А.В. Искам да ти разкажа кога за пръв път видях теб и твоя картина. Беше едно лято в клуба на художника… Беше поканен някакъв американец, художник от български произход, и идеята на вечерта беше запознаване с неговото творчество. В средата на дългата маса към тоалетните седеше американецът заедно с преводачка. Тя четеше от една книга (вероятно албум; от мястото, където седях, не я виждах много добре) нещо за него, а на стената се прожектираха негови картини. Ти обслужваше аспектомата. В един момент американецът каза, че картината, която се прожектира в момента, е обърната обратно. Ти обърна диапозитива, но аз не видях голяма разлика в двете позиции. След като свърши представянето, на стената, която служеше за екран, ти окачи две картини, които преди прожекцията бяха висели там. Едната беше стълба на зелен фон и ти я окачи обратно, предполагам, че го направи нарочно, и тези, които бяха забелязали разликата „преди и след” прожекцията се засмяха. Другата картина изобразяваше парашутист в тъмния отвор на отворена самолетна врата. В шепата си беше заслонил цигара и огънчето осветяваше дланта. Това някакъв войнишки спомен ли е? Забелязала съм, че при много мъже темата за казармата е доминантна…
Д.Тр. Не е личен спомен. Тази картина се казва „Последната цигара” и изобразява историческа личност – Август Попов.

А.В. Имаше един Август Попов някога в „Ку-ку”…
Д.Тр. Този Август Попов е друг. Един от парашутистите, спуснати през 1941, впоследствие осъден на смърт и разстрелян.



А.В. Защо, по какъв повод си решил да го рисуваш? Ако е имало повод.
Д.Тр. Не помня точно. Помня, че тази картина беше рисувана за една от окръжните художествени изложби, може би е била обвързана с темата на изложбата. Спомням си, че висеше до вратата на изложбената зала на „Ленин”. Ако годината е била 1979, вероятно темата е била „40 години от …”. Тогава не беше никакъв проблем да се намират поводи и юбилеи. Постоянно се изпълваше някаква годишнина. Така че вероятно изложбата е била тематична. А защо точно Август Попов… Когато бях ученик, бях на пионерски лагер и там ръководител ни беше братът на този Август Попов; той ни разказваше за него. Семейството му е било много добре поставено във всяко едно отношение – и материално, и социално. Бащата бил адвокат, самият Август Попов получил добро образование, житейският му път се е очертавал спокоен. Смъртната си присъда получава много млад и е имало организирано градско движение за помилването му. Защо е решил да се занимава с това – дали ще го наречем революция или тероризъм – никой не знае. Бил е страстен пушач и последното му желание преди разстрела е било да изпуши една цигара. Вероятно споменът за непосредствено чутия жив разказ ме е накарал да нарисувам тази картина по темата, каквато и да е била тя.

А.В. Аз винаги я наричам „Картината с цигарата”. Но при тази кампания за денормализация на пушенето си мисля, че в днешно време тази картина едва ли щеше да е възможна… Впрочем, какво стана с нея?
Д.Тр. Помня, че не беше откупена на изложбата. Не знам и как се е озовала в клуба. Дълго време стоя в ателието, подпряна на стената. След това какво е станало с нея – не знам. Може би съм нарисувал отгоре й нещо друго, това се правеше често.

А.В. Силно съм объркана. Винаги съм мислела, че това е съвременна картина в стил „милитер”, а се оказва, че е била ангажирано изкуство. Не видях обаче никакви отличителни символи по самолета – петолъчки, нещо такова.
Д.Тр. На мен ми беше интересна личната история. Но веднъж получих контрактация, не го бъркай с контракция. Получих поръчка да нарисувам картина специално за изложбата на МВР. Контрактацията се ценеше много, това означава, че картината ти е предварително купена. И се възлагаше по един доста сложен йерархичен път. Първо се възлагаха поръчки на големите и утвърдени художници – съответно най-големите платна и най-високото възнаграждение, след това надолу по йерархията. Тогава бях млад художник и поръчката ми беше за не много голяма платно. Което означаваше, че ангажиментът ми не е със силно представителни функции. Тогава нарисувах пътен полицай (по тогавашната фразеология – катаджия) на мотор. Силно ме беше впечатлил пътят Шумен-Разград – шосето е право, но местността е хълмиста и се получава много интересна обърната перспектива. По същото време пътните полицаи бяха снабдени с нови мотоциклети MZ 250 кубика и много впечатляващи представителни униформи – сиви с бели колани. Като съчетах тези три елемента се получи картината.



А.В. Аз се мъча да те накарам да ми говориш за поръчковото изкуство при социализма, а като те слушам… парашутист, полицай на мотор… сякаш някой ми говори за детска мечта „какъв искам да стана като порасна”.
Д.Тр. Аз исках да стана пожарникар. Но сериозно, когато получиш поръчка, ти имаш поставена задача. Така че започваш да мислиш чисто оперативно – какво ти трябва, как да го композираш, така че да се получи адекватно изображение. Може би това оперативно отношение към работата ми е втълпено в академията – Московско Висше Художествено Промишлено Училище. Там първото нещо, което научавахме, беше презрението към високото изкуство. Така че аз не съм класическия пример за артист, за когото се предполага, че преживява всяка мазка. Мен са ме учили да изпълнявам задания.
Но веднъж нарисувах един трабант, тове не беше поръчка. Пътувахме по пътя за Бургас и трабантът беше изтеглен отстрани, много намачкан. Бяхме с Росен Донев и той направи снимка. После по тази снимка възстанових видяното. Понеже купето на трабантите се изработваше от някаква картоноподобна материя, нарисувах картината на фазер. Тази картина беше откупена и дълго време вися в КАТ – точно над главата на служителката, която събираше глобите по фишовете. Освен за украса служеше и като нагледен материал какво може да се случи, когато не се внимава на пътя.

А.В. Да ми кажеш нещо за цензурата?
Д.Тр. Забелязал съм, че когато можеш да обясниш какъв е замисълът на това, което правиш, нямаш проблеми. За 100-годишнината на периодишния печат във Варна, освен плакати, брошури и покани бях направил и площадно решение – от четирите стълба около фонтана се спускаха осемметрови платна, широки 80 см – черни от едната страна и бели от другата. Някой видял платната откъм черната страна и се възмутил какви са тези траурни знамена. Аз обясних, че става въпрос за принципа, на който лежи печатът – позитив и негатив. Повече нямаше никакви въпроси. Друг е въпросът за автоцензурата – че човек обикновено се въздържа да направи нещо, за което предварително знае, че е няма да бъде възприето.

А.В. Покрай този брой доста се рових в стари периодики… Направи ми впечатление, че делът на текстовете, посветени на художниците и на изобразителното изкуство е много малък в сравнение с тези, отделени за другите изкуства. Дали тази, може би привидна, официозна незаинтересованост, е осигурявала свобода на художниците?
Д.Тр. Варна беше особена територия. Да, тук имаше свобода и мисля, че това беше така специално и само тук. Идвали са колеги от други градове и буквално са целували земята в двора на „Вулкан”. За тях това беше обетована зона на свободата.

А.В. Можем ли тогава да кажем, че варненските художници са били дисиденти?
Д.Тр. Напротив, почти всички действия на СБХ бяха подкрепяни от управляващите. Разбира се, без Стоимен Стоилов много от нещата нямаше да се случат.