|
Водени от желание да дадем своя принос към
съхраняването на градската история, с Издателя решихме да
направим хепънинг – да изминем един традиционен за началото на
80-те години на миналия век градски маршрут и да разкажем за
местата, където се спряхме, и за нещата, които са се случвали
там.
Тази обиколка не е представителна. Тя отразява движението само
на малък кръг от хора, към който с Издателя смятахме, че
принадлежим – той в качеството си на художник, а аз – като
студентка във ваканция. Тази обиколка е и семпъл опит за
намигане към една книга, която излезе в началото на 80-те години
на миналия век – „Дъблинчани” (в един том с „Портрет на
художника като млад”) и макар че по никакъв начин тя не повлия
на местната култура, за мен открехна вратата към един нов поглед
върху безцелността на времето и маршрутите.
Срещнахме се рано сутринта при градския часовник и тръгнахме.
Часът е осем, защото тогава животът започваше рано. В осем часа
вече всички магазини са отворени. Някои ги отваряха дори още в
седем и половина. Вероятно се е мислело, че 7.30 е
най-подходящият час за закупуване на печка, примерно. Или на
плат за рокля. Тогава срещите без определена цел и прекарването
на дълго време заедно с някой друг бяха нещо обичайно – важна
беше компанията. И разговорите – много разговори на абстрактни
теми. В тях можеше да премине цял ден.
Първата ни спирка е „Млечният бар” – едно от трите кафенета на
площад Девети септември и място, където артистичният свят,
известен по него време с името „художественотворческа
интелигенция”, задължително се събираше рано сутрин. Макар в
името на заведението да фигурираше епитетът „млечен”, основната
напитка тук беше кафето. Би трябвало да е еспресо, но понеже
машината много често е повредена, то също толкова често кафето е
турско (с надпис на бара „Турското кафе е виетнамско”, ако някой
се поинтересува; обикновено никой не се интересува, по него
време беше достатъчно, че изобщо има кафе). Масичките са
мраморни и кръгли, форма достатъчно удобна, за да събере около
себе си n броя столове, които всеки новодошъл придърпва от
съседните маси и сяда. Въпросът „Може ли да седна при вас?” не
съществува –подразбира се, че може. Сервитьорките – по правило
сърдити, защото за периода това е като част от професията,
излизат от вътрешността на бара с огромни табли с кафета.
Чинийките са натрупани отделно на купчинка за икономия на място.
Сервитьорката спира край всяка маса и оставя на нея толкова
кафета, колкото й поискат, и съответния брой чинийки. Останалото
е самообслужване. Столовете на „Млечния бар” – метални и
боядисани в бяло, са увековечени завинаги в една картина, мисля,
че се казваше „След дъжд”. Обичайната доза е по три кафета.
Събират се и правостоящи, които зорко дебнат да се освободи маса
и да я заемат. Скандалите за свободна маса не са необичайни,
сядането при непознати се приема за нормално. Често такива
случайни сядания прерастват в общи разговори, при следващо
сядане в кафето (което е само след няколко часа) тези бивши
непознати са вече приятели. (дори имаше такъв израз – „кръчмени
приятели”)
Непосредствено до „Млечния бар” е ДИ (държавно издателство)
„Георги Бакалов”, за което Издателя прави илюстрации. Издателя
ще ходи на художествен съвет, заради който ме изостави в
„Млечния бар” с поредното кафе и новия „Литературен фронт”
(денят е четвъртък и вестникът се купува задължително на път към
кафенето). Художественият съвет е строга проверка, през която
задължително минаваха всички проекти, на които ще бъде дадена
публичност. Критерият за оценка „да бъде или да не бъде” е
според принципите на изкуството на социалистическия реализъм. В
изобразителното изкуство – изображенията да са достатъчно
анатомични (да не се бърка с „голи”), заредени с обществен патос
и ангажираност. На абстрактността не се гледа с много добро око.
Попартът е понятие, известно от преводните статии в списание
„ЛИК”, понякога е обект и на карикатури. За илюстрации на
стихосбирки се допускат девойки със спуснати дълги коси и
венчета от цветя. Гърдите може да са прозирно загатнати, но в
границите на приличното. Иначе – мъже в гащеризони и жени със
забрадки в стил „Майстора”.
Предполагам, че на тези художествени съвети Издателя е имал
доста тежки моменти заради уклона си към абстрактност, но днес
излиза в добро настроение. Явно са одобрили проекта му. Решаваме
да отбележим момента с по един сандвич.
Преминаваме по дължина площада към Снекбара. Това е мястото за
сандвичи на Варна. Сандвичите са преимуществено два вида – със
сирене или с кашкавал между две слепени филии, които се пекат в
тостер. Такива тостери имаше само в Снекбара и на летището и
готовият сандвич се слагаше в чинийка с бяла книжна салфетка –
висок стандарт. Тук кафе машината никога не се разваляше, но
Снекбарът беше единственото място, където не се пуши, така че
тук никой не се задържаше, освен за по един сандвич около
правостоящите масички. Същото правим и ние и продължаваме.
Кино „Република” – тогава най-престижното градско кино. В него
прожектират най-новите филми и тези, които се смятат за
„най-добри”; затова пред касата почти винаги има опашка. За
някои от известните заглавия билетите трябва да се купят няколко
дни предварително, особено ако ще са за най-посещаваните
прожекции от 18.00 или 20.00 ч. Тогава на кино се ходеше поне по
веднъж в седмицата. Влизаме за прожекцията от 14.00 –
непопулярен час за ходене на кино, поради което успяваме да си
купим билети за реда с широкия проход между седалките – много
обичан от всички, защото краката могат спокойно да се протегнат
напред (за него билетите винаги свършват най-рано). Филмът е
„Манхатън”. Уди Алън е почти неизвестен, филмът се анонсира чрез
участието на Мюриъл Хемингуей – естествено, заради фамилията.
Филмът е чернобял, което му придава допълнителна естетска
стойност и интелектуалност. „Интелектуалност” е водещата през
периода дума за положителна оценка. Във филма интелектуално се
теоретизира за секса.
Филмът свърши и излизаме отново на улица „Ленин”, известна
просто като „Ленин”, по която минават всички. Продължаваме
нататък.
Книжарница „Димитър Благоев” на площад България. Влизаме. Тогава
отбиването в книжарница беше част от ритуала на деня. Вече са
донесли новите книги. Ако пред книжарницата има опашка – значи
има нещо интересно. Под „интересно” тогава се разбираше
развлекателно четиво (терминът „масова литература” е непознат;
литературата е само сериозна, преобладават съвременни автори от
социалистическите страни, което по подразбиране я прави скучна).
На мода са Херман Хесе и Ортега и Гасет (името малко подвежда;
често заради „и”-то се мисли, че става въпрос за двама души).
Съвременните български автори също се четат много. Всъщност,
беше въпрос на престиж да се познават излизащите нови български
заглавия. Любима от периода ми е една повест на Генчо Стоев, в
която се разказва как млада проектантка отива в дома на известен
инженер, за да му помага с чертежите, защото той си е счупил
ръката. Накрая всичко завършва със секс в неговата спалня върху
едно одеяло на червени и черни райета. След което той заспива, а
тя си тръгва тихичко, защото си дава сметка, че макар сексът да
е бил много удовлетворителен (единствената коитална сцена в
българската литература от периода, която ми е известна), те
нямат общо бъдеще, защото той проектирал магистрали, а тя била
специалистка по градински пътечки.
Почти винаги по него време от книжарницата се излизаше с покупка
– най-често нещо от поредицата „Световна класика”, която се
колекционираше и дължината на еднотипните обложки беше гордостта
на всяка домашна библиотека. Днес имаме късмет – Издателя си
тръгва с „Ходене по мъките” аз – с „Тайната на жълтата стая” –
презряно криминале според тогавашните критерии за литературен
вкус, което обаче ме прави щастлива и знам, че след като го
прочета то ще обиколи всичките ми приятелки. Книгите са евтини и
са задължително развлечение за свободното време.
По мое искане спираме пред витрината на магазина на СБХ (Съюз на
българските художници). Единственото място в града за неща,
различни от обикновената функционалност. Оттук се купуваха
подаръци, ако човек желае да прояви оригиналност или да набави
за дома си по-артистична украса. Възможностите са керамични
съдове с несиметрични форми, свещници от ковано желязо или
тъкани покривки от непредена вълна. Аз разглеждам с интерес, но
на Издателя му е скучно – тези неща той може да си ги набави „от
извора”.
Наближава 18 часа, затова се върнахме обратно по „Ленин” до
площада, където в изложбената зала ще се открива изложба със
задължителния изкуствовед, който говори нещо, но почти никой не
го слуша. Важно е присъствието – да видиш кой е там и да те
видят. Това спестява въпроса „Къде си?” от по-късната епоха на
мобилните телефони.
„Какво ще правим тази вечер?” е излишен въпрос, защото от
изложбата всички вкупом тръгват към Клуба на художника –
мястото, където задължително завършва денят на артистичния свят.
Знам, че на вратата на това загадъчно и закътано от широкия свят
място стои табела „Вход с карти”, затова реших да си взема
довиждане с Издателя, но той ми предложи да отида с него
(вероятно за да си спести писането на следващите редове). Лицето
и честото му присъствие там ще ми служат за пропуск.
Спускаме се по улица Заменхов. Клубът на художника е сумрачно
място с възрожденски каменни стени и грубо одялани греди, и с
лек мирис на влага и студен камък. Масите са с покривки от зелен
вълнен плюш и стъкло отгоре – практичното барманско решение
срещу конденза от чашите. Асортиментът е водка „Столичная” и
кока-кола, и двете голяма рядкост за средностатистическите
градски заведения. Водката се сервира наразредена, друго голямо
отклонение от ресторантьорската традиция на периода. Всички
пушат, двете марки цигари са БТ и „Стюардеса”. БТ-то е марката
на по-нежните души; желаещите да се представят за по-обветрени
от живота пушат „Стюардеса”. Клубът постепенно се пълни. Това е
времето, когато художниците задължително носят бради, а
облеклото е дънково отгоре-додолу (думата „деним” е все още
непозната). Артистизмът при жените е в кенарените рокли,
обикновено саморъчно ушити и саморъчно боядисани (на мода са
преливащите цветове); сутиените никак не са задължителни. Носят
се много пръстени, задължително сребърни. Златото е еснафски
метал („еснафски” е официалната заклеймяваща дума от периода,
сочеща бедна духовност и стремеж към материалното).
Понеже е лято, в клуба присъстват и „софиянци” – колеги,
доведени от някой от артистите. Софиянците се познават по
прилежния тен и пясъка по краката, донесен направо от плажа.
Тогава три седмици, прекарани „на морето”, са нещо обичайно.
Разговорите кръжат около имена от артистичния живот. Макар че
духът е дружески, усеща се лека надменност „София срещу
провинцията”. София, разбира се, е центърът. Варна се измерва
спрямо София, амбицията е за пробив и признание в София.
Битовите теми са презряно табу.
Художественото общество има и свой антураж от почитателки и мъже
с „обикновени” професии, най-често някакъв занаят, без който
художествената реализация е невъзможна – дърводелци,
електротехници, печатари, както и някой марфаджия, който сменя
долари на черно и осъществява така насъщната връзка с Кореком-а
– източникът на артистичното дънково облекло.
Тук е и тайното ченге – служителят от МВР, който отговаря за
художниците. Той би трябвало да е таен, но всички го знаят кой е
и какъв е. (Изкушавахме се да му дадем име – примерно
подполковник Петров по примера на фейлетоните от периода, когато
с най-честите фамилии се назоваваха ординерните типажи, но за
целите на поверителността решихме да го оставим безименен.)
Държи се свойски и разказва политически вицове, които се знаят
от всички. Според непроверени източници, голямата му мечта е да
спи с художничка. Пак според същите, големият му проблем е, че
художничките го намират за скучен. Тогава СПИН е несъществуваща
болест, а сексът е без презерватив. Спонтанните връзки за една
нощ са обичайни. Впрочем, сексът витае във въздуха на периода и
е нещо като инструмент за личностно самоутвърждаване. (На това
място ще прескочим за малко в днешно време, само колкото
дистанцирано да отбележим, че това отношение не е запазено само
за бохемата, а е част от световната вълна, достигнала своя
гребен през 1970-те години.)
Вероятно поради този непреодолим и непризнаващ граници дух на
времето, някой художествен съвет е допуснал тук да излезе от
печат новелата „Абаносовата кула”. За всеки случай и за
предпазване от нездрави възторзи към това доста освободено
спрямо тукашната официозност четиво, то излезе съпътствано с
подобаващите литературно-критически насоки за четенето му, от
които ми се иска да цитирам следните най-представителни (според
мен) изречения: „В этой книге очень часто появляются голые
девушки. Пусть читателя этого не смущает” (сп. „Иностранная
литература”, от Руската книжарница на п-д Девети септември).
Клубът работи докато има посетители. Градският транспорт отдавна
не върви, а такситата са рядкост. Прибираме се пеша. За
разнообразие този път стигаме до площада по улица „Кавала”. По
пътя се сформират групички, които отиват някъде да си
доприказват или... ще се разбере на другата сутрин в „Млечния
бар”.
За целите на изчерпателността ще цитирам два от вицовете,
разказани от тайното ченге в клуба. Тогава вицовете бяха по две
основни теми – политика и секс, но понеже за секса вече
написахме, ето два типични политически вица от периода:
Първи виц:
Две копчета си разказват политически вицове. По едно време
едното казва:
- Тихо, идва секретното копче!
Втори виц:
Американците и руснаците си поделили Луната. След време
американското разузнаване донася:
- Руснаците боядисват своята половина в червено!
Американската централа отговаря:
- Нека боядисват.
След време:
- Руснаците боядисаха цялата Луна в червено!
Тогава американците изпратили своя бояджийска бригада на Луната,
която написала с бели букви:
„Кока-кола”.
Фотографии: Ана Владева
|
