нарисуваните стилизирани
украси. Голяма част от масите бяха на открито в плочест двор, а
току зад тях бяха мюсюлманските гробове с обелиските и розовите
храсти, посадени в специалните отвори в средата на плочите и по
всичко личеше, че никой нито се притеснява, нито възразява срещу
това съжителство. Гробовете бяха явно много стари, защото в един
от тях вместо розов храст растеше огромно дърво. А зидът, на
който бяха подпрени шарените тъкани възглавници на нашия миндер,
се оказа стената на гробница, зад която почиваше в покой един
Мехмед паша.
Самото пушене на наргиле не ми се стори нищо особено, може би
заради инструктажа да не гълтам дима, което аз много се стараех
да изпълня. Гледах как другите го правят – първо лекичко
надуваха мундщука, при което водата в наргилето се разбълбукваше
на големи мехури, след това изпафкваха огромни гъсти кълба бял
дим с полупритворени очи и блажено изражение. Опитах, но
мехурчетата ми се получиха съвсем скромни, а вместо кълбо дим
успях да произведа само някакви анемични ленти пушек, така че се
отказах.
*
Случихме се в Истанбул по времето на Рамазана. Една привечер
отидох да разгледам джамията Сюлеймание. За съжаление
централният двор с колоните, за които туристическите справочници
твърдят, че са взети направо от императорската ложа на
някогашния Хиподрум, беше затворен заради реконструкция, така че
влязох в едно странично помещение, отворено за посетители, след
като доста се колебах на входа дали туристическото ми
любопитство няма да обиди молещите се вътре. Но понеже видях и
други туристи да влизат, си събух обувките и влязох с една група
с фотоапарати. На излизане видях, че площадът, който бях
прекосила на идване, чудодейно се е изпълнил с маси, по които е
наслаган хляб в панерчета и малки чинийки с фурми и локум. Както
е обичаят по всички заведения в града, на мига се появи усмихнат
млад сервитьор, който започна да ме убеждава „само да погледна
менюто”. Междувременно запристигаха групи, явно семейства или
големи приятелски компании, и се настаняваха по масите, сядаха и
разговаряха, но никой не поръчваше. С оскъдните си познания за
този празник попитах:
- В колко часа сервирате вечерята?
- Постите ли? – на свой ред ме попита сервитьорът.
- Не – казах му аз.
- Ами в такъв случай можете да ядете веднага.
Седнах и си поръчах десерта, вписан в английската част на менюто
като„оризов пудинг”, а в турската – като „сютляш”. Макар че
поръчката ми беше изпълнена начаса, реших, че ще е неудобно да
се храня, докато всички останали стоят на празните си маси и
продължават да си говорят без да показват никакви признаци на
глад и нетърпение. Чудех се колко от тях наистина постят и колко
просто са дошли заради ритуала на празничното събиране около
трапезата и удоволствието от разговора. Здрачът се сгъстяваше и
по едно време, като по даден знак, сервитьорите понесоха
отрупани табли и започнаха да сервират по масите. Реших, че е
дошъл моментът да си изям млякото с ориза. Беше вкусно, но
свърши бързо и станах да си ходя. Докато пресичах площада
хвърлях поглед към сервираното меню и установих, че всички ядат
едно и също (може би някаква ритуална храна?) и си вземат салата
от общи чинии, сложени по средата на масите.
На връщане към хотела минах край дървена количка-сергия, на
която един дребен човек продаваше смокини и си купих един
килограм с ясното съзнание, че няма да мога да ги изям всичките.
Той ми изтегли повече за същите пари и ги сложи в книжен плик,
нещо отдавна забравено в нашето пазарско царство на найлоновите
торбички.
*
Единственото нещо, което, признавам си, ме изнерви в Истанбул, е
отсъствието на всякакви етикети с цени. Разбира се, когато
попиташ винаги ще ти кажат и вероятно няма да те излъжат, но
липсата на „черно на бяло” винаги хвърля сянката на съмнението.
Въпреки че многократно си повтарях наум, че туристът е жертва на
търговците навсякъде по света, това отсъствие на етикети ме
караше ежедневно да подминавам пирамидите с локуми и тавите с
баклава.
Един ден тръгнах според указанията на пътеводителя по уличката
Везир хан в съседство с Капалъ чарши, където исках да разгледам
средновековните ханове, в които някогашните търговци отсядали
след дългия преход по Пътя на коприната. Намерих няколко
постройки, които ми се сториха разочароващо нови, за да бъдат
въпросните ханове, а и нямаше никакви табели. И като се връщах,
попаднах на пешеходна улица, сякаш специално създадена в угода
на туристите, както сигурно и беше, защото моментално се
сблъсках с група фризирани белокоси баби и дядовци с трикотажни
блузки с якички, предвождани от екскурзовод с високо вдигнат
чадър. Тръгнах моментално по старателно наредените жълти и сиви
плочки, покрай витрините с бижута и копринени килими, и стигнах
до едно Старбъкс кафе. Помислих си, че е тъпо да си в Истанбул и
да седнеш в нещо толкова прозаично като Старбъкс, каквото има
навсякъде, но какво удоволствие е да видиш истински голям
ценоразпис. След прилежно смятане наум и приготвяне на точната
сума, си поръчах турско кафе и прясно изцеден портокалов сок
(турско кафе в Старбъкс, знам, че е смешно), но като дадох
парите се оказа, че трябва да додам. Къде и как бях
сбъркала...Кафето беше чудесно – гъсто, сладко и с каймак.
Но когато заговорих за цени и плащания, неизменна тема във
всички туристически разкази, справедливостта изисква да кажа, че
при онова пиене на кафе с Милко Божков, когато уреждахме
сметката, той погрешка дал 20 лири (около 20 лв) в повече.
Сервитьорът веднага дойде да му каже, че е направил грешка,
вместо да си ги прибере тихомълком и така Милко да изпие
най-скъпото кафе в цял Истанбул.
Но Истанбул е раят на пазарлъка и всеки, който умее и желае да
го прави, там е в свои води. Една групичка от нашите спътници
отишли на ресторант и когато им донесли сметката, тя им се
видяла нелогично голяма за изконсумираното. Те веднага
изкоментирали това със сервитьора и в крайна сметка платили
половината, при което не срещнали никакво сериозно възражение.
Но аз не мога по този начин, така че продължих да се придържам
към местата с написани цени, което пък доста ограничи кръга на
кулинарните ми и пазарски преживявания.
*
Искам да спомена и за гробниците – тюрбетата – които са в двора
на всяка джамия – кръгли каменни постройки с купол, в средата на
които, върху меки килими и сред благочестива тишина, почива в
саркофага си високопоставен покойник. Отворени са за посетители
без забрана за пол и религия, само трябва да се събуеш преди да
влезеш, а жените да са с покрити глави. Бях си взела предвидливо
шал в очакване на нещо такова, но това се оказа излишно – пред
входа на всяко тюрбе има по цяла табла най-различни шалове, от
които по-суетните могат да си изберат този, който им отива
най-много. Макар думата „гробница” да привлича с тайнствеността
на отвъдното, на практика тюрбетата изненадват с някакъв
своеобразен домашен уют - може би заради килимите и наредените
покрай стените застлани дивани. По средата са ковчезите с
островърхи капаци като покриви, покрити с копринени наметала,
избелели от времето, извезани открай докрай със свещени сърмени
надписи. Във времена, когато машинната бродерия е била
непозната, се замислих за огромния труд, вложен в тези наметки,
където всяка буква е извезана с тънко и дебело, абсолютно сходна
със съседната и, предполага се, в крайния продукт няма никакви
правописни грешки. Постоянно влизат хора да се помолят
безмълвно, или други като мен, да погледнат от любопитство.
*
Едно място, което предварително разпалваше въображението ми,
беше старият площад Ат мейдан. Това, което толкова ме притегляше
към мястото, беше едно фрагментарно споменаване, което дори не
помня къде бях прочела, че на този площад някога (в стари
времена) били избити еничарите.
Представях си някакъв площад с бели неравни плочи, пуст и
отдавна забравен, на който някога са довели тези еничари, а те
са вървели безропотно към заколението си. Нямах представа защо
са искали да ги избият и как точно се е случило това. В
представите ми картината беше като миниатюра от стара книга, на
която са изобразени дребни човечета с червени шалвари, а кръвта
напълно отсъстваше. (Странно е как отдавна миналото насилие
обръща внимание към себе си и се обвива в някаква изчистена от
конкретика загадъчност). Чудех се как ще намеря мястото и дали
изобщо някой ще знае за някогашния трагичен Ат мейдан. Не исках
да чета предварително нищо, не исках никакви факти, само някой
да ми посочи мястото, но понеже от познатите ми, вече ходили в
Истанбул, никой не беше чувал за него, нямаше как, трябваше да
потърся във вездесъщия Гугъл. И се оказа, че Ат мейдан е старото
име на още по-стария Хиподрум (буквалният превод на името просто
се набива на очи), сега всеизвестният площад Султан Ахмед,
заобиколен от въжделените цели на всеки турист – Света София,
Синята джамия, водохранилището на Юстиниян (известно още като
Цистерната); а съвсем наблизо е Топ капъ.
Така че отидох на площад Султан Ахмед – всъщност, рано или късно
всеки посетител на Истанбул се озовава там. Думата „площад” не е
съвсем точна, защото на практика това е парк с извиващи се алеи,
много пейки, цветни лехи и отрупани с лилави цветове малки
дръвчета, за които разбрах, че били индийски люляк, много обичан
от градинарите заради атрактивността му.
Както казах, беше Рамазан и паркът беше пълен с хора, които
чакаха от джамията знак, че дневният пост свършва, а по
протежението на алеите бяха опънати много навеси, където се
продаваше храна. Заради празника имаше нещо като малък карнавал
- разхождаха се двойки, облечени в стил „алафранга” и се снимаха
с всеки, който пожелае, имаше и мъже на кокили и други, в
национални носии, които биеха тъпани и нещо пееха.
Трудно ми беше да си представя, че някога вместо тези добре
поддържани алеи тук е имало гол площад. А и „изколването”, пак
според Гугъл, се оказа бунт на еничарския корпус, имало сблъсък,
при който имало загинали и от двете страни. И не било станало
чак толкова отдавна, едва през 1826 г. И сражението било с
огнестрелни оръжия.
Повъртях се около египетския обелиск – една от големите
забележителности на площада. Зачудих се как ли тази многотонна
колона е била издигната на постамента си някога, когато не са
съществували кранове, и какво ли е ставало с нея през няколкото
големи земетресения, сполетели Истанбул?
|
