20 часа и малко е, 14 септември 2005 и ние
тръгваме на юг като ято прелетни, нощни птици. Не знам има ли
такива, ама няма и кого да питам. Около мен са само художници и
журналисти, един - двама архитекти за боя, една изкуствоведка,
аз и колежката Дора, която е главният организатор, както и малко
неизвестен антураж, състоящ се основно от съпруги и съпрузи,
моят в това число.
Тръгваме. За разлика от птиците ние ще кацнем много близко, ей
тука в комшиите, които са се закучили да правят биенале на
модерните изкуства и успяват за девети път. Аферим! Аз ще го
гледам за сефте, ама повечето в групата повтарят и разправят
колко интересно било предния път. Тръгнали сме с голяма кошница,
а да видим какво ще наберем!
Сабаалем около 5 и нещо пристигаме в Стамбула. Бавно отваряме
очите, ама тия до прозорците почват нещо да сочат и да викат
леле, та се събуждаме по-бързо, гледаме навън – пред едно
заведение две бабаитки се бият. Около тях бол сеирджии гледат.
Гледаме и ние. Сеир! Кьотек!! Дора изказва предположение, че тия
двете се маризят яко заради мъж. Такова изказване в Истанбул
навява особени мисли...
До хотела отиваме пеша, щото Таксим маала е проектирана по
файтонско време, ако не и преди това, и опасността автобусът ни
да се заклещи още на първото кьоше е осезателна. За багажа ни
обаче се грижат и пращат камионче да ни го вози. Абе, турците го
докарват на обслужване, ашколсун!
До хотела вървим по едни сокаци, олеле майко! Хигиената и
чистотата имат дълбока историческа давност, види се и те от
файтонско време, дори със сигурност, отпреди това. Столетни
напластявания кара боклук! Тук историческите ценности са на
почит и уважение, вай, вай, вай!... Таман срещу вратата на
хотела стърчат руините на някаква стара сграда, и те превърнати
на сметище. Абе, Истанбул дали има софийските проблеми с
боклука? Надали. Види се, тук можеш да си го хвърляш дето ти е
кеф. На това му викам решаване на проблемите с битовата смет!
Хотелът се оказва приличен, както за маалата, така и за парата.
У нас срещу такава цена можеш да се настаниш, евентуално, в
дъсчено бунгало в някой бивш пионерски лагер от соцпериода.
Освен това ни настаняват още в 8 и половина сабаале и то след
пъргаво оправяне на стаите след току-що заминала група. Чакайки,
се шляем по гезмето и киризим за отворени кафенета, ама йок, още
е рано. Докато тропосваме сокака, Дора съзира една сграда със
знака на биеналето и обяснява, че в такива сгради са разположени
експозициите, или каквото там се падне. Фасадата е прясно
боядисана с една блажна пембе боя, акъл да ти зайде! Всичките
обекти в това биенале са все такива фасонлии.
По едно време табелите “капалъ” взеха да се сменят с табели
“ачик” и ние завзехме едно кафене. По филджан с кайве и малко
лаф моабет за убиване на времето. Тук е така.
Стана колкото трябва и айде да се настаняваме в хотела. Добре.
Имаме време за душ и едночасова дрямка. После Дора скорострелно
раздава баджове и папки с материали, понеже си е окумуш,
ачигьоз, пишкин и ербап жена! Бравус, Дора ханъм!
Хукваме към Антрепо – 5. Това са едни стари складове на
пристанището на Каракьой, където се открива биеналето. Две или
три от експозициите са там. Пак там се правят коктейли, раздават
се, или се продават книги, материали и т.н. Мястото не е далече,
но ние, естествено, се объркваме, после се оправяме и му удряме
един бяг надолу по едни стръмни сокаци, когато пристигаме
приличаме до един на ловджийски кучета, преследвали дивеч.
Това, което може да се гледа тук, оставяме за после и се качваме
на едно микробусче, което ни води до следващите два обекта.
Такива микробусчета щъкат няколко из Истанбул и са специално
наети от организаторите да обслужват гостите на биеналето през
първия ден. Впрочем, не знам дали само през първия, или през
цялото време, но ние ги ползваме само днес.
Пристигаме пред една изоставена стара сграда, някъде в
европейскатра част на Истанбул. Цялото биенале е разположено все
в такива, тук те са бол. Дори ти става мъчно да гледаш как
красиви стари сгради се рушат и загиват от престъпно нехайство.
Широко разпространеното обяснение тук е, че правителството нищо
не можело да направи, защото сградите били собственост,
обикновено, на изселени гърци и поради деликатните
взаимоотношения между двете нации било опасно да се разбутва
този проблем. На здравомислещия и препатил българин веднага му
лъхва на дебели интереси, но мъчно - не мъчно, сградите, в
крайна сметка не са наши и преставаме да се интересуваме от
комшийските проблеми. В къщи си имаме достатъчно наши, тук сме
дошли за модерни изкуства.
Влизаме. Малко картини, които се променят от позитив в негатив и
обратно, в зависимост от ъгъла, от който гледаш. Инсталация, още
една, видеоарт. Не ме питайте за автори, тези не рачих да ги
помня. И други не рачих да помня, а само малка част рачих. То
какво да помниш, като не си впечатлен. Тук най-впечатляващото
беше една метла от изкуствена коса, която се движеше по релса,
монтирана на тавана и метяща през три помещения. Инсталацията
включваше още празен стар хладилник, два видеоекрана, от единия
говори жена, а в другия, разположен срещу първия, млад мъж слуша
и кима разбиращо с глава. В третата стая някакви изречения на
турски, изплетени от разноцветна прежда на една кука и окачени
като пране. Превод не видях. Не разбрах какво значат. Стана ясно
само, че инсталацията третира някакви битови и семейни проблеми,
доста характерни, изглежда, за турчина. Или не само за него, но
понеже темата на биеналето тази година е Истанбул, предполагам
това.
Палестински природонаучен музей. Инсталации /или експозиции?/
във витрини и чекмеджета, образци от видове дървета от различни
райони в страната. Не разбрах целта. Момчета и момичета
раздаваха срещу подпис материали в торбички. Взех си за да
прочета после и да разбера, но май, за нещастие съм загубила
торбичката някъде и сега ще си тъна в неведение цял живот!
Жалко.
Афедерсън, ама и тая работа ми бие на музей. Такова си е – малка
музейна експозицийка за прогресивна туркиня от Цариград, родена
през ХІХ век. Че винаги е имало ачигьоз, пишкин, окумуш и ербап
жени като наша Дора е ясно, но малко не съм съгласна, че чист
вид музейни сбирки могат да се третират като модерно изкуство.
Не съм съгласна, че така може да се гледа и на три нови килима,
застилащи подовете на три стаи, но никой не ми иска мнението и
аз получавам пълното право да го запазя за себе си. Тешекюр! По
този начин, в един момент се оказвам извънредно богата с един
вид интелектуална собственост, на която се вика Собствено мнение
по арт-концептуалните въпроси.
Темата може да си е колкото иска Истанбул, но зад следващата
пембе фасада ни очакват урбанистичните проблеми на Берлин.
Авторите са германци. Или поне двама от тях. Общо са трима. То,
всъщност, Берлин, или Истанбул, все едно, проблемите на големия
град са еднакви. Или почти. Което не винаги зависи от големината
на града, а по скоро от кадърността на управниците му, ама това
е друга тема. За някое друго биенале, някъде другаде в света.
Тук следват други автори, инсталации, тениски, дигитални
принтове, видео, абстрактни платна, дървени летви - трябва много
да мисля кое колко общо има с темата и какво изразява. Мързи ме.
И съм уморена от нощния път. При цялата ми любов към
концептуалните изкуства си спестявам усилието.
А! Недко Солаков! Гледай го ти где бил!... Я да видим. Така.
Хоризонтална витринка около метър на половин, а във витринката
изненада-а! Две снимки на дебели, голи жени в различни пози и
две графични рисунки по тях. Авторски ръкописен текст на
английски, надлежно сложен в рамчица. От текста става ясно почти
нищо. От каталога – малко повече. Види се, става въпрос за
другарска взаимопомощ към млада колежка от Обединените арабски
емирства, която не можела да излага рисунките си от натура в
родината си, заради консервативното отношение към това изкуство
там. Bravo! Good man! И истински художник, защото знае
английски.
Зад една друга розаво вапцана фасада една от творбите се казваше
така: “Аn artist, who doesn’t speak English is no artist!” Беше
видео. От монитора един говореше нещо нон стоп на почти добър
английски. Моят английски също не е много добър, но ми е
достатъчен, за да разбера що-годе този на другите. Освен това аз
изобщо не съм художник и от английския ми не зависи дали някой
ще отрече професията ми, или не. Да му мислят художниците и да
се напъват да учат английски за професионално признание!
Оказва се, че Недко Солаков имал още една инсталация, но до нея
не съм стигнала. Брей, как съм могла!?! Гледам в каталога. Е,
май е по-добре, че съм моглa!...
Истанбул, не Истанбул, евреите си се вълнуват от техните си
проблеми и туй то! Ето тоя направо е издигнал в култ белите
микробусчета, единствен транспорт между свободните и окупираните
територии в Израел. И на тия не им е лесно. Макетите на
микробусчетата са колкото детски играчки и са цял автопарк.
Умилително впечатляващо. Към инсталацията има още фотоси, текст
и други. Забравих какви.
Тук вече видяхме. Айде на автобусчето и към следващия обект. Той
се оказва пак Антрепо – 5. Ясно. До другите обекти не вози. Те,
за сметка на това, са наблизо и са малко. Основното го
обиколихме. Още по-добре. Днес ще видим биеналето, а от утре
можем да гледаме други работи. Идвала съм преди десет години на
гости на приятели и те ме водиха на най-важните места, но в
такъв град все има какво още да видиш. Така се и оказа.
В антрепото е най-интересно. Инсталация с дървен макет на
Истанбул. По макета можеш да се катериш, да седнеш, да гледаш
видеото отсреща. Мирише на чамов материал от плоскостите. Може
да се определи като приятно, сигурно и нещо повече, но не се
задълбочавам. Друга инсталация от голям брой картини, окачени на
отсрещната стена, фотоинсталация по кюрдската тема, видео и
първият етаж свършва.
По пембяно вапцана стълба от здрава неръждавейка се качваме на
втория. Значи: - първо яйчени черупки, налепени по един стълб,
висок около метър и нещо, после вилици, висящи на рибарски корди
в пространството около един телевизор, а в телевизора поредния
видеоарт. В асансьорната шахта, пак на корди и канапчета висят
черно-бели фото портрети на мъже. Повечето млади и в по-голямата
си част - мустаклии. Отдалече лъхва на някакъв политически
протест. Почти такова се и оказва. Прочитам авторския текст –
инсталация в памет на жертвите на режима на Кенан Еврен.
Заклеймително! Добре.
Отивам нататък. В почти елегантна витринка се мъдри мъжки парфюм
“Eau d’Ernest”, 100 милилитра. Знам, че този глагол не подхожда
за парфюм, ама така си изглеждаше. Не се кумеше, не се перчеше,
или фукаше, ами си се мъдреше там. Насрещната стена е цялата
посветена на въпросното ливанто. Показва как изглеждат
опаковките, или нещо такова. По средата един телевизор показва
още нещо по въпроса. Търся името на автора. А! А-а-а-а-а! Аха!
Даниел Божков! Гледай ти, наше момче, значи! Още едно! Бря,
бря,бря!
Пак гледам инсталацията, пак чета името и нищо не разбирам.
Момчето е от Айтос, българче, ама още по-не разбирам. Като
гледам наоколо си и другите не разбират. Търся авторски текст -
не видях. После прочетох в каталога, нали за това ни ги харизаха
срещу една дупка на баджовете, че този автор създал този парфюм,
чийто аромат напомнял за свободолюбивия дух на Хемингуей, който
отразявал като кореспондент за еди-кой-си вестник събитията от
гръцко-турската война. Съставът на парфюма бил мускус, босилек,
бергамот и знам ли що още! Та тези ароматни съставки имали
еди-какви-си свойства относно асоциациите със свобода,
мъжественост, атлетизъм и олеле мале! Парфюмът бил разработен в
не знам каква си супер лаборатория на американска компания, а
щял да се произвежда в Истанбул. Дизайнът на опаковката пък бил
съвместна работа между нашето момче и турски дизайнери! Машалла!
Евалла! Иншалла! Туй, ако не е концептуализъм, кое ще да е! И да
не си помислите, че артфорумът се използва за самоцелна
автореклама на иначе чисто комерсиален продукт? Сакън! Нали
творбата е минала през одобрението на кураторите! А те са двама
турци и двама англичани основно, плюс май някой и друг поканен
от тях.
Айде, да си ходим, че ми дойде в повече. Вярно, че щях да си
тръгна, ама Весо, мъжът ми, замина напред и трябваше да го
намеря. И добре, че стана така, че щях да изтърва
най-интересното. То се оказа една шестминутна видеоимпресия,
показваща динамиката на живота в Истанбул, заснемана доста дълго
време, но после монтирана и пусната на толкова забавна бърза
скорост, че можеш да го гледаш без умора. Корабите в Босфора се
движеха като играчки, изгреви сменяха залезите и обратно за
секунди, ден, нощ, различни сезони. Едва като се прибрахме в
България видях на една изложба Павлина, която май предвождаше
другата група и тя ми каза, че този автор бил плагиатор!?!?!
Бързата скорост била запазена марка на Забравих му името, ама
бил известен. Ето това е! Така ще ти вгорчат впечатленията и ще
те накарат да страдаш! Харесва ти нещо, а то се оказва чужда
идея. Ами аз какво да правя, като ония със собствените идеи са
пълна скръб!
Добре де, няма да прекалявам! На една стена пък бяха разпънати
разни синкави кълбета, прежди и плетива и творбата се казваще
“Тюркоаз”. Друга се състоеше от пластмасови шишета, пълни с
разноцветни течности, а под творбата снимки показваха как хора
ядат и пият по едни дълги маси от също такива шишета, подобни
разноцветни течности. Пластмасовите шишета май са уважаван от
концептуалистите материал, щото в един от предните обекти пак
имаше малко такива, ама по-големи и всичките префасонирани.
Млада жена, забулена с фередже от знамето на Европейския съюз.
Голяма фотография на стената, тиражирана във вид на плакатчета
формат А3, от които можеш да си вземеш за вкъщи. Някои си
вземат, аз съм пас, благодаря!
Застоях се пред две картини, релефи, изрязани от фазер и дърво.
Едната показваше улична катастрофа в голям град и хора в паника,
а другата приличаше на илюстрация към арабска или турска
приказка. Под картините от катурнат черен котел се изсипва
скулптираното отражение на град, вероятно Истанбул. От подпряна
на котела дървена лъжица те гледа лице на момиче. Като
отражение, или по-скоро като лице, изплуващо от вода. Красиво.
Последното, което ми се понрави тук, бе издраскана направо върху
мазилката на стената гравюра с много фин щрих. Навяваше
асоциации за японска рисунка. Дано и това да не бъде заклеймено
с щемпела на плагиатството от някого, защото беше много
дискретно и добро.
Отиваме към последната зала в антрепото. Тя е малко по-натам и
отначало не разбираме как се влиза. Аха! Минаваме през малко
КПП, където лишават Весо от любимия му фотоапарат, а мене от
шишенце с вода. За последното не им разбирам съображенията, ама
и не питам, просто спазвам реда. Когато влизаме оставаме приятно
изненадани. Озоваваме се в просторна, нова галерия, в която са
подредени картини на турски стари майстори. Експозицията никак
не е за подценяване, наред с пейзажи и портрети съдържа и чисто
абстрактни платна, рисувани в трийсетте години на миналия век.
Мисля, че ние нямаме такива художници, или ако имаме, то те не
са живели и работили в България.
Галерията е на два етажа, наземен и подземен, но последният не
беше отворен за посещения. Входът към него е ограден с модерен
витраж от простреляни стъкла. Не изглеждат простреляни как да е,
обаче. Около дупките има напуквания под формата на почти
равномерни концентрични кръгове с радиални пукнатини, напомнящи
паяжина. По-късно разбрах, че витражът е бил част от инсталация,
представена на предното биенале. Добър витраж, наистина, жалко
че не пускаха с фотоапарати.
Към галерията има магазин за сувенири, албуми, картички, постери
и други подобни. По-добър от нашите, имам предвид, че у нас
изобщо няма такива към музеите и галериите, но и доста по-беден
от тези в западна Европа. Има още на какво да се учат комшиите,
но хубавото е, че вече са започнали. Виж, кафенето към галерията
си беше на европейско ниво, дума няма! И с изглед към Босфора, с
което на Запад не могат да се изфукат.
Скапани сме, гладни като глутница вълци и искаме баня. Такситата
в Истанбул са евтини и вземаме едно, докъдето е възможно. С риск
за живота хапваме в някакво ресторантче, собственост на, види
се, правоверен мюсюлманин, щото забраната за алкохолно
потребление се спазва стриктно. Не се предлага даже бира. Карай,
пием айран и сок от червено цвекло. Не е възхитително, но нали
пък било полезно?!
За вечерния коктейл няма да ви разказвам. Напитки, мезета, народ
всякакъв и от всякъде, щандове с книги плакати и т.н., чат-пат
брошури и картички фрий. От последните се възползват всички - да
пропуснеш аванта, значи си ахмак!
На другия ден решаваме да ходим по Истанбулските
забележителности, които не сме посещавали при предното си
идване, преди десет години. Прибавяме Диана към нас, като
прикачен файл и Весо се понася по Стамбула, оборудван с
фотоапарат и харем. Ама отива му, беее!
Диана е изкуствовед, а по такива места е полезно да имаш такова
пособие под ръка. Колкото и да си чел, ония все знаят нещо
повече! Ама аз пък съм оборудвана с добър пътеводител, купен още
преди десет години от Топкапъ сарай, все още напълно актуален.
Така, че четем, избираме дестинация и хукваме!
Музеят на мозайките Карие се оказва византийска базилика от
Юстинианово време, била, естествено и джамия, ама после са се
светнали, че така не бива, реставрирали са я и са я превърнали
на туристически обект. Чудесно! По-добре късно, отколкото никога
и добре, че не са изкъртили всичките мозайки, защото са
прекрасни! За тези, които са безвъзвратно затрити, можем само да
се досещаме колко красиви са били и да съжаляваме за загубата
им. Това, което е останало, обаче, предизвиква загуба на
разсъдък! Страхотно! Не, нямам думи. Смалтите, които изграждат
лицата, ръцете и косите на светците са с размера на дребен ориз!
В страничното крило на базиликата мозайките са сменени от
стенописи - и те прекрасни. Крилото е строено в по-късен период,
ХІІ - ХІV век, когато стенописът вече доста е поизместил
мозайката в храмовете.
Излизаме, все още под въздействие на видяното. Отпред ни посреща
поредната голяма истанбулска котка. Зарадван, Весо я снима за
спомен. Тя позира. Супер! Дора вчера сутринта отбеляза
отсъствието на Нина Локмаджиева, която предния път изпозаснела
всички изпречили се пред очите й котки. Весо явно е решил да не
проваля документалистиката по тая точка и упорито и
последователно замества Нина. А темата, впрочем, е благодатна,
защото в Истанбул писанки дал господ! И все едни красиви,
пухкави и огромни. В близост до хотела си живееше една, колкото
охранен рис! И тя влезе в обектива на Весо. По тоя повод му
подхвърлям идеята, ако се натуткаме с Дора да правим изложби с
впечатления от пътуването, той да даде снимки на котките, за да
не се дублира с минарета, изложби и чаршии. Той вика добре, ама
какво ще реши после - негова си работа.
Грамаданските котки са толкова чаровни, че ми се иска да си
прибера една. “И как мислиш да я прекараш през границата?”- пита
ме Диана. Веднага измислям чалъм, ама няма да ви го разправям,
че след като го разясних на Дида, тя започна да се хили на
всичко, което кажа. Със същия успех би могла и да реве, щото аз
си приказвам така всеки ден, но за мой късмет тя избира
по-добрата реакция.
Вземаме едно такси и тръгваме към друго място. Шофьорът е
любезен и го играе малко екскурзовод. Така, че когато пристигаме
сметката неусетно е станала двайсет и осем и кусур лири.
Невъзможно! В Истанбул такситата са евтини, но при условие, че
си отваряш очите и не позволяваш на таксиста да те заплесва.
Диана е възмутена, но Весо плаща, защото се чувства виновен, че
не е реагирал в момент, когато почти е забелязал как сумата на
апарата от раз се е превърнала от шестнайсет на двайсет и шест.
Е, няма да легнем да мрем за десетина турски лири, ама ти е
гадно като те прекарат. Случката във всеки случай е поучителна и
ни кара да бъдем бдителни. Оказва се, че има защо, понеже
вечерта отново се опитват да ни приложат същия номер, ама нанай!
Реагираме овреме и онзи разбира, че не сме балъци, а гърмяни
зайци и не хваща нищо. Хак му е!
Мотаме се малко из едни чаршии, после с Весо влизаме да видим
Цистерните. Това е централното водохранилище на Константинопол
от времето на Юстиниян. Въобще, от Юстинияново време са останали
доста забележителности, което говори красноречиво по
най-различни теми, но няма да се впускам в такива разсъждения,
че наболява и ми се хаби ентусиазмът.
Диана е гледала Цистерните и не влиза. Затова пък аз влизам с
нейния таен пропуск за такива места и този път ние прекарваме
турчолята. То музеят какво ли общо има с някакво си такси, но
все пак не сме лишени от нашенското чувство на удовлетворение,
че си им го върнал. Мъст, мъст!
Влизаме, или по-точно слизаме. Забравям всякакви низки страсти
веднага след прага. Градежът е колосален, в каквото се сетиш
отношение. Атмосферата е грандиозно тайнствена, сумракът –
енигматичен, акустиката – перфектна. Влага, вода, капки от
сводовете, огромни колони. Някои са орнаментирани, други – не.
Не научих броя им, но са много. Последните две, в дъното, са
стъпили върху две грамадни каменни глави. Главите на Медуза.
Защо едната глава е обърната нагоре, а другата лежи на дясното
си ухо не е известно. Така пише на табелата. На нея са разказани
две от легендите за Медуза, но както за всяко друго митично
същество и тези нито изчерпват темата, нито дават достоверна
информация за каквото и да е. Истината е, че си заслужава да се
види.
Археологическият музей е наблизо. Отиваме. И той не бива да се
пропуска. Колекцията му е изключително богата, дори няма да
разказвам, невъзможно е. Тук най-се заплеснах пред едни римски
саркофази. Страшни! На снимки сме ги виждали стотици пъти, но
когато застанеш пред оригиналите губиш ума и дума, в буквалния
смисъл на думата. Аз, поне, се почувствах така.
Весо щрака с апарата като бесен. Фотографчилъкът му е стара
краста, сега му е паднало да я начеше. Дошъл е да се шляе и да
си снима. Всяка вечер източва по една карта в една преносима
памет, дето се е съоръжил с нея отскоро и сега много се кефи,
като си я ползва. Тия мъже са големи дечурлига, дай им подобни
играчки и забрави за тях!
Вечерта се откриват някакви поредни работи от биеналето, ама ние
ги низвергваме, щото сме си уговорили среща с Нурджихан и Али.
Алито е състудент на Весо, но след “““възродителния процес””” се
изсели със семейството си в Истанбул.
Не знам дали съм сложила достатъчно кавички около горното
понятие и какво още да сложа около него, ама си го спомням
добре. Помня как нашите приятели заминаха за една чужда страна
обидени, изгонени, излишни. Прокудени! И колко много ни
липсваха, и продължават да ни липсват, както и ние на тях. Дори
ние на тях повече. Със сигурност! Ние си останахме в къщи, те
заминаха сред чуждите...
Който разбира, че имаме такива приятели ни пита гледали ли сме
филма “Откраднати очи”. Аз го гледах. Ако рече пак господин
Спасов да прави подобен, да вземе първо да поговори с такива
като нас, дето си загубихме приятелите. Някои - в един доста
гаден смисъл на думата, защото с Али и Нурето, колкото и да е
нарядко, поддържаме сърдечна връзка, ама с Алейдин стана друго.
Нищо, че той се върна в България. Просто стана друг. И то след
като се върна! А бяхме големи приятели - с Весо, освен
състуденти са и аскер аркадаши. Ама това беше преди ОНЯ
процес!...
А филмът може да е спечелил каквито си ще награди. На такива
като нас им е ясно, че и тия дето са ги присъдили, хич не са в
час. И че хабер си нямат, че една четвърт от сценария е направен
по едни тъпоумни вицове за лудите, дето плували в празен басеин,
които се разправяха едно време.
Алито и Нурето са си същите, награбват ни да ни целуват и
прегръщат и ни откарват на брега на Босфора в един лъскарски
балък-ресторант. Всичко е ком ил фо! Али се разхвърля на
поръчки, пием, ядем и си приказваме. Сякаш сме се разделили
вчера. Вече не можем да ядем и пием, по едно време се усещаме,
че часът е напреднал. Да, ама не сме си доприказвали! Али решава
да наваксаме утре по обяд и уговаряме нова среща, за да “изядем
едно агне!”
Не го питам какво агне има предвид, това се изяснява на другия
ден. В друг ресторант. Агнешка мешана скара, мезенца, салатки,
глезотийки и винце, топли питки, нещо като миниатюрни пици с
агнешко месо и т.н., в обилни количества. Али пак се престара!
Почти половината остана, нищо, че бяхме забрали и Диана с нас.
Ако бяхме само четирима, зянът щеше да е две трети.
Али ни взема от Таксим и кара към Азия. Минаваме по моста, после
през едни места, дето не знаеш къде си. Може да е всеки един
голям световен град. Ню Йорк, примерно. Или Токио, или Лондон,
или Франкфурт, или Шан Хай, все едно. Огромни лъскави
небостъргачи от стъкло и метал. Това е ситито на Истанбул.
Всички големи световни компании имат центрове тук. И турските,
разбира се – Сабанджъ холдинг има две зеленикави стъклени кули,
на които нищо не пише, ама и децата ги знаят чии са. Впрочем,
тук надписи изобщо няма, или поне не се виждат. Който се е
настанил на това място, няма нужда от големи табели, него го
знаят по някакви неведоми за нас характеристики, а освен това го
знаят точно тези, които трябва. Който не трябва - много лесно
разбира, че е персона нон грата, пак по някакъв загадъчно
дискретен начин.
Диана е шашардисана. Не е очаквала да види такова нещо. Така е,
защото за да попаднеш тук, обикновено трябва да те доведе някой
местен. Ние сме го виждали и преди, така че не ахкаме много.
Офисът на Али не е тук, естествено, но е на достатъчно добро
място - бизнес район за по-малки риби. Хубав офис. Удобен,
подреден и чист, без никаква излишна претенциозност, просто
място, на което се работи. А че се работи, работи се и най-яко
бачка самият чорбаджия. Оказва се, че сме извадили невероятен
късмет да се видим с Али, защото му се е отложила работна среща
в Москва, планирана за същия този ден.
Бизнесът на Али е търговия с въглища, които внася от Донбас и
Кузнецк основно, и затова му се налага да лети до Русия
често-често. Както сам каза, по едно време прекарвал повече
време в самолета, отколкото на земята. И, естествено, много
повече време на работа, отколкото в къщи.
“Али, ти в събота и неделя не почиваш ли?” – пита го Весо.
“Понякога почивам в неделя, да.” - този отговор ви го давам без
коментар.
Така е. Ориент или не, това което е постигнал Али за тия
петнайсетина години, с яваш-яваш и агале-агале не става. А е
постигнал не малко. Съобщава ни, че държи пет процента от
бизнеса с въглища в Турция, без да скромничи, но и без да се
фука. Създал е две складови бази за бизнеса си, на собствени
терени, със собствена товаро-разтоварна и пакетажна техника,
дава работа на 40 човека. Възнамерява да разшири бизнеса, да
построи собствена бизнес сграда и вече е купил земята за целта.
Семейството му живее добре, децата му учат в най-престижните
училища, дъщеря му, впрочем, вече завършва генетика в Лондон.
Ако с Нурето не крият гордостта си от нещо, то това са децата. И
тази гордост е напълно основателна. Браво, Нурджихан! Браво,
Али!
Али е експедитивен, точен и не се размотава. Потегляме в посока
обяда, ама попътно спираме край една луксозна баклаваджийница,
Али пълни две големи кутии с карашик баклавасъ, обяснявайки, че
днес било някакъв техен празник, на който се раздавали сладкиши.
Едната кутия е предназначил да я дава на нас, но ние категорично
отказваме да поемем риска от разтичане на шекер - шербета в
автобуса, така че стигаме до компромисно решение – тюрлю
баклавите ще ги ядем у тях.
Оня ресторант с агнешките гевезелъци е на последния етаж на един
коджа-билдинг, в близост до дома на Али. Види се, той е абониран
тука и си е все едно в къщи. Нурето доприпква по комшийски.
Сядаме. Яденето и пиенето почва! Десертът е почерпка от
заведението – тънки резени сочна диня, само най-средната част.
Тук тези почерпки са обичай в заведенията – ядеш ли, накрая
получаваш поне едно кафе бадева.
Ядем, каквото ядем, почти половината остава, а в багажника ни
чакат и баклавите. Ред им е.
Местим се у Нурето и Али. Те по-рано живееха в европейската
част, но там са преживели земетресението и са се преместили тук,
където районът не им напомня за кошмара.
Жилището е в един комплекс, за какъвто тук можем само да
мечтаем. Все още! Високи блокове, нищо особено, ама минаваш през
бариера. Охрана, поддържане, градинки - както трябва. Чисто! Ако
не живееш тук или не те чакат, няма да минеш през бариерата.
Вярно, че има места по света, където бариерите са ненужни, или
поне невидими, но дайте да не ставаме максималисти. Все пак сме
в Истанбул.
Апартаментът е напълно достатъчен за нуждите на семейството, но
по-скоро може да се определи като скромен, както по площ, така и
в обзавеждането. Всъщност, всичко необходимо е налице, но за
някаква претенция или разточителност няма и намек.
Емине се е прибрала от Лондон за ваканцията, но й предстои да
замине след броени дни. Не ни помни. Когато я видяхме за
последен път, беше в трети клас, сега е много мило младо момиче.
Брат й, Фехим, е на тренировка по тенис и не успяваме да го
видим лично, но от снимката ни гледа едно голямо и хубаво момче
с очила. Прилича на майка си. Емине – на баща си. Чудесни деца!
Лапаме баклавите, гълтаме кафето и потегляме пак. Накъде? Али ни
е спретнал програма. Много държи да покаже на Весо и складовите
си бази. Прекрасно! Юруш към кюмюра! И Нурето идва, много иска
да бъде с нас, докато си тръгнем. И ние искаме да сме с нея.
Изпълняваме обиколката на тагадък, Весо прави снимки за спомен с
последния резерв на батериите. Кюмюрджията е документиран
барабар с кюмюра! Базите на Али са впечатляващи. И още
по-впечатляващи ми се струват, като се сетя, че преди петнайсет
години тоя човек пристигна тук като изгнаник, с една кола багаж,
жена и две деца, едното от които двумесечно пеленаче. Браво,
Али! Колко е хубаво, че си ни приятел!
Пак тръгваме. Вече за към хотела, откъдето ще си хващаме пътя за
у нас. Трябва да се явим най-късно в 18,30, но вече е 18,15, а
ние сме още в Азия и сме попаднали в задръстване. Около нас
колите са спрели, но Али кара като асистиран от Аллаха и само
ние се движим напред. Как става – не знам! Използва мигачи,
клаксон, ръкомахане през прозореца, провира се отляво и отдясно,
дават му път. Тък движението е подчинено на някакви неписани
правила, дето само истанбулците си ги знаят.
На задръстванията тук им викат трафик. Поемаме към по-далечния
мост, щото на Бешикташ имало още по-голям трафик, заради
футболен мач. От кого разбира Али за трафика, не ми става ясно.
Радиото беше спряно. Абе, тоя дето не знае как изглежда джамията
отвътре, дали няма пък някакви бизнес отношения с Аллах?
18,20. Още сме далече от какъвто и да е мост. Решавам да се
обадя на Дора - да й кажа, че ще се забавим, да ни чакат.
“Доре, извинявай, но ще закъснеем. Моля те, изчакайте ни, не
тръгваите без нас. Тук сме в едно задръстване, но пътуваме към
Европа... И Диана е с нас...”
Диана, Нурето и Весо избухват в смях. Чувам ги как правят виц от
думите ми – пътят ни към Европа бил пълен със задръствания, но
все пак се движим напред! Ей така стават готините вицове, щото
ги ражда, в критични ситуации, самият живот.
Реакцията на Дора е точно обратната. От моя анонс тя млъква.
После обещава, че ще ни чакат, ама гласът и е нехарактерен. За
разлика от тия до мене, тя загубва чувство за хумор тутакси.
Разбирам я. И аз на нейно място бих изстинала.
Мостът. Гледката оттук винаги е страхотна, но в този момент не
ни е до гледки. Али кара така, че ако го зърнат отнякъде братята
Шумахер, ще си теглят куршума на секундата! Не сме злобни и няма
да им кажем нищо за шофьорлъка на Али, нека си живеят и да
вярват, че са пилоти!...
В 18,38 сме на центъра на Таксим маала. С колата може до тук.
Слизаме всички и една минута се сбогуваме с Нурджихан и Али.
После хукваме към хотела. Хукваме, доколкото можем, понеже
гъмжилото е толкова гъсто, че прилича на предизборен митинг.
Пробиваме си път. Кой как може. Ето я уличката. Завиваме и давай
нагоре!
18,55. Звъни ми телефонът. Дора, разбира се.
“Ало, къде сте, бе?” – прави усилия да звучи естествено.
“На две крачки сме от хотела, идваме! След минута сме при вас!”
Не ми се струва - това което чувам наистина е въздишка на
облекчение. И наистина ние след минута сме там. Дора се е
съвзела напълно. Аферим, пишкин жена!
Багажът ни вече е натоварен. Тръгваме към автобуса. В 19, 10 сме
вътре. Потегляме.
