|
Определенията са за педанти, примерите – за
неуспели, спомените – за остарели, а стиховете, само те са
вечни. Вероятно това е отговор на въпроса защо точно Джим
Морисън оцеля редом с Джон Ленън или Мик Джагър в новото
хилядолетие и има вече трето поколение фенове, драскащи по
стените на Пер Лашез с черен спрей: „Джим Морисън е Бог!”
В израза има колкото ирония, толкова и фактологична точност.
Ницше декларира, че Бог е мъртъв. И точно толкова мъртъв е
самият Джим Морисън, положен на 7 юли 1971 г. в единадесет часа
сутринта в най-евтиния талашитен ковчег, четири дни след смъртта
си, на съвсем скромна церемония от пет души в гроб 5 на парцел
VІ-2 на гробищен парк „Париж-изток”, по-известен като Пер Лашез.
Първоначално погребан с лиценз за 30 години, гробът е за вечни
времена на Джим Морисън, подарен му посмъртно от Френското
правителство. Всъщност, днес гробът му се числи сред „шестте
най-посещавани атракции на Париж”.
Мястото привлича поклонници още след смъртта му, но култът
започва да набира скорост едва след биографията му от Дани
Шугърман и Джери Хопкинс (на български език: „The Doors: От
другата страна”, Махалото, 2007 г.) и включването на The End в
„Апокалипсис сега” на колегата му от Филмовия факултет на
Университета на Калифорния в Лос Анжелис. На 3 юли 1981 г.
няколкостотин души честват десет годишнината от смъртта му с
официално разрешение от кметството. Само десет години след това,
няколко хиляди източноевропейци си устройват пиянски купон,
разпръснат със сълзотворен газ и палки от полицията. През 2001
г. поклонниците са значително по-тихи и спокойни, но отново
правят от годишнината събитие. През тази година, вече четвърто
десетилетие, предстои честване и ще е интересно да се види дали
ще са няколкостотин или няколко хиляди…
Педантично погледнато, първото поколение фенове на Джим Морисън
са тези, които са посещавали концертите на The Doors между април
1966 и декември 1970 г. и са си купували плочите им. Точно какво
са намирали в Морисън не е ясно, тъй като оценките за него от
първо поколение фенове са противоречиви. Всъщност май не е имал
първо поколение фенове, а само слушатели, зрители и участници в
концертите на групата като „политически церемонии”. Между 1966 и
1971 г. популярността на Джим Морисън е равностойна на тази на
всеки един успял изпълнител днес. Вероятно няма да се сгреши,
ако се каже, че много други изпълнители са били далеч
по-популярни от него по време на кариерата му, но днес се помнят
само по страниците на специализираните изследвания. Ако беше
останал на едно поколение фенове, Джим Морисън щеше днес да ни е
толкова близък, колкото и Джери Гарсия, Пол Саймън или Роджър
Долтри, но това не е така…
Второто поколение фенове на Джим Морисън са тези, които не са
посещавали концерти на групата, не са го виждали на живо, но пък
имат плочи, биографии, легенди, филми и най-вече – една митична
фигура. По някакво случайно съвпадение между 1978 и 1980 г. Джим
Морисън се сдобива с един албум (An American Prayer – стиховете,
които е чел пред микрофон са озвучени с музика от останалите
трима), една биография, останала 12 седмици на първо място в
класациите за книги на New York Times и музика към
най-коментирания филм за най-горещата тема по това време –
войната във Виетнам. До 1978 г. Джим продължава да е известен,
плочите на групата се купуват, макар и вяло, но не е митична
фигура. Затова пък, подобно на Иисус, има група от верни, повече
от предани сподвижници, които вдъхновява с примера си.
Тук ще вмъкна само, че когато на 25 април 1974 г. от свръхдоза
хероин умира Памела Карсън, призната за негова съпруга по
обичайно право, голяма част от личните вещи на Джим Морисън
изчезва от трите контейнера, в които ги е оставил преди да
замине за Франция. Между април 1973 и февруари 1974 г. Памела
има връзка с Ранди Ралстром, също студент по филмово изкуство в
университета на Джим. Именно Ралстром й помага да пренася багажа
си през април 1973 г. в къща под наем и до края на връзката им
не разбира, че всъщност тя е вдовица на Джим Морисън. Самият той
идолизира Джим и без да знае е един от последните, които виждат
личните му вещи.
Тези вещи не са изплували още на търгове и изводът, поне засега,
е един: някой просто ги е изхвърлил на боклука след като 24
месеца наемът им не е бил плащан. Днес този някой изглежда
идиот, и тъй като дори късче билет от концерт на групата струва
поне 200 долара, то какво ли биха стрували личните вещи на Джим
Морисън от тези контейнери?! Разбира се, никой не ги е потърсил,
не е платил за тях и не ги е прибрал… Колкото до фирмата, която
ги е стопанисвала, тя е фалирала към 1980 г., собствениците й не
помнят нищо за клиентите си, а документацията е унищожена поради
изтекла давност.
Липсата на материално осезаеми вещи със сигурност помага за мита
за Джим Морисън. Рей Манзарек твърди, че пази едно джобно
издание на Webster’s English Dictionary, което е било на Джим
Морисън и има бележки по полетата, но това е единствената от
„две стени книги”, останала от библиотеката на Джим. Според
представите на всички негови познати, тази библиотека е била
действително огромна, дори и да е била съставена само от джобни
издания с меки корици. Колкото до дрехите, Джим е известен с
примери от негови познати, че изхвърлял старите си дрехи в коша
за боклук на магазина, от който купувал нови. Това също е част
от мита за „краля гущер”, който подобно на влечуго си сменя
кожата и изоставя старата, където е паднала.
За второто поколение фенове Джим Морисън е последен представител
на романтиците поети в историята. Той е застанал накрая в
редица, в която са лорд Байрон, Пърси Б. Шели, Алфред Мюсе,
Ламартин, Шандор Петьофи, Артур Рембо, Пол Верлен, Гийом
Аполинер, Андре Жид, и който още се сетите от този ранг.
Всъщност, най-голямо влияние изпитва от пубертета-поет Артур
Рембо, спрял да пише на 23 години, възраст, на която Джим
започва кариерата си на музикант. Морисън е с най-висок измерен
стандартно коефициент на интелигентност от всички известни
представители на шоубизнеса – 149. Айнщайн има само три точки
над него, а 99% от хората са под него.
Третото поколение фенове на Джим е предимно от Източна Европа.
Митът му пуска най-дълбоки корени именно в социалистическия
лагер. Мъченикът в храма на самоунищожението се превърна тук в
борец за свобода, неконвенционален политик, анархист, враг № 1
на „системата” и знаме за експериментаторите с халюциногени и
различни наркотици. За озвучаване на пиянски срещи Джим Морисън
има много конкуренти в Източна Европа, но откъм правото му да
представлява дух, ум и сърце на пубертета – никакви. Иронията е
ясна. Джим Морисън никога не е проявил и най-малък интерес към
Източна Европа, към комунистическите идеи или въобще към
идеологиите откъм тяхната социална, икономическа и политическа
страна.
Затова пък Източна Европа проявява жив интерес към Джим Морисън.
Между 1990 и 2010 г. на всички източноевропейски езици са
преведени мемоарите на Рей Манзарек и Джон Денсмор, биографии на
Морисън и неговите стихове и текстове на песни. Дори в България
вече има три книги, свързани с Морисън. На фона на драстично
свиващия се хартиен пазар на книги, Морисън си остава стабилна
величина. За какво ли го ползва третото поколение фенове?
През последните години бяха преработени и издадени на дискове
всички концерти на групата, записвани за концертния им албум от
средата на 1969 до април 1970 г. Това не са много концерти, тъй
като на 1 март 1969 г. в Dinner Key Auditorium в Маями, Флорида,
Морисън се опитва да предизвика публиката си по време на концерт
и според присъстващи „си показва оная работа”. Местните власти
започват разследване за непристойно поведение, публично пиянство
и псуване. Морисън преминава през ада на публичното поругаване и
дълъг и мъчителен съдебен процес. Роналд Рейгън, тогава
губернатор на Калифорния, първоначално приема да защити Морисън
по молба на приятели на адвоката на групата – Макс Финк. Джим
възкликва, че е „готов да стане републиканец”, ако го направи.
Впоследствие Рейгън се отказва и Джим отива на съд.
Отношенията на Морисън с родителите му са в центъра на мита му.
Майка му, Клара, е от Уисконсин, където баща й, адвокат с леви
убеждения, на два пъти се кандидатира за губернатор.
Най-вероятно бунтарският дух, белязал Морисън, има корени точно
в нейния род. По някакви неведоми пътища майката на Джим е
съименничка на майката на Адолф Хитлер. Отношенията между
първородния син и майката изглежда не са били топли, тъй като
Джим живее основно при родителите на баща си във Флорида и
неизменно подчертава южняшкия си произход. Баща му, адмирал
Джордж Морисън, все още е най-младият получил този ранг в
американския флот и в деня на смъртта на сина си – 3 юли 1971
г., произнася реч за разпускане на кораба, който е командвал от
1963 г. В най-тежкия момент за сина си, бащата декларира за
прокуратурата във Флорида, че синът му е честен и открит,
добросъвестен гражданин по природа и той се гордее с него,
въпреки че не споделя музикалните му наклонности.
Според всички налични свидетелства, Джим се вижда с родителите
си за последно, за да празнува Деня на благодарността през 1964
г., когато иска от тях средства, за да следва филмово изкуство.
По време на това посещение в Сан Диего, където живее семейството
му, той посещава кораба на баща си, където е подстриган като
моряк. Въпреки милите очи, които прави на баща си, не получава
желаните средства и с навършване на 21 години – само десет дни
след това – тегли фонда си за образование лично, без да
предупреди родителите си и се записва студент. Според баща му
разривът е дошъл след като отказва да му даде заем за закупуване
на музикални инструменти през лятото на 1966 г. Всъщност, през
двете години следване Джим не посещава семейството си и не
поддържа никакви отношения с роднините си.
Джим има по-малка сестра и по-малък брат. Отношенията му с тях
също не са били леки, макар единственият от семейството, с
когото се вижда три пъти след 1964 г. да е брат му Анди. Няма
свидетелства да се е държал към тях като големия брат, т.е. да
ги назидава, съветва, направлява, а напротив – бил е
безразличен, често ги е предизвиквал и излагал на излишни
опасности. Вероятно най-точно го описва Елън Сандър в една своя
статия от 1969 г. в Ню Йорк Таймс, където го нарича „Мики Маус
дьо Сад”. Сестра му не си спомня по-големия си брат с нищо
добро. Брат му казва, че не е фен на групата и научава съвсем
случайно за участието на Джим в The Doors. Някакъв негов приятел
имал едноименната първа плоча и докато я слушали видял на
корицата снимка на някой, който много приличал на големия му
брат Джим. Оказало се, че е той. Успял да се свърже с офиса на
групата и оттам – с брат си.
Студените отношения между най-близки хора не са изключение, но
обикновено касаят пари, наследство, или имат други материални
причини. Разривът между Джим и родителите му е уникален с това,
че е ярък пример за успял в живота бунт на пубертет. По същото
време стотици хиляди връстници на Джим бягат от къщи и водят
живот на скитници по няколко дни, но след като им свършат
джобните се прибират у дома при стресираните си родители. Някои
не се завръщат и намират смъртта си при инциденти от различен
характер. Единствен от тези, които не се завръщат, Джим Морисън
изживява мечтата на пубертета: да натрие носа на родителите си.
Това е крайъгълният камък на мита му
Едва ли има някой фен на Джим Морисън, който може на 50 годишна
възраст да каже, че музиката на групата го привлича със същата
сила, както това е било когато е бил на 20 години. Дори детето
му да слуша тази музика, дори да е следващо поколение фен на The
Doors, едва ли звукът е със същия енергиен заряд, както когато е
бил на 20 години. Затова пък четенето на стиховете на Морисън,
някои негови речитативи, гледането на филми за последните му дни
или за кариерата му, си остават еднакво интересни и пленителни.
Днешните успели хлапета или пубери в шоубизнеса, или спорта,
назначават родителите си за мениджъри, правят пари с чиста
съвест и ги пръскат за най-различни играчки, огромни имения или
екстравагантни услуги. На техния фон бездомният скитник –
брадясал дългокос алкохолик с неизменно джобно издание в ръка,
пръскал пари само по бутиковото магазинче за модни дрешки Themis
на Памела – ни изглежда все по-разумен, трагичен и сериозен.
Джим е сред първите в шоубизнеса, които си дават сметка, че
публиката изпада в сенилно боготворене на изпълнителите. Това,
което наричаме „бийтълсмания” е само първа проява на
съвременните фенове – готови на всичко, за да имитират и следват
идолите си. За да отрезви публиката си Джим пие и пие още повече
и повече. Когато получава първия си чек за 50 000 долара
(днешният еквивалент на около 500 000), той се пропива с
приятели близо седмица, докато останалите трима правят
най-разумното – купуват си къщи. Явява се пиян на почти всеки
втори концерт. В студиото винаги е с бутилка коняк или уиски в
ръка и пие направо от шишето. Държи се грубо и предизвикателно
като всеки алкохолик. Спи на пода по летища и автогари, вдига
скандали в самолети и на два пъти се явява на съд за нарушаване
на обществения ред. Всички тези симптоми биха останали
незабелязани, ако нямаше успех с групата си.
Рей Манзарек говори в спомените си за двама души: единият е
поета-изпълнител, а другият – Джимбо – е алкохолика-безделник.
Биографите на Морисън избягват да дават определения за
психичното му здраве. Пол Ротшилд, продуцирал всички плочи на
групата до последната отбелязва, че Джим явно е имал сериозен
здравословен проблем поради липса на ензим в черния дроб, който
разгражда алкохола. Затова и имал странно пиянство: до известно
време пиел, говорел и се държал нормално, но от един миг всичко
се променяло: изперквал, започвал да крещи, да чупи и да обижда
всички наоколо. Определено подобно поведение се класифицира като
„алкохолизъм”, а не „пиянство”, при което има постепенно
опиване. Вероятно този медицински проблем, съчетан с астмата,
която Джим имал от дете, е причина за екстравагантното му
поведение.
В същото време Джим избира съзнателно алкохола като буфер за
общуването му със света. Докато консумира едновременно ЛСД и
алкохол той е все още неизвестен, но и много млад. След като
става известен изоставя ЛСД за сметка на алкохола. Погледнато
строго, изоставянето на ЛСД, някъде около лятото на 1968 г.,
съвпада и с по-тривиалните текстове и стихове в песните на
групата. Творческите му търсения през есента и зимата на 1968 г.
не са особено плодотворни, а резултатът им – албума The Soft
Parade, се счита от познавачите за най-слабата продукция на
групата. Алкохолът изглежда не помага, а убива бавно твореца
Джим, събуден от ЛСД. От друга страна, вместо да е буфер в
отношенията със света, алкохолът разрушава изобщо света на Джим,
без да му създаде заместител. От групата му назначават
„алкохолик-събеседник” на заплата, но и това не помага – Джим
постепенно губи връзка с музиката и публиката си.
„Финансово успелият пубер” се превръща в трагедията на Джим
Морисън. Той няма личен живот – само приятели, с които работи, и
други приятели – с които пие. Тъй като не е учил за рок-звезда,
а и няма такава специалност, Джим импровизира в едно поприще,
което постепенно го въвлича в посредствеността на масовата
култура и трайното затъпяване. Вместо да покаже на публиката си
колко е мимолетно развлечението и как купоните си отиват един
след друг, Джим става един от публиката си. На 12 декември 1970
г., по средата на изпълнение на Light My Fire в Нови Орлеан, той
сяда тихо до барабаните, слуша как свирят другите и не става
повече, за да пее. Това е последният му концерт с групата.
След смъртта на Джим, неговите познати, които го оставят да
живее с Памела в Париж на ул. „Ботрьойи” № 17, се връщат
незабавно щом научават новината по радиото. Въпреки че Джим го
нямало, апартаментът на четвъртия етаж е бил изпълнен с
напрежение и лоша аура. През следващите три години сменят почти
цялата мебелировка, но жилището си остава като заселено от лош
дух. Чувството за напрегнатост и нажежен въздух не напускат
мястото на смъртта на единствения „финансово успял пубер”.
Кристофър Джоунс, посредствен актьор от сериали, е сред
приятелите на Памела и на 5 юли 1968 г. посещава апартамента на
двойката на бул. Нортън в Западен Холивуд. Самият апартамент бил
спартански обзаведен, а следите от Джим били само един чифт
черни кожени панталони и някакво палто от овча кожа.
Едностайният апартамент миришел на овчарник, а в хладилника
Памела му показала три сурови телешки сърца, увити в амбалажна
хартия, и добавила: „Такъв си е Джим, яде само сърца!”, сякаш с
това искала да обясни всичко…
Със сигурност митът Джим Морисън съдържа нещо извратено, нещо
объркано, тревожно и необяснимо, което дава допълнителна инерция
за бъдещи поколения фенове. Между 16 и 23 годишна възраст почти
всеки с коефициент на интелигентност над 120, където и да е по
света, чува по някакъв повод някое парче на групата и бързо си
събира наличните записи от Интернет торент сайтовете. Стиховете
звучат като един съвременен Вийон или Рембо, също толкова
отчаяни и безпомощни в безграничната си свобода, без фокус, без
цел и без опъната тетива… А
„Когато музиката свърши, склопи очи,
Единствена тя може да те приспи…”
На сутринта се събуждаш от съня, наречен живот, и вече не си
пубер… Вече си зрял и отговорен човек!
*Children the River Contains Basement. Стих от концерта в Бостън
на 10 април 1970, не е включен в текста на песента, но е включен
в „Американска молитва” – четен от Джим на 08.12.1970 г. в
студиото на „Електра”. Източник: The WASP (Texas Radio and the
Big Beat)
|
