А.В. Посветил си двайсет години от живота си да събираш легенди за Аладжа манастир. Как и защо?
В.К. Завършил съм история, профил археология в СУ ”Кл. Охридски” и по повеля на сърцето – съпругата ми е от Варна – след дипломирането пристигнах във Варна. А може би в този космополитен град ме е привлякло нещо друго. И то се нарича Аладжа манастир. Места за археолози нямаше, а преподавател не ми се искаше да ставам – аз съм волна птица и трудно влизам в графици. Дипломната ми работа бе за античния Одесос и така се сприятелих с колегите от Археологическия музей. Участвах няколко години в разкопките на Варненския некропол и даже едно лято бях екскурзовод в Аладжа манастир. Това бе първата ми среща с това необикновено място и напълно е възможно още тогава духовете-покровители да са ме припознали като свой човек. След туй митарствах десетина години из организационните структури на почти всички варненски фестивали. През 1989 г. един от моите приятели – проф. Михаил Лазаров (светла му памет ) ми спомена, че има място за уредник в Аладжа манастир, което никой не желае да заеме. Предложи да започна работа с тенденция впоследствие да се преместя в Археологическия музей, когато се разкрие щатна бройка за археолог. Тогава Аладжа манастир не бе атрактивно място – истински пущинак. Изкарах там две години, а сетне казах на проф. Лазаров: „Ако ме махнете от Аладжа манастир ще умра!”.

А.В. ?
В.К. Защото между мен и манастира се получи някакъв синхрон, сливане на духовни енергии и пространства, както искаш го наречи. И оттогава – вече двадесет години, това уникално място ме зарежда с божествена енергия. Първоначално имах намерението за се захвана с научна работа – проучване историята на отшелничеството в Средновековна България, появата и разпространението на учението за божествената енергия „исихазма”, мислех даже за докторска дисертация. Но реших да оставя дисертацията за по-късно и посветих живота си на идеята да превърна Аладжа манастир в един от най-авторитетните и привлекателни обекти в системата на българския културен туризъм. По него време този термин не бе популярен, независимо, че за културен туризъм и за мястото на историческите паметници в него споменават още преди век основоположниците на българската археология – братя Карел и Хермин Шкорпил. Още тогава те са виждали големия туристически потенциал на Аладжа манастир. Така че моята работа като уредник се превърна е продължение на дело, чието начало е поставено много отдавна от тези велики личности.

А.В. Официалната ти длъжност е уредник на музея „Аладжа манастир”...
В.К. Да, и тя включва какво ли не. Наред с основните ми задължения като уредник през тези двадесет години станах специалист по строителство, електрификация, ВиК, сметосъбиране, консервация на паметници и др. Когато трябва, съм и екскурзовод, пиша пътеводители, научно-популярни книжки за исторически паметници, сценарии за филми, спектакли и какво ли не още. С една дума, станах специалист по културен мениджмънт, без да съм прочел нито един ред в тази насока.

А.В. Как започна събирателската ти работа с легендите?
В.К. Когато започнах работа в манастира, тук нямаше почти никакви информационни материали. Посетителите се запознаваха с историята на скалния манастир от едни опърпани папки. Затова първата ми работа бе да бъде създадена една модерна информационна система, подобаваща на един национален паметник на културата. В това отношение неоценима помощ ми оказа моят приятел Наско Якимов, който преди двадесет години сложи началото на известното варненско издателство „Славена”. Първите печатни издания бяха направени със средства на издателството. Изработихме и сувенири – някакви фигурки – не помня точно. И в един чудесен ден една американска туристка посочи фигурите и попита: „Това Рим папа ли е?” За пръв път чух това име и не предполагах, че то ще промени живота ми и творческите ми търсения. С велико изумление установих, че легендата за митичния покровител на Аладжа манастир, за когото не бях чувал нищо, е отпечатана на страниците на един пътеводител, издаден през 1971 г. в Ню Йорк. Ще рече, че американците познават по-добре от нас митовете и легендите на това свято място. И оттам започна всичко.

А.В. Историята, както всяка наука, се стреми към точност. Легендите не са ли… малко далеч от историята?
В.К. Според историческата наука легендите също са източник на информация. Но те са и нещо повече. Те са проява на духовните търсения на всеки един народ. Те са израз на вярата в доброто. За първи път легендите за Аладжа манастир се срещат в книгата „Писма от България” на руския писател и изследовател Виктор Тепляков – посетил Варна по времето на руско-турската война 1828/29 г. Третото писмо започва така: „Старите хора разказват…” и следва едно описание, на което могат да завидят създателите на филмовата сага „Индиана Джоунс”. Започнах проучване на архивите на братя Шкорпил и Варненското археологическо дружество. В тях могат да бъдат намерени много интересни неща. При братята са идвали различни хора и са разказвали каквото са чували от деди и прадеди. Има даже една народна песен за Аладжа манастир, на която музиката е безвъзвратно изгубена, но получих уверенията на известния български композитор Георги Андреев, че може да бъде направен опит за възстановка.

А.В. Какви източници ползваш за събирането на легенди?
В.К. Три основни: архивът на братя Шкорпил и ВАД, устни разкази и енергията на самото място. Това последното може да звучи малко странно, но е истина.
Известно е, че Аладжа манастир е една от многобройните монашески обители, съществували през ХІІІ-ХІV век, свързани с широко разпространеното учение в рамките на православието за „божествената енергия” – исихазма. Исихазмът, или обетът за мълчание, създава други форми на общуване. Исихастите са изповядвали идеята за езотерично познание, съхранено в енергийните полета, които витаят в пространството. Това познание, което е свързано с „божествената енергия”, според мен е в основата на предсказанията на покойната леля Ванга.
Възможно е за тези двадесет години, прекарани в близост до това необикновено място и аз да съм получил свише някаква, макар и мъничка дарба да чета тези послания.
Есен, когато си заминат посетителите и природата притихне в предчувствие за края на един кръг от Вечния кръговрат на вселената, обикалям наоколо с дни. Слушам шепота на вятъра в клоните на дърветата, имам чувството, че мярвам за миг някаква фигура в черно, излиняло сякаш от времето расо. Някой ми шепне нещо. В главата ми се раждат мисли и видения за отдавна отминали събития и приказни персонажи. Това е най-интересният и мистериозен източник в изследователската ми работа на легендарния свят на Аладжа манастир.

А.В. Да живееш двайсет години между легенди… това не е ли обсебващо?
В.К. Ако перифразираме една мисъл на великият българин Васил Левски, то отговорът ми би трябвало да прозвучи така: „Аз съм в легендите и легендите са в мен. Те мене изменят и аз тях променям!”
Да, обсебващо е! Но кой би могъл да се скрие от виденията и тайнствените гласове, никнещи внезапно от потъналите в прах руини? Когато животът му завинаги е станал част от приказния свят на това място, осеяно с отломките на отдавна загубени човешки творения. Когато пътеките му неизменно се пресичат с вечните сенки на миналото. Понякога се събуждам през нощта, защото усещам нечие присъствие. Отварям очи и ми се струва, че до леглото ми седи тайнственият монах.
Историческата наука и научно-изследователският труд са част от моето професионално призвание, но по важно се оказа желанието ми да слушам и сам да разказвам приказките на тази чудна обител. Защото те са един прекрасен начин да съхраниш човешката си същност в един век, задръстен от празноглава суета.

А.В. Разкажи нещо за легендарния свят на Аладжа манастир.
В.К. Митичният свят е най-интересната част от загадките на Аладжа манастир. Това е естествено. Култовите места винаги са привличали с тайните си непосветените люде. Там, където не са намирали отговор на вълнуващите ги въпроси, те са го замествали с един свят на измислени събития и персонажи, който поразява с фантастичните си измерения. В много от легендите за Аладжа манастир се споменава за скрити съкровища. Това е обяснимо. В географско отношение районът е отдалечен от населените места и оживените пътища и по време на драматичните конфликти, разтърсвали Балканския полуостров от най-древни времена, сигурно е служел не само за духовно убежище. Виктор Тепляков разказва за една легенда, според която Аладжа манастир е изграден върху развалините на древен град, основан някога от Филип II Македонски. Тази легенда няма научно обяснение и някога сащиса моя приятел, колега и духовен наставник проф. Лазаров.
Най-често срещаната легенда разказва за тайнствен монах, известен под името Рим папа, който според преданието е пазителят на древните богатства, гората и манастира.

А.В. А кой е Рим папа? Звучи ми като „Римският папа”?
В.К. Рим папа не е папата от Рим, а производно от турското „урум папаз”, което в превод означава „ромейски или християнският свещеник”. В архивите на братя Шкорпил се среща един любопитен факт – голяма част от имената на местности, пътища и дори едно аязмо с лековита вода, което отдавна е изчезнало, носят в основата си корена „латин”. „Латини” българите са наричали кръстоносците и представителите на многобройните търговски колонии, основани в района на Варна от Генуа, Венеция и Дубровник още през Средновековието. Култът към Рим папа не е само местен – има го в Югоизточна България, в Македония, Щипско и др. места. Но докато по тези места той е демон, тук, в Аладжа манастир, той е дух-покровител. Все още не знам каква е причината за това, но имам намерение това да бъде темата на следващото ми проучване…или литературна измишльотина.

А.В. Как се роди идеята за спектакъла?
В.К. По природа аз съм театрал. Може би защото в ученическите си години играх в един любителски театър, когато завърших средно образование дълго време се колебах дали да следвам история или да ставам артист. Възможно е влияние да са ми оказали и десетгодишните контакти с магическия свят на Мелпомена по време на работата ми като организатор на театралния и кукления фестивали във Варна. Щастлив съм, че от това време ми останаха чудесни приятелства с много от варненските актьори. С малко тъга си спомням и за още един чудесен приятел – актьора Димитър Буйнозов – един човек с невероятно излъчване.
Може би затова в работата си като уредник и изследовател на скалния манастир подходих хем както историк, хем като театрал. Защото Аладжа манастир е естествена театрална сцена. А големите празноти в историята на манастира, които все още стоят непопълнени, дават храна на въображението. Различните легенди дават сюжети за най-различни творчески проекти. А аз обичам да разказвам легендите. Неведнъж пред различна публика – деца, възрастни, българи, чужденци, съм разказвал легендите за манастира. И явно неосъщественият актьор в мен в такива моменти взема връх, така че, когато съм усещал вниманието към легендите и приказките, съм правил такива невероятни импровизации, които за съжаление след това не мога да възстановя. Децата ме гледаха с ококорени очи. Нерядко родители и водачи на групи са се обаждали, че дни след моите импровизации децата са се стряскали нощем. А едни чужденци през един октомври до такава степен омаях с приказките си за тайнствения монах, че те отказаха до отидат до Катакомбите от страх да не го срещнат по пътя.
Този театър, който с удоволствие правех в продължение на години, изложих преди десетина години на страниците на едно малко книжле – „Легенда за Аладжа манастир”. Оттогава досега в паметта на компютъра ми се събраха десетки варианти за спектакли, филми, книги и др., посветени на митичния свят на Аладжа манастир. Един от тях стана основата, върху която през миналата година заедно с режисьора Николай Йотов и композитора Георги Андреев създадохме аудиовизуалния спектакъл „Легенди от Аладжа манастир”.
В момента с художника на издателство „Славена” Владимир Димитров, с когото от двадесет години сме приятели и творчески тандем, работим по създаването на комикс за деца, построен върху легендите за Аладжа манастир. Не зная дали поради мистериозните ми контакти с духовете и енергийните полета на това място или просто по вина на необузданото ми въображение, повлияно от стотиците томове фантастика в личната ми библиотека, в новото ми произведение съм преплел по такъв начин исторически факти, легенди и фантастични измислици, че когато комиксът види бял свят несъмнено колегите ми историци и археолози ще поискат да ме убият на място.

А.В. Коя ти е любимата легенда?
В.К. Тази за Рим папа.
„От „латинския” кладенец по „латинския”, а след това по „кървавия път” се стигало до една крепост. По едно предание, в крепостта, в гроб-легло в скалата живеел някой си „Имри поп” или „Рим папа”. Веднъж в годината той се събуждал, излизал по околните места и питал първия срещнат: „Има ли още на Хачуката пръчки за каране на конье, кравите телят ли се още и жените раждат ли ?”
Когато човекът отговорел, че това все още го има, Имри поп казвал: „Има още време”. След това затварял очи и се изгубвал и щял да прави това докато ги има манастира и старата гора „Хачука”.
Записано от К.Шкорпил през 1905/6 г.