- Нови ли са нещата, които виждаме в музея Георги Велчев?
- Общо взето са правени тази година, мисля че има едно - две от предишни години – едно от голите тела и Двама в кафенето. Другите са от 2005. Защо съм включил по-стари работи? Винаги за една изложбена проява не мен поне ми е трябвала мая, за да тръгне и другото. Да тръгна отнякъде. И тръгвайки отнякъде, все се надявам, че правя стъпка назад, за да направя две напред. И всъщност да съм с една стъпка напред. Разбира се, това са смешни аритметики, но това си е причината – във всички мои изложби има по една – две работи, които са предшестващи другото – новото.

- Коя е най-новата работа в тази изложба?
- Последна е серията от Истанбул. Буквално преди двайсетина дни бях там.

- Заради Биеналето ли?
- То беше поводът. Защото мен ме интересуваше Истанбул. Не бях ходил никога там и това беше за мен голямото преживяване всъщност. Страхотен град. Иначе за самото Биенале не мога да кажа, че аз съм нещо така много изненадан или възхитен, или впечатлен от това, което видях като произведения. Разбира се, имаше отделни произведения, било то видео или някакъв вид друга медия, които направиха впечатление. Но за съжаление аз имам някакво дълбоко усещане, че тоя тип световни международни прояви се завъртат в някакъв мъртъв кръг. Може би имената на авторите се сменят, но произведенията си остават едни и същи. Много е странно това. Не знам дали се детерминира от кръга от средства, които станаха традиционни в тези прояви от рода на разни пространствени реди мейдове или видео или някакъв тип живопис и така нататък. Но като че ли много автори тръгнаха с едни вече показани средства и по някой път излиза, че в тоя тип концептуално изкуство ужасно важно е самото средство – то говори и ако няколко автора употребят едно и също средство, се оказва, че те казват едно и също нещо. И нищо ново. Така че, центърът на преживяванията ми в Истанбул не беше Биеналето, а самият град. Градът е невероятен. Просто теоретично знаех, че България съществува, дето се вика, на 300 км от един световен мегаполис, но не предполагах, че въздействието му е чак толкова могъщо и толкова разностранно. Това усещане за космополитност в град, който съществува в една държава, традиционно приемана за твърде тясна и нетолерантна... Всъщност не е така. И просто съм възхитен от това, че там човек може сам да открие тоя многопластов свят, в който живеем. Ако ще да тръгне към хилядолетията назад, ако ще да погледне и в бъдещето. Ако ще да усеща съвремието, което е безумно мощно и пъстро, и ларж. Въобще, това е град, който е толкова мощен, че не се интересува от подробностите, които съдържа. И им дава живот. Впечатлен съм много.

- Да се прехвърлим от Ориента към голите тела, знаково присъстващи и в тази ваша изложба.
- Голите тела - разбира се, това е една вечна художническа тема. Така или иначе те са винаги някакъв вид конкретна провокация при мен. Съдържат някакъв скрит портретен момент, защото това не е просто голо женско тяло, това са персони, които по някакъв начин провокират мъжа и художника в мен. Особената загадка и енергийна провокация на голото женско тяло, мисля че е не само към мъжа, а въобще към човека – то като че ли е извор на тази еротика, която всъщност поддържа живота. И за мен е много интересно да я наблюдавам, да я преоткривам, да я опипвам чрез ръцете си, чрез боите, чрез четките. За мен това е важно, интересно.

- За финал да погледнем към „Влачещият” – той стои съвсем програмно на входа на тази изложба.
- Какво да кажа – аз през годините от време – на време, като че ли натрупвам някакви парчетии, остатъци от моите сюжети и наблюдения, които полека лека, полека лека се компресират и от време – на време излиза някоя картина, която може да се нарече програмна, една по-компресирана метафора, която бих искал да споделя и синтез на някои усещания и наблюдения. И мисля, че това е нещо такова. Влачещият е една простичка метафора на човешкия живот, на това, което всъщност човек прави цял живот – да събира някакви неща, които според него са ценни и да ги влачи неизвестно къде по пътя, който върви, да ги довлачва донякъде. И тези неща, по някой път много прозаични на вид, съдържат в себе си безценни съкровища.

- Темата за пътя ли да търсим?
- Не, аз не съм с темата за пътя. Пътят, разбира се, е една метафора, която за мен почва да се изчерпва по начина, по който е мултиплицирана в нашето изкуство. И за мен основното е това събирателство и влачене на ценностите, които събираш.

- Събиране на опит?
- На всичко. В нашето образование има една дупка. На времето, когато ни обясняваха за генезиса на човешката цивилизация – за първото голямо разделение на труда между земеделци и ловци, изпускаха една трета разновидност на човешка дейност – събирателството. И се оказва, че такава дейност е съществувала, да речем в Австралия – аборигените не са били нито земеделци, нито ловци, а са били събирачи. Вървели са по брега на океана и са събирали мидички, рибички – събирали са ги готови. Това е било препитанието. И така са събирали сигурно и бисери, и разни други ценности, събирали са опит, събирали са мъдрост. Така че това е една друга част от човешката цивилизация – събирателството и трупането на нещо. И се надявам, че не сме стигнали края на света, където това вече няма да има значение.

Разговаря Нина Локмаджиева
Снимки Нина Локмаджиева