Понеже разглежданият в този брой период формално попада във времето, определяно като „период на социалистическия реализъм”, то нека за целите на информацията да припомним някои факти.

„Българска енциклопедия” дава следното определение: „Социалистически реализъм – художествено-творчески метод в литературата и изкуството. Основоположник: Максим Горки. С.р. изисква отразяване на действителността от позицията на марксизма-ленинизма.”



Всъщност, всичко започва през далечната 1934, когато през август същата година Максим Горки изнася пространна (48 странична) реч пред Първия всесъюзен конгрес на съветските писатели. След като прави преглед на развитието на литературата от безписмената древност до създаването на СССР и се спира по-подробно върху безполезността, безценността и безсилието на буржоазната литература като цяло, Горки стига до извода, че е време да бъде създадена литература от нов тип, която да образова новата класа на работниците и селяните, да й служи и да отразява пълноценно нейния живот. Тази литература от нов тип той нарича „литература на социалистическия реализъм” като антипод на буржоазната литература на критическия реализъм.

Каква трябва да бъде тази нова литература, за да изпълнява възложената й функция?
- пролетарска по характер
- разбираема
- реалистична
- партийна
Кой трябва да бъде нейният обект?
- трудът, т.е. трудовият човек с неговата съзидателна енергия и оръдия на труда
- новият съветски човек с неговите идеали
- съветската жена с правата и възможностите, на които се радва при новия строй
- новият мащабен и красив промишлено-аграрен пейзаж
Какъв трябва да бъде нейният дух?
- оптимистичен
- критичен
- самокритичен

Новата литература трябва да е още:
- руска по език, но всесъюзна по дух
- да обръща специално внимание на децата и да създава произведения за деца
- да изобличава еснафщината и да се бори с остатъците от буржоазния манталитет
- индивидуална по създаване, но колективна по същност.
Изтъква се и новата важна роля на критиката като оценител на творческия продукт.



Непосредствената задача, която конгресът поставя на новата литература за изпълнение, е да преосмисли историческото минало и да пренапише историята в светлината на учението на Маркс, Енгелс и Ленин.

В края на речта си Горки използва статистика:
„Съюзът на съветските писатели обединява 1500 души. Съотнесени към общото население, това прави по един писател на всеки сто хиляди души. Това не е много; в началото на нашия век на Скандинавския полуостров на всеки 230 читатели се пада по един писател. И макар населението на Съюза на съветските социалистически републики непрестанно да доказва своя талант, не трябва да мислим, че скоро ще имаме 1500 гениални писатели. Нека се надяваме на 50. Но да не се лъжем, нека да кажем, че имаме петима гениални писатели и 45 талантливи. Като начало ще трябва да се задоволим с това.
Мисля, че имаме поне десет хиляди младежи с литературни аспирации. Излишно е да казвам, че бъдещият литературен институт няма да е в състояние да приеме и една десета от тази плеяда.
[Нашият писателски съюз] трябва да поеме върху себе си ролята на организатор на литературата и обучението на младите автори за създаване на творби с национална значимост, насочени към пълното опознаване на миналото и настоящето на нашата страна.” (преводът е мой)

Вече (през 1933 г.) е основан Литературният институт, който през 1936 г. получава името „Максим Горки”. Обучаването в писателство е положено на масова основа.
Цитираната реч ляга в основата на ноу-хауто „как да напишем (стойностно) произведение в духа на социалистическия реализъм”. Предоставен е и модел-илюстрация – повестта „Майка” (М. Горки, 1906).
От епоса и драмата (посочени в речта като най-важните изкуства) моделът се пренася и към живописта, сценичните изкуства, киното, музиката и архитектурата. Задължително предварително условие за придобиване на титлата „творец” е притежанието на диплома за завършено висше образование.



Обучението в умения за творене не е изобретение на съветската държава. „На Запад” също съществуват школи за творческо писане. И докато първата декларира, че с подходящо обучение всичко може да се постигне, а вторият дебатира дали тренингът да е самостоятелен или включен в обучението по литература, Саламанският университет за седми пореден век кротко приема студенти под приложимото за всички осигурителни случаи мото „Quod natura non dat, Salmantica non praestat” („Което природата не е дала, [университетът на] Саламанка не може да го добави”).

Но да се върнем към социалистическия реализъм. Зададената от него матрица действа безотказно, тя е прегледна и видимо лесна за използване. И при покрити показатели готовият продукт има шансове за успех, поне по формален признак.
Към 80-те години на миналия век обаче, след почти 50 годишна експлоатация, шаблонът вече е силно износен, отеснял и незадоволително елементарен. Анонимният гений на вицотворчеството илюстрира отношението към него в следното творение:

Един писател написал художествено произведение. Произведението било:
„Двама копаят окоп”.
Занесъл го на литературен критик, критикът го прочел и казал:
- Чудесно, но не виждам тук положителния герой – работническата класа.
Писателят преработил текста и се получило: „Двама работници копаят окоп”.
- Чудесно – казал критикът, – но не виждам присъствието на Партията.
Писателят преработил текста и се получило: „Двама работници с червени потници копаят окоп”.
- Чудесно – казал критикът, – но не виждам оптимизма, вярата в утрешния ден.
Писателят пак преработил текста и се получило: „Двама работници с червени потници копаят окоп. Единият захвърли кирката и каза „Е-@л с-м му м--к-та, и утре е ден!”