В последния ден от престоя си слязох в криптата на катедралата „Свети Ян” („Св. Йоан Кръстител”), където, заобиколен от своите герои – мазовецките князе, почива един велик и предан син на Полша – Хенрик Сенкевич. Сенкевич е известен на света най-вече с романа си „Quo vadis”, но тук, във влажната тишина на подземието, аз си мислех за „Потоп”. От далечното ми прочитане на този роман в паметта ми се беше запечатал един момент, когато пан Анджей, яздейки към поредната си битка в името на Полша, стига до един кръстопът сред житните ниви, на който има каменно разпятие. Пан Анджей слиза от коня, коленичи и свежда чело в молитва за страната си, а пшеничнорусата му коса пада напред и покрива нозете на Спасителя.

Тази сцена беше пред очите ми, докато пътувах с влака към Гданск, а край прозореца минаваха житни полета, прорязани от черни пътища. Мислех си, че тези полета изглеждат така, както сигурно са изглеждали и преди сто, и преди четиристотин години. Мислех си и за чудното неразгадано свойство на изкуството да улавя безпогрешно най-важните елементи от живота и да ги запечатва честно, дори и тогава, когато се старае да бъде преднамерено и маниерно.

Мислех си още, че патриотизмът не е старомодна отживелица. Защото патриотизъм, това не е да се рецитира с апломб „Аз съм българче” (или съответният му в чуждите култури аналог), а дребните ежедневни неща, като например дори и това, да казваме „Добър ден” и „Довиждане” и да не хвърляме хартийки по улиците, но които неща правят живота и общуването ни по-лесни и по-приятни и ни представят пред нас самите и пред света.

След това се сетих, че съм сама в криптата и ме достраша, че може да ме забравят, да заключат и да угасят лампите, и аз да остана в тъмното подземие най-малко до следващия ден. Затова излязох и отидох да си взема довиждане с „Ринек новего мяста”, който ми беше станал любимото място от Варшава.

Говори се, че новото гледане на предложенията по Програмата за финансиране на творчески проекти ще бъде през следващия март.