Наско Х. загуби приятеля си Джордж на празния,
препълнен със светлина площад пред църквата на остров Парос.
От седмици прекосяваха септемврийското море на спомените с
наглостта на аргонавти. Нанесоха на лоцията нови острови на
далечината, други освободиха от координатите им, а трети
оставиха да отплуват с приблизителна точност.
Наско Х. видя приятеля си да пристъпва в избухващата светлина
зад ъгъла, премигна и стъпи в празното каре на площада. От
приятеля му нямаше и следа. Обиколи съседните улички,надникна в
кръчмичките край пристанището, внимателно разпита портиера на
розовия бардак до старата митница. Никой не беше забелязал
приятеля му. През нощта се върна на лодката, пи джин, будува до
късно, сънува бърз кошмар и се събуди с нетърпелива яснота.
Върна се на площадчето, но не стъпи върху нажежените варовикови
плочи преди часовника на камбанарията да отброи точно ден от
мига, в който изчезна приятеля му. Щом чу трите удара на
камбаната, Наско Х. навлезе сред светлината и сред прииждащия
плясък на отлитащи гларуси.
Градчето бе пусто, стените на къщите – прозрачни, улиците -
безкрайно разклоняващи се и пълни с предчувствия. Наско Х. видя
сребърни фонтани, зелени носталгични дървета, лилави глухарчета
със златисти ореоли…Внезапно чу зад гърба си някой да прошепва
името му, сякаш го полага върху бяла възглавничка от фин гъши
пух и тя почти невидимо се сляга под тежестта му. Наско Х. не се
обърна, макар да позна гласа на Джордж. Той наблюдаваше как
собственато му име спи като бебе и тънката слюнка на невинноста
се процежда от ъгъла на устната му.
Тогава Наско Х. чу трите удара на островната камбана, но тази
камбана винаги биеше три пъти.
|
