Помня ковьорчето зад бумтящата печка на баба ми. Техниката – бод зад игла, някъде двоен. Конец – памучен. Цветът – бивш Pantone 286 U или, както е разпространено сред народа, Royal Navy Blue – също бивш. Основата – бяло, многократно избелвано и колосвано хасе, заради постоянните пръски от свинска мас върху произведението. Сюжетът – градинско парти с участието на Шуберт.

Изявеният романтик-песенник е естественият център на композицията в духа на бидермайер. Пръстчетата му извличат лениви арпежи от китарата – хибрид между испанска и укулеле. С периферното си зрение, над телените рамки на ленънките, Шуберт регистрира всяко движение в околното пространство, но основното му внимание е съсредоточено върху пазвите на трите разхлабени фенки. Композиторът бил късоглед. На ковьорчето е и кривоглед. Това обстоятелствено отклонение е важно, защото баба ми не беше учила в Художествената гимназия. Тя не подозираше за задължителното съосие на очните ябълки и не беше получавала шамар зад врата за производство на кривогледи етюди. Беше избродирала зениците по свое усмотрение и затова героят от ковьорчето можеше да спечели състезание по площ на фокусни равнини срещу кучето динго.

Това ковьорче не се появява случайно. Следвайки дядо ми, който беше железничар, останалата част от семейството заема опразнен служебен апартамент на гара Дралфа. В селото живее компактна католическа общност, известна с активния си социален живот. Баба ми приема местния лайфстайл и обменя кулинарни рецепти, кройки и модели за бродиране със съпругите на малобройното чиновничество. Моделът на музикалното ковьорче се появява в дома някъде към 1932 във вид на старателно сгъната яка германска амбалажна хартия А0, надупчена с дебела игла – губерка – по контура на изображението и недатирани следи от химически молив. Класическа технология за многократна употреба.

Любопитството ми към съмнителни и периферни стойности не остана ненаказано. През 1978 бях поканен да участвам в заседанията на една комисия към Съвета за култура. Всички я наричаха „комисията по кича”. Никой от колегите-художници не искаше да се занимава с тези глупости. Но аз бях дизайнер, значи социално отговорен, как да откажа? Пред мен се откри пещерата на Али Баба. Заля ме безумно изобилие от лакирани раци, заковани върху резен от иглолистен вид. Задължителните, според тогавашните пазарни стандарти, прелитащи чайки и думата „Варна” бяха старателно пирографирани, а по-сръчните вкопаваха мидички – също лакирани. Да живее нитроцелулозният лак! Тази стока се представяше предимно от мъже. Женската част от производителите клонеше към шизофреничен микс между българска бродерия и ажур пико. Туристите – чехи или поляци, трябваше да отнесат местен сувенир – частица от бленуваното море.

„И да не се изложим пред чужденците!” Този управленски слоган сработваше безотказно. Срамът ме застави да проектирам на своя глава тениски, подложки за хранене, покривки, стенни килимчета и даже вилеров гоблен на тема „Побити камъни”. Посетих напредничавия завод „Жакард” в град Толбухин. Снимах по залез с любимия Pentax KX. Копирах нелегално в държавно фотостудио максималния формат 50 х 60 см. Пренасях чрез паус ръчно постеризирани изображения върху милиметрова хартия. Комплектовах мостри от гедерейски конци. Ходих на консултации при улични търговци. Всички ми се смееха – тази стока никой няма да я иска, веднага се вижда, че е правена от художник, това да не ти е ЦНСМ?! Провалих се.

Плодовете узряха след 12 години. През 1990 за мен се появи персоналният компютър. Примитивните монитори и програмки за рисуване ми предоставяха възможността да съзерцавам с часове очевадните пиксели. Всичко изглеждаше като рязано с гигантски трион. Беше пионерското време на Low Resolution Graphics. Хаосът и свободата на вектора дойдоха по-късно. След още 19 години представих в галерия Юка проекта „Пребродено”, но за това вече е писано.

Дано баба ми не се срамува от мен, а Шуберт да си забавлява фенките.
Неговата е лесна. Той е гений.

Историята продължава.
Миналата есен бях гост на джаз-фестивала в Хасково. На припек, в градинката около залата, на импровизиран пазар, насядали по турски кадъни предлагаха неоторизирано домашно подквасено кисело мляко и сирене. До тях, бивш интелигент или киномеханик продаваше без особен успех стари картички. Поразрових се и открих репродуциран портрет на Шуберт. Под него беше изписано: „SCHUBERT. ШУБЕРТЪ. Moderno iskustvo – Pleven”. Както ме е учил Христо Алексиев, внимателно прочетох ръкописния текст на гърба: „7.10.1923 г. Ямбол. Скъпи татко, хиляди честитки и благопожелания по случай именния ти ден! Целува те, Зорка.”