А.В. Много често се появяват интервюта с личности, достигнали висока професионална реализация. В тях неизменно фигурира въпросът „Защо избра…” и почти неизменният отговор е: „Всичко стана (съвсем) случайно”. Как стана при теб? Защо точно археология?
А.М. При мен не беше случайно. Като малък обичах да чета. Както повечето деца, и аз живях или прекарвах доста време в домовете на моите баби и дядовци. И в двете къщи имаше големи библиотеки, в които имаше много книги, като и в двете сбирки се повтаряха томовете по история на България. Обичах да чета за историята. Веднъж, бях дете, единият ми дядо имаше работа в Девня и ме взе със себе си. Тогава там се провеждаха разкопки и той ме заведе да ги видя. Предполагам, че освен че е искал да ми ги покаже, и на него му е било интересно. Много по-късно научих, че това е било раннохристиянска базилика с красиви подови мозайки. Наоколо имаше разпръснати дребни пъстри камъчета – кубчета от пъстроцветна мозайка и аз, малко ме е срам да си го призная сега, си взех няколко, защото ми се сториха много красиви. Това беше началото. По-късно, вече като ученик, редовно ходех да гледам разкопките на Римските терми. Тогава реших, че искам да се занимавам с археология. Разбира се, и при мен имаше завои и перипетия, както често се случва в живота. Баща ми искаше да следвам медицина и да стана лекар, с което аз не бях съгласен. Аз исках да следвам история и да стана археолог, с което той не беше съгласен. Накрая постигнахме, като се казваше тогава „революционен компромис” – записах да следвам химия (този предмет ми вървеше в училище и не ми беше безинтересен), но планът ми беше след първата година в университета да се прехвърля да уча история и археология. Което и направих. После следваха летата със студентските разкопки на различни обекти. Аз участвах главно в тези във Варненския археологически музей. Те се провеждаха предимно в Девня и оттогава професионалната ми работа дълго време бе тясно свързана с археологията на този град – древния Марцианопол. Основният резултат от това е създаденият впоследствие там Музей на мозайките.

А.В. До съвсем скоро София се приемаше за мястото, където единствено може да се направи професионална кариера, независимо дали в приложна или научна област. Особено в научната. Столицата се възприемаше като единственото място, където се прави сериозна и призната наука. Защо не остана там?
А.М. След като завърших в Софийския университет, имах предложение да остана в Института по археология. Но реших за себе си, че мястото ми не е там. Донякъде не ми допадна атмосферата. Но най-вече обичам Варна, исках и още искам да работя тук.

А.В. Лятото е сезонът на археолога. Знам, че се готвиш да работиш на обект. Как се взема решение къде да се копае?
А.М. С голяма предварителна подготовка. Първо се правят обширни проучвания от писмени източници, събира се информация на терена, където ще се провеждат разкопките, изгражда се някаква хипотеза какво може да се открие на мястото. Това е с цел да се знае предварително какви специалисти – археолози да се привлекат в екипа за конкретния обект. След това започва да се копае. Разкопките никога не започват на произволно място. Винаги се започва от някакви предварителни сведения, а обикновено има и някакви останки на повърхността. Това е стандартната ситуация. Друг е въпросът за така наречените „спасителни разкопки”. При тях няма предварителна подготовка, няма как да има. Това са разкопките, когато при строеж – на сграда или път, или на някакво съоръжение, строителите се натъкнат на останки и се обадят в музея (което не се случва често – обикновено ние ги следим!). В такива случаи археологическият екип започва веднага работа. Тогава няма сезони – лято, зима. Копае се веднага и се бърза, защото работата на археолозите означава спиране на работата по други проекти, а понякога те са от голям мащаб, но разбира се, се внимава много. Такива спасителни разкопки са правени при строежа на магистралата при Девня, например. За мен най-запомнящите се спасителни разкопки са на ул. Хан Крум, на раннохристиянската базилика, която се надявам един ден да се превърне в музей на ранното християнство. Тези разкопки продължиха три години без прекъсване. През цялото време екипът не е работил само три дни – на 15-ти, 16-ти и 17-ни януари. Тогава температурите паднаха до -15 градуса и земята беше толкова замръзнала, че кирката отскачаше и не можеше да се копае. В други случаи сме палили огън, за да се затопли малко почвата на повърхността и продължавахме да копаем.

А.В. Популярното схващане е, че най-вълнуващо е, когато се намери злато и сребро, съкровище…
А.М. Това, разбира се, е вълнуващо, но не винаги. Голямата тръпка на археологията е очакването какво ще излезе. Въпреки, че има някакви предположения, те не винаги се сбъдват. Понякога има изненади. Така например преди няколко години правихме спасителни разкопки във Варна, като се очакваше да излязат антични останки. Такива наистина имаше, но върху тях се откри неизвестна досега крепостна стена на средновековна Варна от ХІ в. Що се отнася до предметните находки… да, златото и среброто са атрактивни. Може да се намери златен накит, например, и от него да се съди за ювелирната техника на периода, да се правят изводи за неговия притежател и оттам – по-широки обобщения. Но лично за мен по-привлекателни са утилитарните предмети – предметите от ежедневния бит. Някои от тях са толкова ергономични, че са се запазили хилядолетия без промяна. Или с минимални промени. Да вземем например лъжичките, стъклените флакони и чаши, които са в музейната ни колекция. За някои от тях, особено някои от чашите, ако не са зад музейната витрина, никой не би предположил, че са от римско време, защото изглеждат напълно като съвременните. Формата им е толкова устойчива, че тя се използва и до днес от стъкларите. Утилитарните предмети разкриват по-широка картина на някогашния живот. От тях може да се научи много за бита на хората от съответния период, за занаятите и търговските връзки на това селище и т. н..

А.В. Когато се намери цял запазен предмет, добре, той може да се назове. Но когато се намерят фрагменти, как се разбира от какво са били?
А.М. С много четене, с много сравняване. Археологията е стара наука и поколения археолози са оставили своите трудове. Сравняват се описания на находки, изображения… докато се намери същата или сходна форма и се определи предназначението на предмета. Много важен е и опитът!

А.В. И все пак, в музеите има експонати с надпис „с неизвестна функция”?
А.М. Да, има, но те са малко. В такива случаи, понякога археологията е възприела формулировката „предмет с култово предназначение”, с която ние често се шегуваме! Това, което е неясно, може да бъде отнесено към култа. Но такива предмети стават все по-редки. Обикновено е въпрос на време да се намери аналог и да се определи точно предназначението им. Ще дам един пример. Преди време ме потърси един човек. Бил купил от някакъв антиквариат старинен предмет и искал да го подари на музея. Но преди това искаше да знае за какво се е използвал. Донесе предмета, ставаше въпрос за глинен съд с наистина необичайна форма – нещо като сфера без дъно, от горната част на която излизаха две кухи разклонения. По глината и по глечта го датирахме към началото на 19-ти век. Но по-нататък…? Предположихме, че е съд за дестилация, но определено не беше за дестилация на спирт – най-вече заради малкия си обем. А и за тези съдове се знае много. Тогава направихме запитвания до други музеи и се оказа, че във Врачанския музей имат сходен експонат. Наистина се оказа съд за дестилация, но на етерични масла. Така че повечето неща опират до търсене. Подобен е случаят с едно копие от Пазарджишкия музей. То носи надпис с инкрустирани латински букви, който дълго време се смяташе невъзможен за разчитане. Мой колега, обаче, успя да го разчете въз основа на едно име, и то с информация от Интернет. Оказа се, че е свързано с ранните войни на Османската империя в централна Европа и вероятно е донесено като плячка в нашите земи.

А.В. Какво ли няма в интернет…
А.М. Да, интернет помага много, включително и на археолозите. Но с информацията там трябва да се работи предпазливо. Не се знае кой я дава, доколко е достоверна, докога ще я им там. Има често и любителски или не съвсем коректно представени данни или интерпретации. Затова аз предпочитам твърдия носител, хартиените източници – книги, статии, каталози, писани от специалисти.

А.В. Някаква заблуда за археологията, която искаш да разсееш?
А.М. Че археологията е лека работа. Донякъде това е създадено от популярните филми, където най-често се показват финалните етапи – финото разчистване с четчици. Но докато се стигне дотам се извършва огромна, черна работа, копане на ръка. Организацията на едни археологически разкопки е много сложна. Като се започне с предварителното събиране на информация, закупуване на инструменти, набиране на работници и нерядко на екипи от най-различни специалисти. В някои случаи е и опасно – разкопките стигат до стени на съвременни сгради и трябва да се внимава да не се подкопаят основите им и може да има срутвания. Тогава за укрепването се търсят и миньори, особено при копането на високи надгробни могили. Винаги трябва да се мисли първо за сигурността на хората, да не се застраши животът им. Отделно са битовите аспекти – уреждането на място за спане, храна, транспорт, набиране на средства…да не говорим за огромната предварителна документация и тази, необходима след завършването на проучването. Целият този труд, съпътстващ разкопките, остава скрит за широката публика. Находката е едва увенчаващият финал. Но тръпката е голяма – какво ще се намери? Ще има ли нещо ново, неоткривано досега? Археолозите са като номадите – само да се стопли времето и вече искат да са на обект.

А.В. Агата Кристи, чийто съпруг също е бил археолог, често се шегува, че от едно счупено глинено парче археолозите са в състояние да нарисуват съвсем точна картина на живота отпреди няколко хиляди години и да си повярват… Тя го казва с известна доза добронамерена ирония, но възможно ли е да се направи наистина толкова точна възстановка на живота от минали епохи? Как е протичал един ден в древния Одесос, например?
А.М. Да, напълно е възможно. Разбира се, че не става само от един чиреп – това вече е литературна фантазия. Но са запазени доста писмени извори от античността и средновековието, както и надписи, от които могат да се черпят сведения. Те се комбинират с намерената архитектура и пропределен период от древността. Необходимо е всички тези данни да се групират по аспекти – бит, архитектура, култура, занаяти, политика, държавно устройство. Така че животът на древния човек може да бъде опознат. Съвсем малко са аспектите, които не могат да бъдат възстановени. Един от тях е например музиката. Знае се какви са били музикалните инструменти – те са описани, виждаме ги запазени като изображения по релефи, стенописи и др. Но как е звучала музиката, която се е изпълнявала на тях? Това не може да бъде възстановено. Съществуват предположения, че родопската музика, поради факта, че Родопите са били район, останал в продължителна изолация от околния свят, е съхранила твърде древен музикален строй. Предполага се, че родопските песни със своята специфика са запазили всъщност следи от мелодиите на траките. Но това е само предположение.
Но да се върна към находките и тяхната интерпретация за древния бит. През 1978 г. във Варна беше открит гроб на дете, в който намерихме множество предмети. Дори от самото им изброяване става ясно за колко много аспекти от някогашния живот можем да научим по тях. Между предметите има сребърна статуетка на актьор, от която можем да съдим за културния живот в града. Можем да я разглеждаме и като предмет на пластичното изкуство и да правим изводи за естетиката на периода и влиянията, които тя е изпитвала, за нивото на техниката на металообработването. Но тя показва и интереса към театъра в града! Имаше също златни пръстени – ето го атрактивното съкровище – с информацията за ювелирното изкуство, но и за вноса на полускъпоценни камъни и тяхната обработка. Има монета, от които можем да определим донякъде периода. Имаме бронзови уреди за писане и мастилница, както и останки от пергамент (единственият, открит в България!), от който можем да разберем за писмеността и езика. Имаме зарче, стъклени пулове за игра на дама, охлюв-играчка, от които можем да съдим за детските развлечения тогава. Имаме глинена лампа и стъклени съдове, които говорят за материалния бит. Така че такова възстановяване на живота в древността понякога е напълно възможно, дори само на базата на находките от един гроб.

А.В. Какво изучаваш в момента?
А.М. Напоследък ме интересува доста техниката на производство на ювелирни изделия и съдове от скъпи метали, както и на бронзови стрели у траките. Намерени са много бронзови стрели, наскоро бяха намерени и леярски калъпи. Има също матрици за изчукване на различни релефни украси от злато и сребро. Опитвам се да възстановя процеса на изработването им.

От керамичната колекция на Археологически музей - Варна

Фотографии: Росен Донев, 2000