Малко неща могат да се сравнят с първия ден от отпуската – когато по силата на навика се събуждаш рано и изведнъж установяваш, че за никъде не бързаш. Пред теб е цял един ден, в който няма да се надпреварваш с часовника, а след него следват още доста такива. Особено ако денят е летен и слънчев…

Точно в такъв летен и слънчев ден се събудих на улица Рицерска с мисълта, че единственото, което ме чака, е цял един голям град за разглеждане. Можех да изляза, а можех и да остана да се излежавам. Можех да си оправя леглото, а можех и да не го оправям. В плен на тези блажени дилеми си направих голямо кафе и се заех да изучавам живота на улицата през прозореца. Всъщност, улица Рицерска е тиха уличка в средновековния център на Варшава, по която няма почти никакво движение, така че нямаше много за изучаване. Седях сред тихите шумове на живота в съседните апартаменти и правех планове за деня. Май ще го започна с обиколка на „Ринек старего мяста" (централния площад на средновековния град).

Звънна телефонът: Издателя.
- Влез в сайта на Общината – каза ми той и затвори.
Смених столовете, така че да застана пред компютъра с безжичния интернет, част от наема на апартамента, придърпах чашата с кафето и отворих сайта на Общината. Там, в раздела „Култура”, бавно преминаваше надпис „Програма за финансиране на творчески проекти”.
„Това не ме касае”, казах си аз и зареях отново поглед към отсрещните прозорци.

Всъщност… дали наистина не ме касае? Отворих отново сайта и се зачетох в регламента за участие. Аудио и видео проекти, новаторски медии, утвърдени творци… прескачах през редовете, това не съм аз. Приоритет № 3 – „Художествени произведения по теми от историята на Варна” (цитатът е по памет) – ето го моето място!



Преди време бях написала нещо като сантиментален мемоар за ученическите ми години. Както много често се получава при мен, първоначалният замисъл беше амбициозен – платно на времето със събития и личности от описвания период, прецизно проследяване на историята на гимназията, разговори с учители и бивши ученици, спомени, цитати, коментари… Но предварително уморена от мащаба на замисленото, сведох всичко до моите лични спомени, като дори и това ограничено начинание нямаше да бъде доведено докрай, ако не беше настоятелната подкрепа на един мой съученик. В крайна сметка се получи нещо доста скромно по обем и твърде частно, по моя преценка, за да е достойно и интересно за широка публика. Така че то достигна само до тесния кръг на „пряко заинтересованите” и някой и друг приятел извън него. Но сега, четейки общинската обява, се почувствах поблазнена от перспективата за областна слава. Защо пък, всъщност, да не е достойно за огласяване... какви ли не частни истории се появяват в публичното пространство и биват добре посрещани.

Преминах към формулярите, които трябваше да се попълнят като първа стъпка към общественото признание и литературната слава. Административният език ме отегчи безнадеждно. Ще взема да прехвърля топката на Издателя.
Намерила изход от ситуацията, веднага написах следното писмо:

„Издателю, здравей,
в продължение на телефонния ни разговор и след като изпълних нареждането ти и изчетох открай-докрай и най-внимателно общинските указания за проектите, стигнах до извода, че шансовете ми за участие като физическо лице са силно неиздържани. Затова ти предлагам да се обединим в консорциум и да играем заедно по едно мое предложение по Приоритет 3 – мемоарната ми книга, съответно преработена, но това за преработката на текста е моя грижа.
Хубав ден ти желая, А.”

Изпълнена с радостно облекчение си обух обувките и проверих дали съм изключила газта на котлона. Време е за първа обиколка по най-близките забележителности.
Тъкмо се върнах при компютъра, за да натисна „Изпрати”, и прочетох съобщението „Няма интернет връзка, опитайте отново по-късно”.



Вероятно това е пръстът на съдбата. Включих отново газта, направих си второ кафе и зачаках възстановяването на връзката. Реех поглед по червените тухли на "барбакана", опасващ външната страна на улица Рицерска, и се замислих за моя ученически мемоар. Дали наистина си струваше да го предлагам в широкото публично пространство? На мен ми беше мил, обаче...
Може би защото бях в Полша, по асоциация си припомних ето този откъс от скъпото си творение:

„Китка се оказа едно малко село на около двадесетина километра от Варна и сякаш забравено от света. Автобусът ни стовари пред училището, което беше на края на селото, и така някъде около петдесетина души се настанихме в училищните стаи, които бяха направени на спални. Мисля, че цялата бригада се събрахме точно в две класни стаи – една за момичетата и една за момчетата. Тоалетните бяха навън – типичен селски клозет с дупка и всичко на всичко две кабинки за цялата бригада, освен това беше и доста отдалечен; за да се стигне до него трябваше да се прекоси целият училищен двор, а зад клозета започваха нивите.
Беряхме праскови. И досега помня, че сортовете се казваха „Ред хейвън” и „Мери голд”. Сутрин автобусите ни закарваха в прасковените градини, идваше една лелка, късаше праскова от най-близкото дърво и ни обясняваше кои точно праскови трябва да берем. Първо ни показваше особеностите на сорта, а след това обясняваше, че трябва да берем само полуузрелите плодове; другите не ставали. Не помня доколко сме спазвали това указание, но някъде докъм десет часа си изпълнявахме нормата. Градините бяха огромни, а прасковите бяха навсякъде около нас и колкото и да беряхме, по дърветата оставаха още и още, които така презряваха и падаха по земята, където оставаха да гният. Никога през живота си, нито преди, нито след тази бригада, не съм виждала толкова много праскови.



В десет часа ни носеха закуски и ние сядахме на обърнатите щайги под някое прасковено дърво или направо на земята, ядяхме кифли и праскови и си говорехме докато автобусите дойдат да ни приберат за обяд, с което работният ни ден приключваше.
Веднъж седяхме така една група момичета и си говорехме, и стана дума за секс. Всъщност, разговорът май започна оттам, че същото лято преди бригадата някои от момичетата бяха ходили на екскурзия в Гданск, Полша, където сме имали побратимена гимназия, и там гледали филма „Любовна история”. Заглавието ни беше познато, защото текстът на песента от филма беше едно от първите неща на английски, които научихме в подготвителен клас. Разказът им вървеше за това, че филмът бил много тъжен и те плакали. Оттам разговорът се пренесе към... да кажем по-конкретните прояви на любовното чувство и едно от момичетата разказа какво на практика представлявал сексът — разказваше неща от семейния живот на омъжената си сестра. Не знам дали това й е било специално разказвано с цел сексуално ограмотяване или тя просто възпроизвеждаше случайно дочути фрази от разговор, който не е бил предназначен за нейните уши, но казаното от нея ми прозвуча страшно вулгарно и си казах, че, ако това е сексът, то аз не го искам. Макар че и досега помня точните й думи, няма да ги напиша тук, защото ми е неудобно.



Разбира се, по него време темата за секса беше табу и за акта се говореше или с деликатни недомлъвки, или в мръсни вицове. Както пишеше някъде, „най-близкото онагледяване на секса бяха схематично нарисуваните дамски крака върху опаковките на чорапогащите”. Във филмите имаше най-много по някоя целувка, при която устните на главния герой и героиня се докосваха, след което камерата се отдалечаваше към синьо небе, евентуално прозорец, и зазвучаваше романтична музика. А в литературата най-близкото до еротика беше Яворовото „Душата ми е стон, душата ми е зов” или пък една сцена от романа „В навечерието”, за която Аврамова леко иронично беше казала в час, че няма какво да я обсъждаме, тя била сигурна, че всички са я прочели много внимателно. Всъщност, за да я припомня на забравилите я, някъде във втората половина на романа Инсаров (главният герой) казва на Елена (главната героиня) нещо от рода на „Ако не си тръгнеш сега (от неговата стая) не отговарям за себе си”. Но тя не си тръгва, а продължението е оставено на въображението на читателя. Така че на този целомъдрен фон разказът „какво правят женените хора” ми дойде доста шокиращо и, както вече казах — отблъскващо, а мисля, че не само на мен.
Впоследствие гледах „Любовна история” — даваха го в кино „Култура” със скърцащите дървени столове. Филмът беше достатъчно стар, така че дрехите на героите да изглеждат демоде, и не достатъчно, за да мога да се абстрахирам от вида им и да се съсредоточа върху самата история. Освен това копието беше лошо, с някакви отровнозелени нюанси по лицата и накратко – не ме впечатли. Макар че ако ме питат за филм с тъжен финал, непременно ще кажа: „О, да, разбира се, „Любовна история”, особено сцената в болницата... и т.н.” Въпреки многото минали години този филм си остава емблематичен.”



Интернет връзката се възстанови, но сега ме загложди мисълта, че няма да е честно да прехвърля всичко на Издателя. Той може дори да не е чел съкровената ми мемоарна изповед или дори, по-лошо, да не я харесва. Как тогава ще я мотивира пред общинската комисия? Затова допълних вече написаното писмо с ето това:

„P.S. За нагледност ти изпращам прикачени документите за кандидатстване, в които попълних някои неща (засветнати в жълто за по-видимо) според силите си, а ти ги разгледай и продължи нататък. Това, разбира се, при условие, че искаш да правим този проект заедно.
Ще видиш, че съм се писала като участник в проекта, а ръководителското място съм оставила на „Сталкер”. Поради това смятам, че отпада изискването да представям своя творческа биография и препоръки (това е тактически ход от моя страна, защото тези на „Сталкер” са много по-внушителни). Ако не си съгласен с предложението ми за обединяване – дай знак. Надявам се, обаче, да приемеш. В допълнение, с надежда да те убедя за сътрудничество, ще ти кажа, че тези, които са чели мемоарите ми са ми казвали, че са им били интересни. Сега... дали това е куртоазен момент или искрено мнение не знам, но се надявам да е второто и ти да решиш, че текстът няма да компрометира качеството и имиджа на „Сталкер”.
Пак хубав ден ти желая, А.”