Влизането в общинската зала Пленарна не е сложен логистичен проблем. Дежурният полицай вяло обръща глава по посока на зумиращия скенер, регистрирал наличието на метални предмети у преминаващия. Възстановява прекъснатия разговор със стар познат. Това не е приоритет.

Приглушеното горно осветление в залата те кара да се чувстваш съучастник в тайнство. Екранът в дъното на сцената примигва на пасамаци в очакване на неговото разкриване. Адаптирам зрението и се оглеждам. Случайно или не, настанил съм се в зоната център, център. Това не е приоритет.



Вляво от мен са повечето познати лица от местните артистични партита – пишещи, свирещи, рисуващи и гравитиращи. Дрескод – черни тениски, брендирани с едрокегелни кондензирани болдове, джинси от всички епохи и много косми. Само Люси Станев е с наследеното авиаторско яке – литературен обект. Разпознавам и други познати герои, някои от които сподвижници. Те си имат прякори. Сашо Пънка, Косьо Джамбаза, Петьо Желязото. Всички гледат мрачно. И ветерани, и редови бойци. Само опълчението леко щъка. Това не е приоритет.

Вдясно от мен са настанени екземпляри от непознати породи. Добре подстригани до 40-годишни мъже с делови костюми и поддържана кожа, придружени от правилни сътруднички с пола до коляно и дискретен маникюр. В очилата /без диоптър/ проблясват отражения от дисплеи, ябълки и ексели. Картинка с висок рейтинг от банките на Stock Photo. Това е приоритет.

Екранът светва. Влиза Екзекуторът. Всъщност, попрегърбен философ със сиво сакенце. Отказал цигарите, преди ме подпушваше. С него редовно си пиехме кафето на нашата тераса, до момента, в който той за втори път реши да стане общински служител. Той е и експертът, който ще ни светва как стават работите. Това е приоритет.

Екзекуторът/експерт обича порядъка, той е съвършен Бюрократ. Всъщност аз си го харесвам, въпреки че оглежда с подозрение и лека досада аудиторията. С характерно движение на врата врътва една мазна 180 градусова панорама. Подозирам, че замисля свръхефективен и извратен мониторинг от типа – какви са Вашите ежедневни права и задължения на работното място. Знае, че няма да получи отговор. Това не е приоритет.

Бавно и системно разяснява на събраните уж очевадни неща, и всичко това на фона на старателно вчесаната PPT без преливки и с ляво равнена Вердана.

Отдясно клавиатурите чаткат, отляво чувам скърцане със зъби.

Идва ред на въпросите. Отляво мълчание, отдясно – хиперактивност. По едно време на лявофланговата групировка й светва, че десният фланг има и стратегическо предимство, и тактически превес. Хората с костюми са участвали в не в една или две битки за усвояване на средства по различни програми със звучни названия. Това за тях е ежедневие. Това е приоритет.



Прекъсвам аналитично-съзерцателното си състояние. Съборен съм от един въпрос. Задава го млад мъж, облечен в 50% сив костюм на дискретни райета. Въпросът е принципно правилен и важен, даже фундаментален. Произнесен е ясно и без диалектен уклон:

Какви са принципите за създаване на художествено произведение?

Напускам залата съкрушен. Боже, и тези две цивилизации няма да се срещнат. А би трябвало. Бяха толкова близко. На една ръка разстояние.

P.S.
Всички описани лица и събития са действителни, въпреки че ми се искаше да е обратното. Нищо, че се правя на голям отворко, и моят проект не мина.