Забелязвам, че по-младите колеги гледат въпросително, когато ние – динозаврите от минала епоха – си разменяме реплики, включващи тайнствената абревиатура „ОХИ”. А за поколения „ОХИ” беше начин на живот и единствената възможност за това.

Общите художествени изложби се измислят и усъвършенстват под покрива на Съюза на българските художници. Самият той е перфектният механизъм за контрол на художниците – никой не може да се развива професионално извън него и така стройните редици са под постоянно наблюдение. Ръководствата на СБХ са в постоянна връзка с „партията и правителството”, докладват, отчитат, пренасят идеологическите изисквания и се стремят да ги обслужат. В най-представителната част на отчетите на художниците се превръщат именно Общите художествени изложби. Те са лицето на СБХ и своеобразен рапорт пред държавата за постиженията и верността на гилдията.

ОХИ-тата достигат своя апогей през 80-те години на 20-ти век. В духа на децентрализация на изкуството те се организират на различни места в страната: „Подвиг, признателност, дружба” в Плевен, „Земята на Ботев” във Враца, „Митове и легенди” във Велико Търново, „Ястребино” и „Акварел” в Търговище, „Димитровска земя” в Перник, „Пейзаж” във Видин, „Малък формат” в Сливен, „Рисунка и малка пластика” и „Спорт, олимпизъм, изкуство” в София, „Човекът и природата” в Силистра, „Април 1876” и „Портрет” в Пазарджик, „Лудогорие” в Разград, „Чавдар” в Ботевград, „Художникът и мирът” във Варна, „Земята и хората” в Толбухин, „Човекът и изкуството” в Пловдив, „Човекът и трудът” в Габрово, „Родопа” в Смолян, „Пирин” и „Септември’23” в Благоевград, „Кюстендилска пролет” в Кюстендил и др.



В тези изложби на практика участват всички художници, работещи в областта на наричаните тогава изящни изкуства. Това не само е желателно с оглед на биографичното здраве на творците, но е и реална възможност за откупка. Защото именно това са форумите, от които музейни директори и представители на държавни институции избират творби за колекциите си. Другият вариант за сигурен доход са контрактациите – система за „предплащане на услугата”. Художникът получава известна сума и се ангажира да работи за изложбата като не заобикаля темата, а се доближава максимално до нея. Мечтаните от всички контрактации осигуряват на авторите пари, а на ръководителите – послушание и сигурен процент работи, илюстриращи темата.

Ако погледнем от положителната страна, ОХИ-тата бяха забавно преживяване. Първо, на куп можеха да се видят всички български художници като по този начин картинката на българското изкуство се следеше лесно. Второ, те – макар и изкуствено – стимулираха художествения живот в провинциалните градове и създаваха среда за творческа активност там. Трето, беше любопитно да се види кой от художниците най-много се е „навел” на темата и кой хитричко се е опитал да се измъкне от проблема. Четвърто, сред всички ужасяващи глупости, които се появяваха на ОХИ-та, все пак някои художници бяха подтикнати да създадат силни работи, които иначе не биха направили.

От днешна гледна точка цялата система на художествения живот преди 1989 г. и в частност ОХИ-тата като нейна еманация изглежда ужасяващо. При нея действа законът на принудата и държането на творците в състояние на пълно подчинение. От друга страна, художниците се чувстват защитени в съществуващата рамка. Общите художествени изложби предлагат лесен начин на съществуване („…от ОХИ на ОХИ, от пленер на пленер…”). Някой друг мисли вместо авторите. А на тях им се внушава, че каквото и да направят, има кой да застане зад гърба им. Въпросът обаче е преди всичко в автоцензурата. До ден днешен известни български творци настояват, че никога не са били ограничавани и че винаги са правили само това, което са искали да правят… Това е най-силното признание за абсолютната перфектност и перфидност на системата, която хем държи ситуацията под контрол, хем създава у художниците измамна илюзия за свобода.