1966:
ИЛЮЗИИ С ЧОВЕШКИ ЛИЦА. СТУДЕНА ВОЙНА С ДРУГАРКАТА ЦВЕТКОВА.
ИМАХ И СВЕСТНИ УЧИТЕЛИ: МАХМУДИЧА, ЧУНГАРА И СПИРОВ. ОБСЕРВАТОРИЯТА.
ОТ БОКСЬОР – БАСКЕТБОЛИСТ. «МИШЕЛ» ПО РАДИОУРЕДБАТА.
КАТЯ ПАПАЗОВА. СВЕТОВНОТО – ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА. МЪК. РЕПЕТИЦИИ. С БИСТРА, ДИАНА И ТЕАТЪРА
В ЛЮБОВЕН ЧЕТИРИЪГЪЛНИК. НЕВЕДОМИ СА ПЪТИЩАТА НОБЕЛОВИ

Ако сте под 30 години и хвърлите едно око на края на главата кои книги, издадени през 1966 г., ми лежат на сърцето, ще добиете бегла представа какво представляваше времето, наречено «Затопляне» (на системата). През същата тази година човек можеше да прочете в българско (!) списание (цитирам по памет): «Една заран Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че се е превърнал в огромно насекомо.». След такива думи няма как тутакси да не те завладее илюзията, че социализмът може да бъде реформиран, че могат да му бъдат изпилени отровните нокти, да му бъдат изтръгнати отровните зъби и да стане по-хуманен. В Чехословакия наричаха тази илюзия «социализъм с човешко лице». Аз живях с нея като лапнишаран почти четвърт век. Дори по някое време я възприемах като призвание, като някаква мисия свише, едва ли не като обет.

За съжаление това не беше единствената ми илюзия в десети клас. Другата беше свързана с отдавнашната ми патологична слабост – български език (писмен). Предишната година между мен и учителката ми по български език – другарката Цветкова – беше пламнала студена война. Тя не ме поглеждаше в час, не ме изпитваше на дъската и резултатът от контролните ми беше много добър пет минус (5,00-). Но в началото на следващата учебна година се оказа, че другарката Цветкова е навлязла в климактериума и на нея взе да й писва от мен. Днес бих й влязъл в положението, но тогава бях непримирим.

Ако имената на Георги Цанев, Пантелей Зарев, Петър Динеков, Ефрем Каранфилов нищо не ви говорят, в онези години интуитивно смятах, а сега съм убеден, че вие сте щастлив човек и трябва незабавно да получите безплатен достъп до всяка библиотека в света. Макар да не ги познавах, през 1966 г. тези люде ми бяха лични врагове, защото категорично отказвах да гледам литературата през техните очи. А другарката Цветкова не признаваше друг поглед. Контролните ми заприличаха на графити по стените в Бруклин – едни от любимите обекти за фотосесии на дъщеря ми
( http://www.flickr.com/photos/love44/tags/graffiti/ ).



Др. Цветкова изпъстряше контролните ми с червено мастило. «Тази мисъл чия е?» «Това кой го е казал?» Сякаш и за секунда не можеше да си представи, че някой извън гилдията на оторизираните литературни критици може да си позволи да изкаже собствено съждение. Най-много обаче ме обиждаха положителните отзиви. «Браво! Значи все пак си чел Пантелей Зарев!» Боже, не бях го чел, но явно по божията воля се случваше и двамата да изкажем в един глас някоя банална истина: че Ботев е гений например или че Дебелянов е умрял твърде млад. Другарката Цветкова миряса едва когато ми постави добър четири минус (4,00-) за годината, което значеше, че в единайсети клас задължително ще се явявам на матура по литература. (По мое време отличниците ги освобождаваха от матура.) А може би жената просто беше започнала да пие хормони, макар че в ония години социалистическото здравеопазване май още не предлагаше това измамно изкушение на застаряващите дами. Чувствата, които будеше у мен др. Цветкова, бяха толкова пагубни за литературата, че не можах да се насладя дори на новия превод на «Фауст», дело на Димитър Статков.

(Апропо, скоро се наложи да направя справка за Божимир Лазаров и се оказа, че за 120 години има 12 превода на «Фауст» на български:
– Т. Ц. Трифунов, 1891 (в сп. «Денница»?)
– Александър Балабанов, 1906, 1928, 1932, 1936 и 1943 (преработен)
– Иван Н. Ганчев, 1906 (превод в проза)
– Н. Соколов (Георги Бакалов), 1914, 1918 и 1925-1932 (в проза)
– Николай Вранчев, 1922, 1926 (преработен), 1938 и 1940
– Димитър Николов Осинин, Варна, 1933, 1940 (преработен)
– Кирил Христов, 1939
– Димитър Статков, 1966 и 1996 (Хердерова награда)
– Кръстьо Станишев, 1980
– Любомир Илиев, 1999 (награда «Сребърна сова»)
– Валери Петров, 2001
– Румен Цанев - Андрей Павлов (псевд.), 2005)

Точно на обратния полюс беше учителят ни по математика – Сабри Махмудов. Махмудича, както му викахме, всеки път влизаше в час широко усмихнат и с поздрава си «Здравейте, гълъбчета!» вдъхваше оптимизъм и на най-закоравелите песимисти сред нас, които бяха «снощни» на по два малки рома с кока-кола. После написваше някоя задача на дъската, сваляше си часовника и обявяваше: «Който реши тази задача (примерно) за пет минути, получава шестица. Останалите днес все едно че не съм ги изпитвал.» Към края на срока пък такива като мене и най-умната ми съученичка Яна той поощряваше по друг начин: «Който намери две решения на тази задача, получава отличен шест за годината!» Три години най-приятните часове в гимназията ми бяха часовете по математика. По време на възродителния процес непрекъснато мислех за Махмудича и се молех да не го срещна на улицата. Сигурно щях да потъна от срам. И до ден днешен смятам, че идеята да прекръстиш Махмудича е най-грандиозната простотия, която може да се роди само в увредения мозък на някой истински тъпанар.

Освен Махмудича супер учител имахме и по история. Димитър Спиров беше голям чешит. Бивш семинарист и стар ерген, той беше човекът с най-доброто възпитание и най-благородните маниери, който съм срещал през живота си. Излъчването му беше такова, че ние интуитивно (и тихичко) го наричахме господин Спиров. Та г-н Спиров обичаше често да ни повтаря, че всяко историческо събитие има повод и причина. Поводът винаги е очевиден и се вижда отдалеч, а причината най-често е скрита и човек трябва да си понапъне главата, за да я осъзнае. А най-често причината не е една, ами са няколко и се случва някои от тях да останат скрити за повечето хора, които избягват да мислят със собствената си глава. Очевидно беше, че г-н Спиров и др. Цветкова не бяха завършили един и същ университет.

Най-готин от всички (поради естеството на предмета му) беше учителят ни по физкултура Димитър Чунгаров. И сигурно няма да се учудите, ако ви кажа, че Чунгара, г-н Спиров и Махмудича бяха приятели. Не напразно народа казва, че краставите магарета се подушват от далеч. Чунгара не миряса, докато не ми намери подходящо спортно занимание. След като на петнайсетата минута се провалих в училищния отбор по футбол, един ден той измери ширината на костите на ръцете ми, обяви, че са по-широки от нормалното, и ме прати да тренирам бокс при чичо Здравко, бащата на моя съученик от по-горния клас Николай (Сопата). Цял месец тичах като луд, скачах на въже и бъхтих боксовата круша в зелената къща до колодрума. А след тренировките ходех в Морската градина да гледам как строят обсерваторията под бдителния поглед на Камен Горанов. Тъкмо по това време бяха решили да й добавят планетариум и ми беше много интересно да гледам как странната сграда постепенно се оформя пред очите ми. Готова я видях по-късно, защото, когато я откриваха на 22 май 1968 г., бях в казармата.

На края на месеца най-сетне чичо Здравко реши да ме изпробва в бой, както се казва. Той пусна срещу мен едно циганче, което взе да ме налага и да се върти около мен буквално като хвърчило. Десет-петнайсет минути се бихме, а аз имах чувството, че са минали поне два дни. Циганчето сигурно ми нанесе хиляда удара, някои от които доста болезнени, а аз не успях да го ударя нито веднъж. Така за петнайсет минути безславно завърши и боксовата ми кариера.

Тогава Чунгара най-после ми намери цаката. След едномесечни тренировки се оказа, че момчетата от 10 «Ж» клас – Мирко Чеха, Божо, Вълкан, Стефан и аз – сме най-добри по баскетбол в гимназията и всички влязохме в училищния отбор. Чунгара ме сложи да играя крило. И се получи, защото този път голямата ми маса имаше значение. Подсилиха ни Малкия Сашо като плеймейкър и Николай Сопата като тежък център. И без малко да станем градски шампиони. По-късно професионален спортист от нас стана само Николай Здравков. Той обаче изневери на баскетбола, завърши бокс във ВИФ (сега Националната спортна академия) и по едно време дори се подвизаваше успешно като треньор на националния отбор по бокс.



Спортните ми успехи ме направиха звезда в гимназията с две почти пагубни последствия. Първо, съучениците ми ме избраха за член на учкома (Ученическия комитет на комсомола). Понеже бях поправил всички грамофони в училището и пуснах радиоуредбата, съвсем естествено ме сложиха да отговарям за сектора «Агитация и пропаганда». Окрилен от доверието, първата ми работа беше да пусна «Бийтълс» по радиоуредбата в голямото междучасие. Оказа се, че създадох по-голяма суматоха даже от Радичков. Съучениците ми бяха във възторг, а обществеността в лицето на по-некачествената част от учителското тяло беше шокирана. Спаси ме това, че в училище нямахме магнетофон, а само грамофони и бях пуснал «Мишел» – единствено това парче го имах на гъвкава пластмасова плоча от едно полско списание.

Учителският съвет се събра с намерението да ми намалява поведението. Тогава завуча (завеждащ учебната част) откри, че поведението ми всъщност е намалено още в девети клас. И докато умуваха какво да правят този нагъл хунвейбин (културната революция в Китай току-що беше започнала), в учителската стая влезе директорът – Любен Захариев. Той ме зърна. Потупа ме по гърба и бащински попита: «Каква беше онази хубава песен, дето я пусна вчера по радиоуредбата?» Настана неловко мълчание. Аз изгледах победоносно своите инквизитори и си тръгнах. Така се отървах.

Второто пагубно последствие от звездния ми статус беше, че покрай продължаващия ми флирт с театъра изведнъж се оказах хладнокръвно въвлечен в любовен триъгълник с две съученички от по-долния клас. След приключението с «Приказка за цар Салтан» Катя Папазова се беше захванала със същия авангарден хъс да поставя «Криворазбраната цивилизация» (девет години преди телевизионната постановка на Хачо Бояджиев!). Този път имах реплики, при това – много. Освен че по традиция участвах в миманса, бях и главен четец. Играехме представлението на Добри Войников без антракт. Катя беше съкратила някои части от действието и тъкмо тях преразказвах пред спуснатата завеса между сцените. Ролята на Анка, дъщерята на хаджи Коста, Катя повери на една красива ученичка от девети клас. Диана беше дошла току-що във Варна от някакъв малък град и още не се чувстваше уверена. В нейния ухажор на сцената Маргариди се превъплъщаваше Кольо Анков. Той беше виден женски душеприказчик (не напразно след време стана гинеколог) и се увърташе известно време около нея, но без успех. Диана видя в мен и само в мен опората и сигурността и в гимназията, и в театъра на Катя Папазова.

Тази илюзия, че мога да бъда опора на някого, всъщност я създаваше Катя с нейното отношение към мен. Аз наистина бях един от най-едрите в трупата и макар никога да не получих главна роля, колкото и да се дърпах, тя непрекъснато ми отреждаше ролята на неформален лидер. След години проумях, както казваше г-н Спиров, каква беше истинската причина. Вече бяхме колеги с Катя във варненския Телевизионен център. Тя се обръщаше към мен с неизменното от години «момче» и на художествените съвети поощряваше дори и най-налудничавите ми начинания. Беше открита, жизнерадостна, изключително общителна и при това хубава. И аз недоумявах защо тази прекрасна жена така и не се омъжи. Докато един ден клюкарките в телевизията не ми обясниха, че като студентка Катя имала бурна и нещастна любов с Васил Станилов. Тя така и не могла да го забрави. И се опитаха да ми внушат, че именно от ония години й останало влечението към едрите мъже. Надявам се, те да не са си измислили всичко това. Много жестоко би било.



Така или иначе много варненски театрали трябва да са благодарни на Васил (в. «Анти») Станилов за надменното му поведение. Може би благодарение на него Катя отдаде всичките си сили на децата на Варна чак до смъртта си през 2007 г. (Светла й памет!) Седем години след нашето поредно приключение, наречено «Криворазбраната цивилизация», тя създаде Детско-юношеския театър «Златното ключе», от който през годините се пръкнаха половината местни театрали. (Другата половина ги излюпи театралната трупа «Щурче» на братя Райкови.)

През юни се случи малко чудо. Вече бяха пуснали телевизионния ретранслатор на Франгата и вече можехме да гледаме световното първенство по футбол в Англия. От цялата тайфа се оказа, че телевизор има само Диян. Баща му беше ветеран от Отечествената война и сигурно го бяха купили с предимство. По това време производството на телевизори в България току-що прохождаше. Тъкмо се канехме да се самопоканим и семейството на Диди разтвори широко дома си за нас. Голяма тълпа се събрахме за първия мач на България срещу Бразилия! Биха ни, естествено, с 2:0, но усещането, че все едно сме на стадиона в Англия беше велико. После паднаха големи молби. Що кандърми бяха, докато баща ми най-сетне донесе от поредния си рейс, първо, един «Грундиг». Той очевидно беше прототипът на нашата «Опера», защото странно напомняше на нея. Сетне, когато и на него му хареса да гледа мачове по телевизията, у дома се появи огромно чудовище – «Филипс» втора ръка. На него отпред му слагахме специално цветно, увеличително стъкло и екранът ставаше почти метър широк и пъстър, като че ли някое хлапе го беше замеряло с водни боички!



След футбола другата ми любима рубрика по телевизията беше «Телевизионният театър». Гледах го с очите едва ли не на професионалист. Катя Папазова ми беше създала такова самочувствие, че, щом през есента станах единадесетокласник, си позволих още две волности. Първо, високомерно си присвоих прякора Мък. (Който е чел «Били Лъжеца» знае, че на жаргон това означава лайно.) И, второ, влюбен до уши, започнах, макар и тайно, самонадеяно да режисирам Бистра Марчева. Тя беше в десети клас, но се познавахме, защото майките ни бяха колежки. За разлика от всички нас Бистра наистина се занимаваше професионално с театър. Тя репетираше в постановката на Станчо Станчев «Приказка за калпаците» по пиесата на Панчо Панчев. Беше много целеустремена и още в ония години знаеше каква иска да стане. Бистра възприемаше актьорската професия много сериозно. Репетициите със Станчо не й стигаха и тя придоби навика да ги започва час по-рано у нас. Един вид загряваше преди всяка репетиция у дома с мен. Беше удобно, защото родната ми къща беше на трийсетина метра от филиала на театъра. Аз й подавах репликите и, когато ме питаше, смело изказвах мнението си за превъплъщението й. И това мнение се движеше в широкия диапазон от възторжени аплодисменти до бурни овации. Само дето лигите ми не течаха по брадата като на вярно кученце. Какво друго можеше да се очаква от едно влюбено хлапе.

В актьорско отношение Бистра ме допускаше много близко до себе си, но в любовта ме държеше на почтено разстояние. Така че в края на краищата любовният ми живот се свеждаше до баналната схема: Диана си падаше по мене, аз си падах по Бистра, а Бистра си падаше по театъра и никой не получаваше пълноценна любов. Като изключим театъра, разбира се. След години си дадох сметка, че от този любовен триъгълник не излезе нищо, защото и двете дами бяха твърде млади за мен. За малко бях изневерил на страстта си към по-възрастните жени и на моногамията. А, трябва да си призная, че по въпроса за моногамията очите ми отвори Хайнрих Бьол с «Възгледите на един клоун».

Към края на годината изведнъж се оказа, че Нобеловата награда за литература получиха едновременно двама души – Шмуел Агнон (Израел) и Нели Закс (Швеция). И въпреки че наградените бяха два пъти повече от нормалното, за първи път не бях чел нито ред от тях. Най-лошото бе, че не бях наясно те ли са виновни или аз съм задръстен. После попаднах на един текст и се успокоих. Оказа се, че след смъртта на Анатол Франс френско списание организирало анкета, за да установи кой ще бъде новият крал на френската литература. Резултатите от допитването показали, че неговият престол ще заеме Шарл Мора. Скоро да сте чували името на този писател? По същото време в шведските вестници се обсъждали заслугите на Томас Харди и Томас Ман, като кандидатите за Нобелова награда за литература за 1925 г., но най-големи шансове имала г-жа Сигрид Ундсет. Забележително е, че сред имената, спрягани от вестниците, изобщо го няма Бърнард Шоу, който в действителност печели наградата. Ако не се сещате пък коя е г-жа Сигрид Ундсет, ще ви припомня, че тя наистина става носител на Нобеловата награда за литература през 1928 г. Според злите езици обаче, нейните литературни достойнства се свеждат до това, че се е родила в съседната на шведите Норвегия. Томас Ман все пак е възнаграден една година след нея, а Томас Харди така и не доживява почетния приз. Както се казва, неведоми са пътищата Нобелови.

Моите книги за 1966
Албер Камю – Чумата
Антоан дьо Сент-Екзюпери – Малкият принц
Итало Калвино – Несъществуващият рицар
Йохан Волфганг фон Гьоте – Фауст
Карел Чапек – Разкази от единия и от другия джоб
Кийт Уотърхаус – Били Лъжеца
Кингсли Еймс – Един тлъст англичанин
Рей Бредбъри – Марсиански хроники
Тур Хейердал – Експедицията Кон-Тики
Франсис Скот Фицджералд – Великият Гетсби
Хайнрих Бьол – Възгледите на един клоун
Христо Бръцизов – Някога в Цариград
Ърскин Колдуел – Джени, жена по природа

Моите филми за 1966
Ingmar Bergman – Persona (Ингмар Бергман – Лице)
Jiri Menzel – Ostre sledovane vlaky (Иржи Менцел – Строго охранявани влакове)
Mario Monicelli – L'Armata Brancaleone (Марио Моничели – Армията Бранкалеоне)
Michelangelo Antonioni – Blow Up (Микеланджело Антониони – Фотоувеличение)

Моите албуми за 1966
Bill Evans; Jim Hall – Intermodulation
Cannonball Adderley – Mercy, Mercy, Mercy! Live At «The Club»
Charles Lloyd – Dream Weaver
Ella Fitzgerald; Duke Ellington – Ella & Duke At The Cote D'Azur
Jimmy Smith – Peter & The Wolf
John Coltrane – Live in Japan
Karin Krog – Jazz Moments With Karin Krog
Thelonious Monk – Live '66 (in Norway & Denmark)
Yusef Lateef – The Golden Flute

1967:
СЕРЖАНТ ПЕПЪР И ВЗРИВЕНОТО СТАТУКВО. ХЕПЪНИНГ НА 24 МАЙ.
ГЕНЧО СТОЕВ СРЕЩУ АЛЪН СИЛИТОУ. ДИРЕКТОРЪТ ПАК МЕ СПАСИ. ДИПЛОМА. КАНДИДАТСТУДЕНТСКИ ИЗПИТИ.

Дълго време, когато ме питаха с какво съм запомнил 1967 г., отговарях без да се замислям – не с раждането на Филип Киркоров във Варна на 30 април, а с излизането на албума «Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band». Днес вече не съм съвсем сигурен, че това беше най-значимото събитие в годината, когато доктор Кристиян Барнард направи първата в света трансплантация на човешко сърце; 27 години след смъртта на Михаил Булгаков в СССР за първи път беше публикувана почти пълната версия на неговия роман «Майсторът и Маргарита»; Мартин Лутър Кинг държа реч срещу войната във Виетнам; хунтата на черните полковници извърши военен преврат в Гърция; избухна шестдневната арабско-израелска война, а в планините на Боливия убиха Че Гевара и революционният порив на Куба в Латинска Америка угасна. Несъмнено обаче албумът «Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band» имаше революционно значение за поп-музиката, за музиката изобщо и дори за живота. Гласът на младите прогърмя по целия свят като Йерихонска тръба, разбута статуквото и лицемерните политици бяха принудени да се вслушват в него.



«Sgt. Pepper's...» повлия и на мен. Десет години възторжено пях «Върви, народе, възродени» и на единадесетата година, когато станах абитуриент, манифестацията на 24 май ми се размина. Освен «Sgt. Pepper's...» обаче виновни бяха и хората-сандвичи. По това време като лош пример БНТ показа как на Запад станало модерно някои фирми да наемат безработни за рекламните си кампании. На нещастниците им слагали по един рекламен плакат отпред и на гърба, свързани през раменете с въженца, и така те се разхождали като някакви живи сандвичи да рекламират стоките на империалистите. Ние тъкмо се чудехме с каква щуротия да отбележим последните си дни като ученици и единодушно възприехме модерната форма, като променихме малко съдържанието. Всеки сам си съчини рекламните текстове и си изработи плакатите от велпапе. Когато се събрахме, се напикахме от смях да се оглеждаме един друг. Много се гордеех с моя плакат. Отпред той гласеше: «Науката е слънце». Само дето думата «слънце» беше заменена с капака на кутия от цигарите «Слънце». (Не знам дали Стоян Михайловски одобряваше как съм онагледил свещените му думи от българския всеучилищен химн «Кирил и Методий», или се обръщаше в гроба горкият човечец. Все пак се надявам, че в отвъдното той няма да ме съди жестоко, а прочутото му чувство за хумор ще надделее!)
Ироничните плакати ни се сториха недостатъчни и решихме да влезем в училищния двор накачени върху «самоходна» моторна резачка за дърва, задвижвана от прекрасно магаренце. Държахме превозното средство да не е от най-тихите, та всички да ни видят, но ужасната шумотевица, която вдигнахме, надхвърли и най-смелите ни очаквания. Резачката и магаренцето развиха децибели като за «Гинес», в училищния двор настана суматоха, избухна скандал, някоя от най-задръстените учителки извика милицията и в 9,15 часа сутринта на 24 май ни арестуваха.



Отведоха ни в най-близкия участък на Народната милиция срещу гимназията. Там ни държаха до късния следобед, като непрекъснато разни хора ни разпитваха и ни снимаха. В суматохата не бяхме закусвали и едва не изпукахме от глад, но поне вода ни даваха. Към 18 часа дойде лично директорът на Пета гимназия Любен Захариев да ни освободи. Мен, специално, той ме спасяваше за втори път. На другия ден на витрината до входа на Градския комитет на Комсомола на ул. «Шипка» се появи табло. С едри букви на него гневно пишеше «Жертви на идеологическата диверсия!!!» и под изобличаващото заглавие се мъдреха снимките на всичките участници в хепънинга на 24 май в двора на Пета гимназия.

Историята с идеологическата диверсия само ме настърви за матурата по български език. На писмения изпит покрай опитите за демократизиране на системата бяха изтеглени две теми и за първи път можехме да избираме върху коя да пишем. Извадих голям късмет, защото отново за първи път беше включена темата «Съвременен автор по избор» и тя взе, че се падна. Тутакси си наплюнчих писалото да ми върви и се захванах с грандиозно начинание: Паралелен анализ на съдбите на героите от «Лош ден» на Генчо Стоев и «Самотният бегач на дълги разстояния» на Алън Силитоу. Нахалството ми стигна до там, че развих тезата как и от двете страни на желязната завеса младите хора са обречени да бъдат бунтари срещу някои гадни лицемери в обществото. Изписаните с грозния ми почерк десетина страници предизвикаха истински шок у другарката Цветкова. Стигна се до там, че беше свикан консилиум. Три нейни колежки от други гимназии четоха нахъсания текст на тежко болния от мания за преследване абитуриент в Пета гимназия и единодушно му поставиха отличен 6,00.

Трябваше обаче да преодолея още една бариера – устния изпит. Изтеглих двата въпроса и лудият ми късмет пак ме споходи. Вторият беше «Съвременен автор по избор».
– Този го остави – ехидно рече другарката Цветкова. – Знаем, че си силен по него. Я да видим първия. За «Епопея на забравените» какво ще кажеш?
Тъкмо понечих ухилен до уши да отговоря, защото дядо Вазов винаги ми е лежал на сърцето, и лицето на другарката Цветкова изведнъж грейна. Тя се сети как да ми види цаката.
– Я ми кажи «Левски» наизуст!
Аз започнах бойко:

Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба...

Тя засия доволна:
– А началото? Как беше началото?
Това си беше перфектен удар под кръста, както и да го погледнеш, защото началото не беше задължително да го знаем наизуст. Измънках:

Манастирът тесен за мойта душа е...

После спрях и наведох глава. Нататък не го знаех наизуст. Другарката Цветкова, доволна като преял кон, плесна с ръце и изпитът свърши.

На устния изпит по български език получих много добър 5,00, а общата ми оценка беше отличен 5,50. Все пак важното беше, че щях да получа диплома за завършено средно образование. Всъщност, за малко да се размина с нея, защото в последния момент се оказа, че поведението ми си седи все така намалено още от девети клас. А по наредба ученик с намалено поведение подлежеше на превъзпитание, а не на дипломиране. Както обикновено, вече за трети път (!), ме спаси др. Захариев. Той свика извънреден учителски съвет с една-единствена точка: поведението на нашия «любим» възпитаник Милан Асадуров.
След години моят съученик и приятел Божо ми отвори очите за пристрастията на др. Захариев към мен и изобщо към целия ни клас. Любен Захариев беше... вуйчо на Божо – брат на майка му. Макар и директор, човекът обичаше племенниците си и техните приятели. Това обясняваше как успяхме да се измъкнем сравнително безболезнено и без сериозни последствия от милицията на 24 май.



Когато получавах дипломата, в която наивно пишеше, че съм зрял човек, кой знае защо първата ми мисъл беше да я хвана гнусливо с два пръста като Холдън Колфийлд. Отървах се по-просто от нея, като тутакси я пратих в Софийския университет заедно с останалите кандидатстудентски документи. Драмата с кандидатстването беше голяма – от една страна, вътре в мен, а от друга – в семейството. Запленен от Бергман, си мечтаех да кандидатствам кинорежисура във ВИТИЗ. Такъв курс в момента обаче нямаше, пък и, честно казано, осъзнавах, че за тая работа, както казва народът, ми миришеха краката. Затова избрах журналистиката. Родителите ми настояваха да кандидатствам медицина. Така че се наложи да се явя на цял куп изпити. Единственият хубав спомен от ходенето ми в София беше от дома на чичо Борис (клоуна Бобчо). На изпита по български език се провалих, защото написах камара баналности за баба Илийца, без нито един цитат от Пантелей Зарев или Ефрем Карамфилов. Така се простих с журналистиката. Не достатъчно високи (между тройка и четворка) обаче бяха и оценките ми от изпитите по химия и биология. Махнах с ръка и, като се полюбувах на конкурса «Мис Варна '67» на Централния плаж, реших да въведа малко ред в любовния си живот преди да отида в казармата...