В днешните ни полемики за носталгията по социалистическото битие прозира едно крайно противопоставяне на минало и настояще, чрез което носталгията се заклеймява и отхвърля като несъвместима с новия ни живот. Ако се зачетем по-внимателно в тези спорове ще забележим интересно единомислие в разбирането на „носталгия” – и тези, които я приемат, и тези които, я отхвърлят считат, че носталгията по същество е идеализация на миналото. Струва ми се, че това разбиране е ограничено и непълно. Не казвам това, за да давам оценка на езиковия багаж на полемистите или за да взема страна в спора. Целта ми е да се опитам да разбера откъде идва стесненото значение на тази дума, което прави полемиката толкова непримирима, както и какво се крие зад него. И така, защо носталгия, защо в този смисъл и защо именно днес?

За да разберем днешната употреба на „носталгия” се нуждаем от една по-добра представа за възможните й значения, представа, която можем да добием с един поглед към етимологията на думата. В нашумялата си книга „Бъдещето на носталгията” Светлана Бойм твърди, че думата е модерен неологизъм, създаден в края на 17 век от швейцарския лекар Йоханес Хофер. Интересното в случая е това, че Хофер се е нуждаел от ново понятие, с което да обозначи едно болестно състояние – тъгата, породена от копнежа по родината и невъзможността да се завърнеш в нея. Като съединява два гръцки корена – nostos (завръщане у дома) и algia (болка) – Хофер слага началото на клиничното разбиране на „носталгия” като специфично психическо заболяване, чиито симптоми от този момент нататък могат да се диагностицират и лекуват. Според тогавашните медицински теории, завладяните от носталгия (като пример се дават студенти и войници) могат да се разпознаят по това, че губят представа за настоящето тъй като са напълно обсебени от копнежа да се завърнат в родината. Те са безразлични към всичко, което ги заобикаля и не могат да различат миналото от настоящето, реалното от въображаемото.



С развитието на медицината това първоначално значение става анахронично и постепенно се заменя от една по-широка употреба, която прави думата популярна извън отеснялата клинична рамка. Според Оксфордския речник на английския език, „носталгия” може да означава копнеж по близкото и познатото, както и сантиментален копнеж по миналото или спомен за нещо преживяно. Тъй като става дума за чуждица, не е чудно че българските тълковни и етимологични речници също привеждат подобни значения: носталгията е болезнена тъга по близките и родината или, по-общо, тъга по миналото и преживяното. Не може да не ни направи впечатление, че не се посочва значение, според което носталгията е идеализация на миналото.

Мястото на носталгията в българската култура е нееднозначно. Ако за момент се замислим отвъд границите на днешните спорове ще видим, че не всички български форми на носталгичност се отричат, и че в българската култура има приети форми на носталгия, срещу които не биха негодували дори и най-непримиримите противници на идеализираното минало. Тази носталгия е допустима, тя не само не се осъжда, но се е превърнала в част от модерното българското самосъзнание, част от начина, по който виждаме себе си днес. Мисля, че Дебелянов най-добре улавя връзката между модерността и носталгията: разноликата нестройна душа, която всеки ден умира и отново се ражда (може би най-добрата метафора на модерния човек, родена от българската култура), копнее да се завърне в бащината къща и същевременно знае, че това е едно невъзможно завръщане. Или да си спомним за селото на Радичков, отдавна потънало на дъното на язовира и магически върнато към литературен живот заедно с тенците и душевността, която нито автора, нито ние искаме да забравим. И Дебелянов, и Радичков знаят, че няма връщане към миналото, но тяхната носталгичност е начин да съхранят загубеното (което не значи, че непременно го идеализират) и да го пренесат в настоящето. В този смисъл носталгията не се отнася само за миналото, а е необходима част от настоящето, тя се превръща в начин да се запази миналото в настоящето.

Според мен основното в днешната носталгия по миналото е не толкова неговата идеализация, колкото чувството за невъзвратимост, което намираме и в произведенията на Дебелянов и Радичков. Носталгия се изпитва поради раздялата с миналото; раздяла, която поражда тъга и болка, защото осъзнаваме, че то е окончателно отминало. Както скръбта по починал близък, носталгията е начин да се примирим с безвъзвратността на изгубеното и да продължим да живеем въпреки загубата. Носталгията е болка по нещо, от което сме откъснати може би завинаги, но с което не искаме да се разделим, защото без него бихме били непълни и празнотата, която би се получила ако не поддържаме спомена за него, би била непоносима.

Струва ми се, че споровете за днешната носталгия не успяват да уловят нейната парадоксалност, която е в това, че носталгичността утвърждава невъзвратимостта на миналото. Щом има носталгия, значи миналото е наистина минало, невъзвратимостта на миналото е вече напълно осъзната. Носталгията е начин да се говори за миналото в едно настояще, което е вече отчетливо различно от това, което е било; настояще, в което вече не може да се живее както преди. Носталгията не е знак за непълна промяна, а за осъществена докрай промяна, която е успешна именно защото е направила живеенето както преди невъзможно и поради това миналото е вече само спомен. Ето защо страховете от носталгична реставрация са неоснователни.

Полемиките за новата носталгичност не улавят тези нейни особености, защото се движат между крайното отрицание на миналото и неговата идеализация. Един от интересните моменти в тях е възраждането на клиничното разбиране, според което носталгията е болест на обществото, една заплаха за неговата нормалност, която трябва да се отстрани като тумор, за да може настоящето да се осъществи напълно. Нищо от онова минало не ни е нужно днес. Идеализацията на социалистическото минало възниква като огледален отговор на тази позиция.

Сегашното тясно разбиране на носталгията се дължи на категоричността, с която пост-социалистическата идеология дефинира „прехода” като преминаване от тоталитаризъм към демокрация. И докато недвусмисленото противопоставяне на тези две обществени формации е ефикасно политическо средство за мобилизация и радикална промяна (или-или, трети път няма), нито „тоталитаризъм”, нито „демокрация” са достатъчно нюансирани, за да обхванат напълно противоречията и сложността, многоизмерността както на миналото, така и на настоящето. Като политически инструмент тази опозиция трябва да е категорична, защото до решителни действия се стига само като се елиминира всяка алтернатива и възможност за съмнение. Като мисловен инструмент обаче, опозицията е твърде елементарна. За да разберем проява на какво е днешната носталгичност, ние имаме нужда не от лозунги, а от възможности да се мисли нюансирано, не от категоричността с която определени идеи се налагат като очевидни, а от скептицизма, който ни кара да мислим критично.

Строго погледнато, днешната носталгия, дори и разбрана само като идеализация, е важна не толкова като отношение към миналото, колкото като осмисляне на настоящето. Струва ми се, че носталгията не е просто начин да се отнасяме към миналото, да помним преживяното само с хубаво; тя е преди всичко начин да разберем ставащото с нас днес. С други думи, в носталгичността миналото се използва, за да вземем позиция спрямо настоящето. Мисля, че класическите български примери на носталгичност могат да се тълкуват именно по този начин: за Дебелянов модерното настояще е студено и чуждо, защото е лишено от интимността на бащиния дом и майчината обич, а за Радичков социалистическото материалистическо настояще е духовно обедняло, защото в него няма място за органичната връзка на човека с одушевената природа.

Отричането на носталгията е стратегия, породена не от абстрактен интерес към автентичното неидеализирано минало, а от днешния стремеж определени процеси да се представят за неизбежни като се предотвратят възможностите да им се търси алтернатива. Превръщането на носталгията в табу е опит да се блокира един подход към миналото, който по същество е критика на настоящето. Разбира се, това не е единственият начин да се мисли за вчерашния и днешния ден, но това не значи, че носталгичността трябва да се блокира. Не можем предварително да знаем как и откъде ще възникнат нови идеи и варианти; различните позиции се формират в дебат, който може да е плодотворен само ако излезе от догматичните рамки на крайното противопоставяне. Вместо да заклеймяваме носталгията като идеализация на миналото, нека последваме класиците и се вслушаме в това, което тя ни казва за настоящето.