От 1975 година бившата фабрика „Вулкан” във Варна отново дава продукция. Но сега тук не се произвеждат печки за твърдо гориво, както някога. Произвеждат се странни предмети за възпламеняване на духа.
Тринадесет души художници от варненската група са превърнали в ателиета помещенията на бившата фабрика.
И сега, както някога, във фабриката има осемчасов работен ден. Но това работно време сега е установено от творческия ентусиазъм на самите работници.

През зимата плажовете са пусти и само студените ветрове, които духат откъм морето, загряват лицата и ръцете, раздвижват кръвта. Може би и във фабрика „Вулкан” именно хладната работна атмосфера разпалва въображението, провокира творческата треска и спонтанните експерименти, които раждат оригинално изкуство.

„Производството” във фабрика „Вулкан” е цехово. Всеки художник сам за себе си материализира своя дух в графична или живописна техника. Такова е било производството още по времето на Джото в Италия. Съвременната индустрия като посредник в творческия процес не е навлязла и досега във фабрика „Вулкан”. Тук не са внедрени широко използуваните отвъд Атлантическия океан нови средства за производство на изкуства. Тук няма фототехника, компютри, огромни конструкции от пластмаса и консервени кутии.

Може би индустриалното изкуство има своето бъдеще. Европейският авангард сега се „индустриализира” в Съединените щати. Но нека се обърнем към миналото. Малко е стигнало до нас от оригиналните произведения на Фидий, Мирон или Поликлет. Но нима индустриалното количество римски копия или подражания на гръцката класика имат по-голяма художествена стойност от незначителното количество оригинали? И по същата логика дали една „хеопсова” пирамида от петролни варели е по-ценна от кубистичните рисунки на Брак?

Художниците от фабрика „Вулкан” разчитат не на индустрията, а на прекия контакт с листа, плочата за офорт или платното, разчитат на автентичността, която излъчва една работа, докосната от ръката на своя създател. Тук не се прави индустриално, нито колективно изкуство.
Но все пак художниците работят заедно. Защо? Във всички времена хората на изкуството са имали нужда от място, където да се събират, обединени от някаква обща платформа или от духа на времето. За нас фабрика „Вулкан” е нещо ново в тази насока.
Тук общата платформа е чисто емоционална. Тя се оформя спонтанно в трудовото ежедневие. И в приятелството между художниците. Защото освен работно място на тринадесетте художници „Вулкан” е и място, където се събират приятели.



На въпроса не си ли омръзват, не си ли пречат при постоянното съжителство, те отговориха категорично – не. Във фабриката те работят. Там могат да се дискутират и творчески проблеми. Вечер, когато седнат да изпият по чаша в клуба, избягват да говорят за работа. Всяко нещо си има място и време. Когато човек е работил цял ден, умората е приятна, приятни са разтоварващите разговори с приятели. Сещам се за познати столични кафенета, където хора на изкуството седят по цял ден, философствуват върху изкуството или просто си обменят клюки, губят излишна енергия, озлобяват се, изхабяват се.

Варна е отворена към света със своето пристанище и курортни комплекси. Но може би не само това дава духовна широта на варненските художници. Във „Вулкан” хората повече работят и по-малко говорят. Тук не се усеща тягостното присъствие на някакви провинциални комплекси, от каквито впрочем страдат и мнозина в столицата. Във „Вулкан” няма и творческа завист. Когато човек обича работата си заради самата нея, а не заради личната полза, която може да има от нея, тогава творческата завист – този жесток бич за един колектив от хора на изкуството – не съществува. Когато се работи от любов към работата, съжителството е ползотворно за всички – и като възможност за обмен на опит, и като цялостна творческа атмосфера.

Само талант не е достатъчен, за да се постигне нещо трайно в изкуството. Нужен е и упорит труд. Нужна е и атмосфера. Смятам, че именно тази трудова и приятелска атмосфера, която цялата група художници от „Вулкан” са си създали, е предпоставка за личния успех на всеки от тях.

„Изкуството, това е животът” – ми каза Петьо Маринов. Той може би имаше пред вид собственото си отношение към изкуството като смисъл на живота му. Но нека помислим върху това твърдение в по-широк смисъл.

На пръв поглед изглежда абсурдно да се твърди, че животът, „естеството” е това, което е изкуството. Но какво е животът? Безспорно човек има нужда да се наяде, да уреди практично ежедневието си, да живее удобно. Но това ли е смисълът на живота? Техниката, практическото умение в живота и в изкуството е необходимо средство за съществуване, но не и смисъл на съществуването. Без любов, без красота, без магия на духа животът – както и изкуството – се разпада на безсмислени факти. И не прилича ли пълноценният човешки живот на едно удовлетворяващо духа произведение на изкуството?

Във фабрика „Вулкан” изкуството и животът наистина се сливат в едно цяло. В тази стара фабрична сграда, изглежда, още витае трудовият дух, с който са я населили работниците – майстори на печки. Но освен това Вулкан – древният бог на огъня – тук сплотява в едно пламтящо приятелство съвсем различни творчески индивидуалности, които взаимно се допълват и си помагат.

Освен споменатите петима (Ванко Урумов, Стоимен Стоилов, Милко Божков, Георги Лечев, Петьо Маринов) във фабрика „Вулкан” работят още осем души художници: Венцислав Антонов, Мария Зафиркова, Димитър Трайчев, Емил и Снежина Попгенчеви, Владимир Иванов, Александър Капричев, Венелин Петров.

Освен единадесетте ателиета във фабриката от две години насам действува и графична база, която е на разположение на млади художници не само от Варна, но и от градовете в окръга.

Смятам, че би било полезно и за други групи от млади творци в страната да организират живота си по примера на групата от „Вулкан”.

Фабрика „Вулкан” има бъдеще – това е убеждението на нейните обитатели. И нека се надяваме, че ще възникват още много конкретни поводи да се срещаме в тази фабрика на духа. Нейното производство се разраства и разнообразява. Това „производство” притежава необходимите качества да поддържа и възпламенява духовния огън у всички ценители на изкуството – у всички, които разбират, че изкуството не е забавление, а жизнена необходимост.