Научен съм да държа молив и четка. Справям се с дигиталните технологии. Следя тренда. Имам опит в поддържането на диалога. Не ме е срам да говоря за пари. Дотук съм образец за дизайнер-мечта. Само че в живота, или поне в моя, нещата не се нареждат така. Никой няма особена нужда от мен, освен ако е pro bono или съдържа елемент на невъзможност. И днешната криза няма нищо общо. Какво не е наред? Времето не ми е простило нищо. Дебел съм. Плешив, с едно око. Вечерям късно. Имам проблеми с дишането. Нося дрехи втора употреба. Имам остатъци от художническо самосъзнание. Има мнение, че този опит за автопортрет няма отношение към темата, но за мен всичко е навързано..



Я да си припомним парчета от историята. Египетският писар Кай сигурно е първият портретуван роб-експерт. Летописец, счетоводител, илюстратор и доверено лице на властта. И Рафаело, и Веласкес са се оправяли някак в условия на абсолютна власт. Микеланджело поне си е оправил белия баланс, докато е лежал по гръб върху скелето. Леонардо даже е успял да се позабавлява. На север, подредената холандската демокрация бързо усвоява калкулирането на всяко усилие. От гвоздеите на ковчега до броя на мазките, необходими за групов портрет. Появява се правото на обжалване пред гилдийния съвет. От това на Рембранд не му станало по-леко. Великите също плачат.

От древни времена та чак до викторианската епоха художникът не е изпитвал неудобство да разработва орнамент за форзац или надгробие. Безкраен е списъкът на поръчковите шедьоври. Всъщност, това е 99% от цялото изкуство до средата на 19-ти век. До Романтизма всичко е било ясно. Има власт – няма проблем. Обаче след Бонапартовите жестикулации, човекът, вече именуван с главно Ч, рязко губи доверие в институциите. Поглежда се в огледалото и ужасен си отрязва ухото. Ражда се свободният артист.

Но да слезем на земята. Дискомфортът идва от това, че дизайнът и изкуството са битували рамо до рамо през цялата писана история, но след черния квадрат на Малевич диаметрално се разминават в своите принципи и цели. Дизайнът надява месианската маска на социалното инженерство, а изкуството се вживява в ролята на подводничар, който торпилира имперското статукво.

Очевадно е, че артистът днес е независим и поради това напълно ненужен. Поне у нас това е сигурно. Някои се залъгват временно със съмнителни кръжоци, други трайно са затънали в образователното блато, а трети се мъчат да се изхранват с нещо, което наричат дизайн. Запознат съм най-вече с третата група. Тя ненавижда тази работа. Още повече, че не я разбира. И когато се появи Клиентът, диалогът между страните е екзотично изключение. Или пада яко мазнене, или групата се държи като ощипана.

Има и друга категория артисти. Те живеят в хармония със себе си и не тормозят околните с претенции за уникалност. Това са музейните художници. Те възпроизвеждат, по юрнек или без, почти всякакви епохи и стилове. Казвам почти, защото едни си падат по Караваджо, други по Климт, а трети – по търновските пейзажи на Никола Танев. Кой докъдето я е докарал с историята на изкуството. За такива хора винаги има пазар. Те не се мешат с бохемата, не се включват в безсмислени спорове и водят уседнал живот.

Следващата категория е най-шумната. Това са хора, които денем размахват байрака на световния авангард (каквото и да значи това), проклинат провинциалната си съдба и чакат поредното VIP парти, до което са получили достъп. Там, по тъмно, те усърдно разхвърлят каталози и флаери, според случая, пълни с трогателни натюрморти или голи каки. Те са гъвкави и са готови да подменят обекти, гръдни обиколки, формати и тоналности.

Има още една група. Тя е специална. Нейните представители са делови и концентрирани. Говорят тихо и артикулирано. Имат задграничен опит. Високотехнологичните им аксесоари са брандирани с отхапана ябълка. Движат разни проекти. Предимно международни. Неправителствените организации са тяхната стихия. Принтват отчети и усвояват средства. Устойчивостта на проекта е важен показател за успеха. За да има утре.

Добре-е-е, омаскарихме ги всичките. А ние къде сме? Остатъците от художествено самосъзнание понякога погаждат номер и на по-печените. Макар и рядко, подобни случки не ме подминават. Държа да отбележа – имам се за печен (пекан – на местен диалект). След физическа среща, мейл, скайп и/или телефонен разговор с пациент (така наричам определена група хора) мен ме тресе, а отборът ми е с увиснал нос. Защото поръчващият се чувства като в мол. Не, като в гранд мол с почти неограничен избор. По съвременните потребителски стандарти се подразбира, че има право. Проблемът е, че не е прочел 4 пунктовия текст на контраетикета. Там е написано, че един може да скача, друг да вдига тежко, а трети – да прави кълбо назад. Клиентът не си е подготвил домашното. Просто не ме е проучил и аз, явно, не съм неговият човек. След традиционното извиване на ръчички се стига до сакралната фраза: „Господине, не мога да ви взема парите”. След толкова години я произнасям с видимо по-малко усилие.

Имам страхотна индулгенция. Аз съм Дизайнер. И съм регистриран по търговския закон.