Когато бях в четвърти клас, в часа по история учителката ни даде домашно: всяко дете да направи родословно дърво на рода си, докъдето се простира неговата памет и тази на родителите му. Това беше първият ми урок по локална история, и макар резултатите от това изследователско задание да се получиха доста скромни, в мен остана интересът към следите на отминалото време. Оттогава той не е отслабвал и се надявам с този брой да го предам и на вас.

В днешно време, когато думи като „глобално” и „космополитно” са все по-натрапчиви с настойчивостта си да ни присъединят към целия останал свят, локалното се превръща в единствения комфортен мащаб, в който можем да обозрем световните събития и процеси и да усетим как и доколко те засягат и нас лично. Защото локалното е конкретно, а конкретното е винаги по-въздействащо и по-запомнящо се от глобалното и абстрактното.

В този брой ви срещаме с няколко изследователя, посветили знанията и усилията си на събирането и проучването на събития от местната история – това първо и най-важно стъпало, без което създаването на мащабните исторически платна е невъзможно. Това е и този най-интригуващ етап, на който човешките животи, съдби и вълнения се очертават живи и конкретни, преди да бъдат включени в общия поток от информация, в който, губейки индивидуалното си лице, да бъдат трансформирани в исторически периоди, статистически съвкупности и характерни възгледи на епохата.

Прегледът ни нямаше да е пълен, ако отсъстваше морето. Затова обърнахме поглед и към него и се оказа, че то не е само плаж и добро намерение през следващата неделя непременно да се разходим по брега.

Накрая с Издателя направихме експеримент. Събрахме отделните си спомени в опит да възстановим един някогашен ден, и ги записахме. След като прочете написаното от мен Издателя каза, че такъв сбор от полуистини той никога досега не бил виждал. Но аз не му се разсърдих. Защото неговата реакция само доказа, колко сложен и труден е пътят от емоционално-личното „Аз помня!” до спокойно-историческото „Беше така”.