Необходимо ли е да се представя Шопен като непознат творец и ако да, то как? Може би все пак трябва по-напред да се направи уговорката, че не става дума за звезда на популярната музика, а за първенец сред първенците на професионалното музикално изкуство в Европа (и света) през 19в.? За може би най-романтичния сред композиторите-романтици? За твореца, чиято музика въведе полската музикална традиция в световната съкровищница на културата?

Справочникът „Атлас на музиката” (изд. Летера, 2000) бърза да ни въведе в „случая Шопен” автобиографично: „...роден 1810г. в Желазова Вола край Варшава, баща французин, майка полякиня, вундеркинд... 1830г. напуска Варшава заради концерти и следване. Революцията (на поляците срещу руския царизъм, която завършва с неуспех) възпрепятства завръщането му. От 1831г. Шопен живее в Париж сред изключителни творци (Берлиоз, Лист, Паганини и др). Избягва голямата публика.., (когато свири) предпочита интимната атмосфера на салоните... С поетесата Жорж Санд живее (през годините) 1839-1847... (След това) настъпва бързо влошаване на здравето му...” (стр.477) Изоставен от любимата жена, болен и немощен, несвирещ и некомпозиращ, 39-годишният Шопен умира през 1849г. от туберкулоза.

Живее музиката му. Живее особено активен живот – изключителна и ярко оригинална е, а всеки, който я слуша, я разбира и харесва. (Казват, че милиони хора по света са влезли в света на музиката чрез творчеството на Шопен.) „Харесва” е слаба дума – цитираният справочник предпочита израза „изумява”. Силна дума, но точна, когато става въпрос за музикална фантазия като Шопеновата. След малко ще посочим, как самият Шопен се е отнасял към фантазията си. Тук ми се ще по-напред да повторя думите на човек, написал отзив за първия концерт на Фредерик Шопен във Виена през 1828г.: „... невероятна деликатност на клавирния удар, неизразимо техническо съвършенство, съвършено нюансиране...” Думите посочват, че става въпрос за феномен, който не може да бъде разказван. Може би за това Роберт Шуман, друг велик композитор и пианист, съвременник и дори връстник на Шопен, когато пише рецензиите си за полския музикант, избира агитационна стилистика: „Шапки долу, господа, пред вас стои гений!”



Почти изцяло клавирно, Шопеновото творчество се побира, както посочва уебсайта Chopin (признат за най-добра интернет-страница на годината 2008), в седемнадесет диска. В това творчество има съвсем малко периферни произведения, написани през ранен, почти юношески период на концертно свирене и композиране. Всичко останало е шедьовър до шедьовър – както в сферата на лиричната клавирна миниатюра (прелюдии, мазурки, ноктюрни и др.), така и в областта на драматичните, широкообхватни жанрове (балади, скерца, сонати, полонези). Особено въздействаща е мелодията при Шопен – одухотворена, говореща без думи, изваяна в съвършена грация или в огнена стремителност. В справочника за музикалното изкуство четем опит за описание на удоволствието от свиренето и слушането на Ноктюрно оп. 27 №2 в ре бемол мажор: пиеса на „нощта и мечтата, изпълнена с лунна светлина и романтика. Мелодията се носи синкопирано разгърната и нежна над лирическото, почти класицистично цялостно построение. Леко и грациозно въздействат нежните арпежирания на акордите в по-малки нотни стойности, варирано, като орнаментиката вътрешно се раздвижва и разширява необичайно...” (стр. 477)

Всички, които са имали щастието да (могат да) свирят тази пиеса, както и който и да е друг от големите Шопенови шедьоври, остават Шопенови жреци за цял живот. В тази музика има достатъчно много технически аспекти и проблеми, Шопен е новатор в третиране на пианото, той неимоверно разширява неговите изразни възможности, тембровия му обхват. Новатор е и в третирането на формата. Но когато слушах например това лято във Варна изпълнението на Балада № 1 сол минор в изпълнение на феноменалната пианистка Пламена Мангова, дори аз, музикантът-професионалист, не мислех за никакви технически аспекти и то не само, защото Мангова е свръхмайстор в овладяването им. Мислех с вълнение за великата тайна на гениалността (въплътена в случая в звуковата структура, наречена Балада № 1 от Шопен), която гениалност за мен е щастливата даденост някому да навлиза в пространства, обяснение за които не може и няма да има. Кои сме ние, човеците – се питах – хем животни от една страна, хем дарени (само някои, разбира се) да чуват, виждат и измислят неща, за които можеш само да се удивляваш с въпроса: От къде сте дошли?
Шопен е имал усещане за тези пространства, той също – мисля – се е дивял „от къде това у него, което разчупва зримата реалност?”. Ето какво пише той по въпроса:
„Рози, карамфили, пера и парче восък... и в този момент аз не съм при самия себе си, а както обикновено, в един съвсем друг, странен свят, в онези пространства на въображението...”
Писал е тези думи през 1845г. в имението на Жорж Санд в Ноан, където двамата са прекарвали летата си, отдадени на писане на музика и на поезия. Шопен още не е знаел, че само след две години няма да е вече тук, с тази жена и със своята музика. В какви ли пространства е отишъл след това? Във всеки случай сърцето му е пренесено в родната Полша и се пази в църквата „Св. Кръст” във Варшава.