През настоящото десетилетие съвременната българска графика е обект на заострено критическо внимание. При това става дума не за персонални оценки на един или друг автор, при които особено напоследък се отбелязва все по-силна взискателност от страна на рецензентите. Имам предвид настойчивия стремеж на художествената критика да осмисли все по-дълбоко същностни аспекти на художествения процес, отнасящи се до мястото и значението на българската графика в развоя на европейската и дори на световната графика в настоящия момент. Този стремеж се мотивира от съвсем реални предпоставки, свързани най-вече с обстоятелството, че от 1981 г., когато се появи върху картата на художествения ни живот Варненското биенале на графиката с международно участие, ние разполагаме с пряката възможност на всеки две години да правим преки съпоставки между качественото и проблемно ниво на съвременната българска графика и това на едни от най-авторитетните чуждестранни майстори на черно-бялото изкуство, участвуващи наред с нашите в една обща експозиция.



И наистина анализите и изводите върху основата на пряко съпоставими критерии за оценка с всяка измината година ставаха все по-категорични и смели, за да се стигне накрая и до толкова трудната за българина оценка, че съвременната българска графика в своите най-представителни изяви може спокойно да се сравнява с едни от най-високите постижения в чужбина, при това не само по отношение на чисто професионалните възможности на най-изявените автори, но и от гледна точка на концептуалната сериозност на проблематиката, която те решават в произведенията си.

В експозицията на Варненското биенале зрителите имаха възможност в три поредни негови „издания” да установят редица общи и за нашите, и за чуждите участници теми, като тези за самотността, представена в различни образни тълкувания; липсата на равновесие в действителността и живота, много често изразена пряко и в самото тематично обозначение на творбата, страховите метаморфози на човешката същност. Нека прибавим към всичко това и общия стремеж на редица наши и чужди автори да представят реалната и метафизична същност на алиенацията в съвременния свят, разделяща хората на цели полюси разстояние помежду им; усилието да се представя човешкото движение и социално поведение като резултат от механичното действие на мощни гравитационни полета; експресивно представени ситуации, при които човекът е жалка жертва на връхлитащи го демони и т.н.

Изброяването на целия този списък от теми и сюжети няма за цел да подготвя читателя за унизителни оценки, в основата на които стои съображението за някакъв задължителен оптимизъм, към който следва стриктно да се придържа творецът, за да изрази по този начин недвусмислено своята хуманистична позиция. Това не е нужно, тъй като цялата тази толкова тъжна по настроение и образен смисъл „иконография” според мен достатъчно недвусмислено разкрива върховната тревога на съвременния творец за бъдещето на тази малка планета, където ни е определено да живее и умрем… Никой от тях не си поставя познатите розови очила, за да ни поднася евтини по своя жизнеутвърждаващ патос сцени и образи.
Много по-важно в случая е да се установи друго: дали авторът на подобен род творба е само участник в общия хор от изпълнители на едни и същи „опуси”, или е способен да се отдели от средноаритметичното разбиране на смисъла и значението, които съдържат в себе си всички тези деструктивни явления, съпровождащи живота и активността на съвременния човек. Или, с други думи, дали художникът е автор с достатъчно силно изявена индивидуалност.

Авторите, включени в „елитната” група на съвременната българска графика, стигнаха по различен път до тези върхове в собственото си развитие през последните години. Най-зрелите по възраст представители на средното поколение, които се формираха в условията на 60-те години, бяха принудени да пробиват пъртина напред при една обстановка, която не предполагаше дори в най-малка степен наличието на информацията за съвременните процеси в развитието на графиката по света, която имат сега най-младите.
В това отношение генерацията, която навлезе в художествения живот през 70-те години, бе значително улеснена не само защото направи първите си самостоятелни стъпки по утъпкания от предишното поколение път, а и за това, че значителна част от тези млади тогава творци получиха графичното си образование в академиите на страни с богати традиции в областта на графиката като Чехословакия, Полша и ГДР. А това означава, те че имат възможност да получават чувствително разширена по обем художествено-пластическа информация още при първите си студентски стъпки в изкуството. Това обстоятелство изигра изключително важна роля за по-нататъшния развой на графичното изкуство у нас.



Концептуалните различия между представителите на двете генерации се изявяваха преди всичко в самото разбиране на творците за ролята и функциите на човешкия образ в композицията както в съдържателен, така и в чисто пластически план. Всеки един от авторите, навлезли в изкуството ни през 60-те години, бе съумял да съхрани органичното присъствие на образа в композицията, независимо от това, че представянето му нерядко извеждаше на преден план усилието да се търсят символно-метафорични обобщения на една синтетична идея.
Всички представители на новата генерация от 70-те години, завършили академичното си образование в чужбина, тълкуваха по коренно различен начин този толкова важен компонент в графичната творба. За тях образът бе повече или по-малко една готова персонификация на някаква обобщена идея, имаща в повечето случаи глобален смисъл.

Когато към края на десетилетието асоциативната вълна започна да замира, се разбра, че пренаселването на композицията със символни персонификации не само затруднява „прочита” на идейния замисъл, който те носят, но и създава реални опасения за установяването на „конфекция” в образния строй на графиката ни, най-изявените майстори от това поколение и на първо място Стоимен Стоилов и Стоян Цанев сами дадоха да се разбере, че са тръгнали по нов път. Това бе пътят на органичната образност, при която ни най-малко не се губи интелектуалната подтекстова значимост на всеки един от изобразените персонажи.

Всичко това е, струва ми се, изключително важно доказателство за способността на най-значимите представители на нашето младо графично изкуство да прибавят нови светове към вече откритите от тях като собствено и дълбоко изстрадано завоевание, което тъкмо заради това ще има и значението на личен принос към развитието на позитивните процеси в съвременната европейска и световна графика, чиито най-изтъкнати представители в настоящия момент намират толкова широк прием у нас като участници в утвърдилото се вече с голям авторитет Варненско биенале.