Здравейте, уважаеми слушатели, вие сте с предаването на Радио Варна „Панорама Следи”. Автор и водещ е Любомир Кутин, а на звукорежисьор-ския пулт е Кремена Георгиева.

В поредица от няколко предавания ви запознавам с важни моменти от историята на театралното дело във Варна. Сред най-запомнящите се събития в историята на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” от последните тридесет години е постановката „Полет над кукувиче гнездо” от Дейл Васерман по едноименния роман на Кен Киси. Когато свободолюбивият дребен измамник Рандал Макмърфи пристига в държавна психиатрична клиника, забележителната му склонност към безпорядък разклаща установения ред. Премиерата във Варна е през 1980 г. Тогава по кината се върти и филмът на Милош Форман с незабравимото участие на Джак Никълсън. Идването на лентата в България е значително по-късно от премиерата й през 1975 г. Властта трудно допуска творбата на чешкия режисьор, който натрапчиво напомня за „пражката пролет” и за драматичните събития в Чехословакия десетина години по-късно.

По-зрялото поколение си спомня, че на границата между седемдесетте и осемдесетте години на миналия век вече се забелязват и първите видими икономически сътресения у нас. Цените на стоки от първа необходимост скачат. Правят се плахи опити за въвеждането на „нова организация на труда”, „стопанска сметка” и допускане на частно предприемачество в част от услугите. Силният държавен контрол у нас обаче все още е далеч от пазарната икономика и демократичните промени.

На фона на икономическите трудности държавата се втурва към необмислени строежи на няколко големи предприятия, НДК също гълта огромни инвестиции. Значителни средства се заделят и за три важни за времето си годишнини – 1300 години от създаването на българската държава, 90 годишнината от създаването на социалдемократическата партия, чийто приемник е господстващата комунистическа партия и седемдесет годишнината от рождението на партийния и държавен ръководител Тодор Живков.

Другият още по-възрастен съветски партиен ръководител Леонид Брежнев стои в основата на решението за изпращане на съветски войски в Афганистан. Тази външнополитическа стъпка е на път да провали провеждането на Олимпийските игри в Москва през 1980 г. Голяма част от спортния елит отказва участие в най-големия световен спортен форум. В края на 1979 г. излиза и албумът на Пинк Флойд „Стената”, чийто послания са далеч отвъд пределите на рок музиката.

В постановката „Полет над кукувиче гнездо” във Варна през 1980 г. директно се оспорва възможността на социалистическата система да се хуманизира. Художникът Димитър Трайчев е автор на плаката и е пряк свидетел в създаването на спектакъла.

Димитър Трайчев: По това време в общественото съзнание вече назряваше проблемът. Преди 1984, без да сме чели едноименната книга на Оруел, някои хора вече провидяха манипулацията на всички нива – от елементарно-битово до управленско, която съществува. Дафинка Данаилова направи една страхотна роля на сестра Рейчъл. Всички гледахме спектакъла със страшна емоция, със стиснати ръце и юмруци. Това бяха славни постановки, салоните бяха пълни с недоумяващи хора, защото те недоумяваха, че от сцената могат да се носят такива думи, които засягаха пряко нашата действителност. Никакъв Езопов език нямаше. Това си бяха преки артилерийски попадения, които всеки отнесе със себе си и си направи извода. Тази постановка е някакъв синор в общественото съзнание.

Независимо, че Михаил Мутафов няма много текст в ролята си на Индианеца в спектакъла, той си спомня редица детайли в нейната подготовка.

Михаил Мутафов: Когато попаднахме на „Полет над кукувиче гнездо” ние работихме по драматизацията. Тогава не знам как беше изпусната. Защото тя визираше такова общество като нашето. И много се запалих по тази роля. Дори съм ходил в психиатрията да наблюдавам как се държи такъв човек.

Има роли, които човек изпитва огромно удоволствие да ги играе… Тя беше една мълчалива роля. Това беше огромна роля. Тогава оцених какво е мълчанието. Нашият преподавател Мандаджиев ни казваше, че думите са патерицата, на която се подпира актьорът. А другото, как се играе другото… А драматизацията беше великолепна. Даже след това, като четох романа, той не ми направи чак такова впечатление. Но драматизацията беше впечатляваща – в нея всичко излишно беше изхвърлено. И Станчо се беше запалил много. Тази роля не знам каква се води, но не бих я дал за много главни роли, които съм играл после.

Режисьорът Станчо Станчев си спомня един любопитен детайл в подготовката на „Полет над кукувиче гнездо”.

Станчо Станчев: Тук имаше едно момче – Пламен Воденичаров – звукорежисьор. Винаги ми е помагал в това, че не се задоволява да пуска каквото аз искам, но намира подходящи моменти, което не е елементарно. Той следеше репетициите и предлагаше решения – някога в контрапункт, някога в хармония. Така например той ми намери една песен, която реши цялото представление.

Сценографът на „Полет над кукувиче гнездо” Тодор Игнатов разказва и за международния отклик на спектакъла, който е на път да преобърне и неговата лична съдба.

Тодор Игнатов: Спомням си, че постановката се игра три сезона, даже мисля, че повече. Филмът още не беше излязъл. Беше нещо поразително. Даже така се случи, че тогава тук идва една изложба – „Художникът на работа в Америка”. Бяха дошли една група художници-американци. С тях имаше едно момче – Доналд Липски, той през цялото време снимаше. След 2-3 месеца, по случайност, той се среща с автора Кен Киси и му съобщава, че някъде в България, в едно градче Варна, той гледал неговата пиеса, и даже му показал снимки. И след 6 месеца получих една депеша, с която ме канеха да ходя за осем месеца в Щатите. Аз не предприех никакви стъпки, защото не знаех английски, ставаше въпрос за лекции, и да направя постановка с техни режисьори. Но нещата се провалиха, в смисъл че аз не реагирах.

Това го няма в пиесата, леко личеше във филма: едно хрумване на Станчо – да направим един цял ден на тези хора, които по друг начин мислят. Гледал съм и други постановки: в Полша, Чехия, Лондон, Германия – до една бяха решени само в стаята. А ние бяхме направили разнообразие. И въобще беше разкошно направено – и като решение, и като игра. Смятам, че е страшно модерно представление, особено за онова време. Неслучайно американците останаха много приятно изненадани. И бяха респектирани от спектакъла.

Дългогодишният драматург на варненския театър Сия Папазова формулира някои обобщения.

Сия Папазова: Тази пиеса аз му я донесох на Станчо и му казах: „Станчо работи тази пиеса”. И той я направи. Това беше едно от първите й представления… Той го вдига в библейски ранг, в божествен. История в някаква лудница, но по ранг се издига до Христос – за хуманизъм, за добро между хората, за повече рацио. И когато го издигат на кръст и го носят… И тук е голямото решение на Станчо, голямата му хрумка – лудостта, издигната като божествена лудост… „лудите, лудите, те да са живи”, по Вазов. Ето тази сложна природа на човешката лудост. Всички странни луди на ръба на гениалността. Те могат всеки миг да прескочат този ръб. Това беше в представлението много тънко уловено от Станчо. Като възхвала на човешкият разум, на разумния човек – триумф на разума.

Разказът ми за постановката „Полет над кукувиче гнездо” не бил пълен, ако не включим и „глас от публиката”. Сред най-възторжените зрители е студентът по медицина и днешен автор и водещ на предаването на Радио Варна „Морска Гара” – Людмил Станев.

Людмил Станев: И досега като видя Станчо Станчев някъде на улицата или в кафене се сещам за това представление. От приятели чух и отидох, и бях респектиран. И възторжен. Защото тогава не се правеха такива представления.. И тогава може би за пръв път получих някакъв интерес към театъра. На фона на тогавшните глуповати, скучновати соц-реалистични предавания, тази мощна история за човека, който не се предава, с последната фраза „Аз поне опитах”, ми помогна да осмисля собствената си позиция. Да си отстояваш правото на лично постранство. Сигурно са я пуснали тогава (тази пиеса) под предлога за критика на тогавашното западно общество. Но авторите са искали да кажат нещо глобално. Сега това не би ме учудило, защото живеем в отворена система, където всеки може да реши дали да отстоява позицията си или да я осребри. Но тогава, в една съзнателна възраст на 20—21 години, като всеки мислещ човек, а поне ми казват, че съм такъв, особено ясно видях, че всъщност не се знае дали нормалните хора не са вътре, а другите – изместените, не са отвън. Човек има около 15тина музики, представления, сцени, които си ги складира като приятен албум за преразглежгдане. Тогава не беше толкова безопасно да се работи с такива сюжети. И да направиш такъв хубав кастинг на актьори, защото всеки си беше на мястото. Сякаш всички се бяха готвили цял живот за тези роли... Все едно някой беше пробил дупка в стената, зад която се вижда светлина. Това е такова представление, след което човек мисли.
В края на днешното ни предаване потърсих отговор на един естествен въпрос: може ли да се въстанови постановката „Полет над кукувиче гнездо”? Тук Михаил Мутафов достигна до някои философски обобщения. Те ни карат да оценим още повече значението на вложения труд на участниците в постановката и привилегията на онези, които са били преки свидетели на спектаклите.

Михаил Мутафов: Колкото до възстановките, това ще бъде загубено време. Затова е хубав театърът, защото той си отива, умира, и нищо не може да го задържи. Нищо не може да се възстанови; то си отива и който го видял – видял. Тогава го правихме това представление с друга нагласа. Друга беше обстановката, в която живеехме. Какво да му кажа на човека сега? Сега мога да му кажа друго, но това ще бъде друг спектакъл. Вече ме интересуват други неща, а не онези. Това няма да бъде „Полет над кукувиче гнездо”, което играхме тогава. Театърът става днес и сега. И когато го правиш сега, ти трябва да знаеш защо го правиш, т.е. то по някакъв начин трябва да бъде свързано с времето.

Вие бяхте с предаването на Радио Варна „Панорама Следи”. Очаквайте ни след седмица. До нови срещи от мен, Любомир Кутин, и от звукорежисьорката Кремена Георгиева!

Фотографии: Росен Донев