|
Ще започна
с една по-далечна случка.
Някъде в
края на гимназията с една приятелка ходихме на къмпинг на
морето, на юг – като заявка към света, че вече сме големи и
самостоятелни. В съседната палатка къмпингуваха две момчета от
Полша – Томаш и Павел, и запознаването ни и прекарването на
времето заедно някак си се подразбираха. Беше лятно, романтично
и приятно. Томаш и Павел готвеха (което силно ни изумяваше) и ни
канеха на вечеря пред тяхната палатка. Бяха студенти в
Ягелонския университет и ни разказваха много за Краков. Томаш
носеше снимки и ни показа дома си – чисто бели стени с много
картини в масивни позлатени рамки, което също ни впечатли силно,
защото тогава тук на мода бяха тапетите на едри цветни фигури.
Една от снимките беше правена на Нова година и на нея бяха Томаш
и баща му в смокинги и с папийонки. През последния ден от
престоя си Томаш и Павел отидоха до съседното градче и се
върнаха всеки с по две огромни чанти, пълни със шпеков салам и
компоти от праскови, които те щяха да отнесат в Полша, защото,
както ни обясниха, тук цените били много изгодни. Това ме
обърка. Някак си не можах да свържа картините и смокингите със
салама и компотите.
Не знам
дали помните инсталацията „Мърдащото дърво” от Музея за
съвременно изкуство в Истанбул. Бях си представила това дърво в
студена есенна вечер на улица с блестящ мокър паваж и мъж, който
минава под него с вдигнати срещу дъждеца ревери на шлифера. Е.
Образът на този мъж бях заимствала от един тест, препечатан от
полско списание. Под един от въпросите на теста имаше снимка на
мъж с добре поддържана къса брада и коса, облегнал ръце на
облегалките на два стола и замислено свел поглед към празните им
седалки. Въпросът беше: „Каква, според вас, е професията на
мъжа?”. Интригата на заниманието му ме остави безразлична, но
гледайки снимката реших, че мъжът страда от несподелена любов.
Този образ заседна за години в съзнанието ми и сега, отивайки в
Полша, си казах, че непременно ще го видя някъде.
Има още и
един кратък роман – „Жените на Варшава”, който в зависимост от
целите на споменаването му може да бъде преразказан по няколко
различни начина. Затова аз ще кажа тук, че той представлява
разказ за няколко любовни истории, които един българин е
преживял във Варшава. Понеже този роман ми харесва, макар и вече
с някои дребни уговорки, по аналогия бях замислила този брой да
разкаже няколко любовни истории, случили се на мъжете от Варшава
(ето че издадох какъв е бил първоначалният ми замисъл за това,
което четете в момента). Мислех си, че варшавските мъже ще ми
предоставят на място достатъчно материал, за да подхранят
идеята.
Обаче…
колкото повече дни от престоя ми минаваха, толкова повече
мъжките лица по улиците избледняваха и отстъпваха на заден план
пред един-единствен образ и име – Фредерик Шопен.
Шопен е навсякъде – като
дух и национална икона, която Полша не е пожелала да осребри,
както това се е случило с други национални герои в други страни.
Една вечер отидох да гледам филм за Шопен: всъщност, опит да се
проследят различните употреби на името „Шопен”. Макар
приложенията да бяха разнообразни и представянето им леко
шеговито, някак си се усещаше внушението, че в тази посока не
трябва да се прекалява. И опитите, макар и оригинални, бяха
по-скоро изолирани, а не част от масова тенденция. Разгледах
публиката –официално облечена и с тържествена нагласа, въпреки
че киното беше временно – опъната шатра във вътрешния двор на
Кралския дворец, което не му пречеше да е с тапицирани столове,
програма и разпоредители. Настроението беше силно приповдигнато
и се усещаше, че масовото посещение е за да се гледа филм за
Шопен, а не защото това е филм на еди-кой-си режисьор. След
прожекцията, докато се прибирах към улица Рицерска, си мислех за
Шопен. Осъзнах, че неговото име неизменно изниква в съзнанието и
на устата на всички, когато стане дума за музика. Дадох си
сметка, че това е едно от няколкото съвсем малко имена от света
на музиката, които са познати на всички, дори и на обикновените
музикални лаици като мен. Кое е това, питах се аз, което прави
Шопен толкова обичан и приеман без уговорки? Дали загърнатата му
в романтика връзка с Жорж Санд или също толкова романтизираната
му ранна смърт? Чувствителността и човешката уязвимост в
музиката му? Или топлото звучене на пианото? Феноменът „иконата
Шопен” за мен ще остане вечна интригуваща загадка.
Говорейки
за Варшава и за нейните мъже, няма как, а и не искам да подмина
Варшавското въстание с неговата героична и трагична Армия
Крайова. Дори и най-неосведоменият посетител на Варшава се среща
много скоро с недотам далечното минало на града и тази среща
винаги покъртва дълбоко. Споменът и паметта за Втората световна
война са буквално на всяка крачка в Стария град с малките
мраморни табелки с простичък надпис „Тук умряха 80 (или 100, или
200…) поляка”. Макар различните източници да дават различно
политическо позициониране на въстанието в зависимост от целите и
идеологическите си уклони, броят на жертвите във всички тях
остава безусловен. Само от Варшава са депортирани и умъртвени
800 000 евреи, а за двата месеца, през които трае Варшавското
въстание, загиналите са 200 000. За да дадат по-конкретна
представа за чудовищния мащаб на смъртта само в този полски
град, някои източници предлагат сравнение – жертвите на САЩ в
световен мащаб за цялата Втора световна война са 300/400 000.
На ъгъла на
улица Рицерска, точно до входа на къщата, в която пребивавах,
също имаше мраморна табелка с надпис „Тук умряха 60 поляка” и
всеки ден, когато минавах край нея, си представях как на това
място преди 70 години са лежали мъртви тела. Понеже състоянието
ми на шок и тъга търсеше отдушник, споделих с различни хора за
този си пряк сблъсък с фактите от полската история и получих
отговор: „Ами да, Полша е била в епицентъра на войната”. Това ми
напомни за една екранизация на „На Западния фронт нищо ново” и
по-специално за епизода, когато дядовците седяха в кръчмата на
площада в тихото си, отдалечено от фронта градче и местеха по
масата халбите си с бира, за да онагледят движението на
войските, докато момчетата, взети от домовете им, за да бъдат
направени войници, клечаха в калта на окопите и пишеха писма на
майките си.
Отидох да
видя паметника на Варшавското въстание. Хубаво е, че човешката
памет притежава целебното свойство да тушира трагедията, така че
да можем да оцеляваме и да вървим напред, защото паметникът беше
в процес на „дегизиране”, за да стане част от някаква инсталация
и един от работещите беше окачил якето си на пушката на един от
въстаниците. След този малък детайл вече ходех по улиците
по-леко и не се чувствах толкова гузна, когато вечер, прибирайки
се от разучаващите си градски обиколки, минавах край „моята”
мраморна табелка с пакет храна, купена от съседния магазин
„Деликатеси”.
Дали заради
историята си, която е безкраен низ от войни с кого ли не и
близкия спомен за трагедиите на Втората световна война, но
поляците притежават почти неистов вкус към живота – към факта на
живота. Тротоарите на плавно преминаващите едно в друго „Ринек
новего мяста”, улица Длуга, „Ринек старего мяста”, плац Замкови,
Кракóвские пшедмешчие и Нови свят представляват едно безкрайно
няколкокилометрово кафе/ресторант на открито, където по градска
традиция вечер излиза цяла Варшава, за да се весели, храни,
танцува или просто разхожда.
Независимо
с каква цел и за колко време човек е във Варшава, съвсем скоро
след пристигането си той неминуемо осъзнава един факт – че
градът е бил сринат със земята след погрома на Варшавското
въстание и изграден отново буквално от „кота нула”. Във всяко
публично пространство неизменно има фотоси, показващи
покрусяващите руини, които мястото е представлявало след края на
войната. „Като Феникс от пепелището” е клишето, което почти
винаги се използва, за да се отбележи подвига на повторното
изграждане на един град до най-малките детайли – рисуваните
фризове върху фасадите на средновековните къщи, бароковите
детайли на дворците и дори градските часовници. Ако не са
снимките и някоя инцидентна руина, оставена може би нарочно, за
да напомня, човек никога не би предположил, че този град,
излъчващ вековна история, е на практика с едва 40 годишен
градеж.
В Гданск
попаднах на такива останали (или оставени?) руини и в тон с
ваканционното си пътуване ги заснех с функцията на фотоапарата
„романтичен залез – не пропускайте вълнуващите наситени
цветове”. Първоначално имах известни колебания дали да не
използвам драматичната опция „чернобяло”, за да се опитам да
създам „снимка с атмосфера”, но се запитах – доколко имаме право
да коментираме чуждата трагедия и да я нагаждаме към собствените
си цели? Затова реших, че „романтичният залез” по символичен
начин ще изрази по-добре безкрайното ми възхищение пред
грандиозния подвиг на един народ, стиснал душата си в зъби и
съградил наново страната си.
Както пише
Агата Кристи, „Защо ли винаги желанията на другите, които си
мислим, че изпълняваме, съвпадат така точно с нашите намерения?”
А любовните
истории ще останат за някой друг град.
|
