Някога на една лекция ни беше прочетено следното определение:
„Дискурс. Структурният корелат на функционалния концепт на употребата.”

Речникът на чуждите думи в българския език (изд. 1970 г.) е съвсем скромен:
„Дискурс (фр. discourse). Слово, разказ, разискване.”
Какво искам да кажа с тези две определения: че всяко нещо може да бъде представено, възприето и употребено по различни начини.

Като студентка ходех на стаж в едно училище и във фоайето му имаше огромен стенопис, централната фигура в който беше Людмила Живкова. Чертите на лицето й бяха миловидно смекчени, тя беше изобразена в цял ръст, с дълга бяла рокля, заобиколена от момиченца в кръг, с бухнали бели роклички и цветни венчета на главите. Фонът беше въздушно блед и групичката сякаш витаеше в ефирен свят, обкръжена от носещи се във въздуха нежни венчелистчета.

Мина време и името на Людмила Живкова изпадна в забрава. Години по-късно прочетох в един вестник, че стенописът, обаче, останал и новите малки ученици, нямайки вече никаква информация за изображението, били започнали да наричат картината „Снежанка”.



Колкото повече се отдалечаваме от дадено време, толкова повече подробностите избледняват и остават само компонентите, върху които най-често е било насочвано вниманието, поради което те са запомнени без полагане на специално усилие. Или най-лесните за описване. Вероятно поради това, когато се заговори за недалечното минало, първото, което изниква като образ, са пропагандните символи – този елементаризиран авангард на идеологията.

Вероятно всичко, създадено през 70-те и 80-те години на миналия век ще остане в масовата памет на бъдещето като унифициран общ масив на „социалистическия строй, работническата класа и други клишета на времето” и цветовете от картините, представяни на общите изложби, ще бъдат размити в „сивота и общо хорово звучене” (цитатите са от интернет). Искаше ми се този брой да покаже, че подобни широко разпространени заключения са по-скоро емоционални, отколкото общоприложими. Разбира се, никой не отрича, че са създавани политически ангажирани работи. Важното е да се знае, че те са само част от създадения тогава художествен продукт. Желанието на този брой беше да обърне внимание, че съществува и друга част.

Според една теория, най-ценните художествени продукти се създават в последното десетилетие на всеки век. Краят на 20-ти век тук съвпадна с годината 1989. Дали тази година се оказа разломна за изобразителното изкуство? Ако съдя по видяното във вече малките частни галерии, които заместиха големите изложбени зали, по-скоро не. 1989 отключи еуфория и даде чувство за свобода, което в изобразителното изкуство роди дълбоко интимни или високо декоративни творби, но не и нови стилове, теми и сюжети. Индивидуалните почерци продължиха да следват личния си път на развитие (или на застой, според случая). Което за мен означава, че през предходните десетилетия е имало стойностни натрупвания. Разбира се, това е само личното мнение на един непрофесионален любител на картини и е възможно изкуствоведите да са на друго мнение.

Първоначалното намерение беше броят да е чисто мемоарен, т.е. да съдържа само лични спомени и мнения за видени някога картини. Но това би било много тясна рамка. Защото картината не е само нещо, което окачваш на стената за украса, или малък цветен свят, който те зарежда в тежки моменти. Картината е своеобразен документ, оставащ в много случаи единствен източник на информация. Защото, кой може да каже с абсолютна сигурност, как в действителност е изглеждала инфантата Маргарита?