|
А. В. Какво е краезнанието?
Ан. А. Това е поселищна (регионална), научна и
научнопопулярна история. В България тази дисциплина се изучава
във Великотърновският университет.
А. В. Какво те привлича в него?
Ан. А. Възможността да накараш историята да оживее. Чрез
събирането и излагането на конкретни факти историята придобива
лице и по този начин става по-лесна за възприемане. Общите
събития получават нагледност – чрез конкретни личности, които са
участвали в тях, конкретни места, където са се развили, различни
съпътстващи ги подробности. Това е като да се гледа филм от
минал период. Конкретната образност спомага за по-доброто
възприемане и въздейства емоционално.
А. В. Кое за теб е най-голямото очарование в краезнанието?
Ан. А. Събирането на фактите и проверката на тяхната
достоверност. За да може едно събитие да се превърне в
достоверен потвърден факт се преравят огромно количество
източници, съпоставя се информация, търсят се пресечни точки.
А. В. Откриването и потвърждаването на факта не води ли
понякога до разочарование? Да вземем, например, постулата за
красотата на българката. На старите снимки, които аз съм
виждала, жените не изглеждат особено красиви. Това за мен беше
изненада, като се имат предвид трайно утвърдени сравнения като
„очи череши“, „вежди гайтани“, „снага-топола“, които са ни учили
да възприемаме като черти от един неизменно красив образ.
Ан. А. Разбирам, и аз съм имал подобни разочарования. В
конкретния ти пример – да, от днешна гледна точка тогавашните
жени не изглеждат красиви. В своите „Писма от България“ (1833
г.) Виктор Тепляков (по време на Руско-турската война от
1828–1829 г. чиновник „для особых порученiй“ при канцеларията на
Новорусийския и Бесарабски генерал-губернатор) прави не ласкаво
описание на българите във Варна („ ... вот болгар с тупою
невыразительностью лица и тяжелою машинальностию движений ...“).
В българските преводи на писмата това описание на Тепляков е
винаги спестено. Като се има предвид акселерацията, различният
начин на живот днес – хората са се променили външно. Но
документът – снимките – показват как те са изглеждали тогава.
Така че трябва да приемем този образ. Същото се отнася и до
носиите – това, с което са облечени днешните фолклорни ансамбли
е далечна стилизация на някогашното облекло. Така че при
откритието често има елемент на изненада.
А. В. В книгата ти „Към историята на Девня през ХІХ век“ е
включен текстът „Нещо из животоописанието на дяда Дука от село
Девне“ от Илия Блъсков. Там ме впечатли силно една „бележка“ –
както авторът сам я нарича, че чорбаджиите са били важен
положителен фактор в тогавашното ни общество и от тяхната
дипломатичност пред турската власт е зависело много. Но срещу
това скромно изложение на Блъсков стои мощното и емоционално
Ботево „чорбаджия-изедник“, което е всъщност наложеният траен
образ. В такива случаи, в състояние ли е краезнанието да
преобърне вече създадени възприятия за историята?
Ан. А. По-скоро не. В областта на краезнанието работят много
непрофесионалисти, които в събирателската си работа са водени
най-вече от любовта към своя край. В този смисъл фактите не се
изследват докрай, не се проверяват, а понякога и умишлено се
редактират или изменят, за да се придаде по-голяма
привлекателност на местната история. Особено през 60-те и 70-те
години на миналия век, когато всяко селище е искало да има своя
славна история. Професионалните историци, занимаващи се с местна
история, са малко. Това е причината често на работата на
краеведите да се гледа с известна резервираност. Но истински
ценните неща, които те са открили, малките, но важни зрънца
достоверност, винаги намират място и се втъкават в общата
история на периода.
А. В. Значи ли това, че големият проблем е в източниците, от
които краезнанието черпи информация?
Ан. А. Да. За съжаление те са много оскъдни, особено за
малките селища, дори когато говорим за едно не много далечно
време, каквото е 19-ти век. Българите нямат епистоларна
традиция. Разбира се, в едно трудно историческо време, когато
основна грижа са били чисто физическото оцеляване и
осигуряването на изхранването, логично е, че воденето на записки
за околния свят не е било приоритет. Към това се прибавя и
малкият брой грамотни хора, и така оскъдността на родните
писмени източници намира своето обяснение. Повечето от
сведенията за тези минали периоди са оставени от чужденци.
Любима, а не само на мен, ми е „Пътувания по България“ на
Константин Иречек. Възхитително е прилежанието, с което той
пътува всяко лято и изследва България.
А. В. Като каза „писмени сведения от чужденци“… ще се върна
отново „Към историята на Девня през ХІХ век“. Там има много
цитати от дневници и кореспонденция на английски войници и
офицери, участници в Кримската война. Прави впечатление, че
пишат всички – независимо от ранг и образование. Има дори цитат
от дневника на една перачка…
Ан. А. Да, това е свързано с епистоларната култура на
нацията. У англичаните тя е силно развита. Ще дам пример с един
кавалерист от 13-ти драгунски полк, на лагер при Девня, който
пише писмо до дома, започващо със „Скъпа Мери“. Този кавалерист
е по професия обущар, наел се в армията заради постоянната
заплата и то точно кавалерист, защото кавалеристите са били
най-добре платени. А Мери е осемгодишната му дъщеря.
Благодарение на това писмовно прилежание Кримската война е много
подробно документирана – една ли не по дни и часове, и то през
целия напречен разрез на военната машина. Докато, за сравнение,
откъм руското участие във войната писмените източници са
предимно от средите на по-висшето офицерство.
А. В. Това огромно изобилие на сведения не извиква ли друга
трудност? Често те са противоречиви. Например описанията на
Варна. Някъде тя е спретната и красива, другаде – мръсна и
неподредена. Или пък Омер паша – главнокомандващия турските
войски на Дунава: записките на английските командващи за него са
много ласкави, войниците го възприемат повече като екзотична
личност, докато французите са по-скоро пренебрежителни…
Ан. А. Разнообразието на сведения винаги е добре. Те се
съпоставят и картината се избистря. Противоречията предизвикват
към проучване, в което излизат нови и нови детайли. Които на
свой ред трябва да се проверяват, докато бъдат заковани като
безспорен факт.
А. В. Ти си член на Английското дружество за проучване на
Кримската война (The Crimean War Research Society) и се
занимаваш усърдно с нейното изследване. Защо точно Кримската
война? Какво те привлича към това събитие?
Ан. А. Кримската война е много малко изучавана в България,
но благодарение на нея Варна, Алдън (Страшимирово), Девня и
Манастир придобиват значимост, стават известни на света. По
време на Кримската война в акваторията на Варна са съсредоточени
над 300 военни и транспортни кораба – ветроходи и параходи. Това
е огромна флота, чиято численост остава ненадмината нито преди,
нито след тази война. Варна става важно стратегическо място. Да
видиш в лондонския „Таймс“ отпреди сто и петдесет години името
на наши селища… това е голяма тръпка. Оттам се поражда желанието
да събереш повече информация. Да разбереш какво е писано за тези
места, да го сравниш с други източници, да сравниш фактите…
Всеки нов установен факт ражда желание да продължаваш да търсиш.
А. В. Звучи като огромен труд. А когато човек чете крайния
продукт, в който всичко е систематизирано и подредено, не се
замисля за времето и усилието, които са вложени в него. Всички
тези имена, дати и подробности сякаш са паднали от въздуха с
едничката цел да дадат интересна информация на читателя. А
всъщност са събирани дълго, едно по едно. Как става това?
Ан. А. Бавно и трудно. И понякога още по-трудно заради
лошото състояние и нечетливостта на източниците. Често зад един
написан ред или една бележка под линия стоят десетки прочетени
страници. Ще дам пример със сражението при село Ески Арнаутлар
(Староселец, Община Провадия, Област Варна) през Руско-турската
война от 1828–1829 г. Това никому неизвестно селце, напуснато от
своите жители в началото на войната, изведнъж се появява в
световните новини (има го отбелязано и в руския
„Энциклопедический словарь“ на Брокхаус и Ефрон). Първите за мен
новини за сражението (вън от известните истории за войната)
открих във вестник “New-York Spectator” (Нюйоркски зрител), с
дата 11 август 1829 г.), а битката е на 5 (17) май 1829 г.
Вестникът цитира руските сведения за сражението (отпечатани в
„Санкт-Петербургски ведомости“ от 10 юни 1854 г.). Там са
отбелязани и броя на жертвите. Новината за сражението е
препечатана (с повече или по-малко подробности) и в други, общо
17 (засега) европейски и американски издания от това време,
работа, която ми отне много време, но идеята да представя
факсимилетата на тези издания в изложба за сражението е твърде
близка. Тръгвайки от сведението за един убит щабен офицер, в
руски източници открих името му – щабс-капитан Александър
Дюгамел (по-късно генерал от инфантерията и Западно-Сибирски
генерал-губернатор). В началото на сражението щабс-капитан
Дюгамел е изпратен от командващия ески-арнаутларска позиция
генерал-майор Шиц да информира руските части в Провадия за
нападението на турските войски (командвани от великия везир
Решид паша). Дюгамел е ранен в рамото и пленен. Откаран е в
Шумен и престоява там до 3 юли 1829 г. Освободен е срещу откуп
(според военните обичаи на времето), но не всички са имали тази
съдба. Преди войната поручик Дюгамел бил втори секретар при
военното отделение на руското посолство в Константинопол
(Цариград). Говорил добре турски език и в началото на войната е
зачислен към Императорската главна квартира. Произходът му –
латвийски дворянин, му давала възможност да договори живота си.
Така от лаконичното вестникарско сведение за сражението изплува
едно конкретно лице със свое име и живот, който се оказа добре
документиран, макар и сведенията да бяха разпръснати в различни
източници. Което на свой ред внесе корекция в общия брой на
жертвите – с две по-малко. С две, защото раненият и пленен
свещеник на 31-ви егерски полк отец Петър Евланов има сходна
съдба – той е продаден на шуменския митрополит и откупен от него
от генерал-лейтенант Красовски. В хода на търсенията си за
сражението и участниците в него попаднах на личния том на
полковник Иван Петрович Липранди (подарен му от капитан
Лукянович, автор на „Описание Турецкой войны 1828 и 1829
годовъ“). Полковник Липранди – отличен познавач на Европейска
Турция, участник във войната, воден от желанието си за
прецизност е отбелязал в полето срещу името на генерал-майор
Риндин (Рындин), участник в сражението при Ески арнаутлар –
„убит от оръдеен картеч“. Книгата ми беше изпратена от московска
публична библиотека. Тази случайност добави нов детайл в
картината на сражението (неотбелязан в нито една от официалните
истории за войната). Открих и името на ранения в сражението
полковник – командирът на Селингинският пехотен полк полковник
Петър Федорович фон Кауфман. Официалните истории за войната
пропускат и името на друг участник в сражението – генерал-майор
Николай Федорович Геркен, имал смелостта да напише донесение до
императора за командирската грешка на генерала от инфантерията
Рот, тогава командващ руските войски на десния бряг на река
Дунав, за което бил хвърлен в каторга. Заради тази грешка
Охотския пехотен полк бил почти изтребен. На пръв поглед това са
дребни факти, но те изграждат стабилната основа на историята.
|
