Денят беше към края си. Уличните лампи започваха да светват една по една, бледи млечнобели кълба, още незабележими в настъпващия сумрак. Листата на смокините тъмнееха, надвиснали над дуварите на Стария град, от които се излъчваше трупаната през деня топлина. Непреставащата лятна навалица по улиците, пъстра и миришеща на плажно мляко, сякаш се сгъсти, тръгнала в шумен поток към вечерните курортни забавления. До летния театър поредният сезонен оркестър настройваше инструментите си, празният калъф на китарата предвидливо подканваше ценителите на уличното изкуство, жената с питона беше на обичайното си място, готова за поредна снимка с някое дете, доведено за пръв път на морето.

През цялата тази безцелна навалица внимателно си проправяха път мъж и жена. Мъжът вървеше напред, жената изостанала с няколко крачки, като внимаваха да не се блъскат в хората. Приличаха на поредните туристи, изсипали се от някой от късните автобуси. Преминаха край питона без да му обърнат внимание, само жената извърна поглед към оркестъра, чула импровизацията на познат от детството й летен шлагер, но бързо отмести поглед към раницата на спътника си в страх да не го изгуби в тълпата. Сякаш усетил изоставането й, той спря и я изчака. Тя го настигна, но не се изравни с него. Той се обърна и продължи напред към първата табела „Квартири под наем” – блед правоъгълник в сгъстяващата се тъмнина. Мъжът размени някакви думи с някого в двора, след това се обърна към жената и направи отрицателен жест с глава. Продължиха нататък.

Жената повдигна раницата си откъм дъното, за да я намести по-добре. Раменете я боляха и тя пъхна палци под презрамките, за да облекчи усещането. Вървяха от ранния следобед и се чувстваше уморена, искаше й се да е някъде на прохладно и чисто и да си вземе душ. За кой ли път, откакто автобусът я остави на бургаската автогара си каза, че е сгрешила, но дадената дума не й позволяваше да се откаже под някакъв измислен предлог.



Бяха се запознали във Фейсбук, на страницата на общ приятел, и това беше първата им среща. Бяха общували дълго и бяха стигнали до съгласие, че са сродни души. В поредица от лични бележки всеки беше разказал на другия живота си; или поне негова редактирана версия, мислеше си тя сега. Бяха планирали тези няколко дни заедно – той беше дал идеята за Созопол – любимият й летен град, и тя се беше съгласила. Малко се изненада, когато той предложи да тръгнат с раници и да спят на квартира – предпочиташе кола и хотел, но той беше толкова романтичен в описанието на това, което ги очаква, че тя се съгласи. Купи раницата – вещ, каквато никога дотогава не бе притежавала и сложи в нея най-необходимото, като предварително изряза етикетите от дрехите. Въпреки сходството на душите имаше чувството, че принадлежат към различни материални светове и не искаше да го засяга по никакъв начин с това, което на личната си стена той бе нарекъл „снобизъм”.

Чувството, че е направила грешка, се появи за пръв път на автогарата, когато стъпи на напечения площад под обедното слънце и отлепи панталона от изпотените си крака. Беше се огледала, уверена, че ще го познае в курортната блъсканица. Никой от двамата нямаше снимка в профила си, но бяха решили, че интуицията ще им помогне да се открият, пък и какво значение има външността, след като душите се привличат, така бяха разсъждавали в съобщенията си, докато пролетта сменяше зимата, а лятото – пролетта. На няколко пъти понечи да тръгне към мъже, които й заприличваха на словесното описание, което той си беше направил, но се оказваше, че те са или с приятелки, или с компании.
– Здравей – чу се глас откъм гърба й – веднага те познах по дрехите.
– Здравей – усмихна се в отговор тя – отдавна ли чакаш?
– Ами от 6 сутринта. От моя град няма друг автобус до морето.
– О, съжалявам. Ако знаех...
– Няма защо, нарочно не ти казах. Не исках да се притесняваш, ти нали
каза, че не можеш да тръгнеш по-рано – осъзна, че той се мъчи да успокои чувството й за вина, сякаш усетил първоначалния й таен план да пътува до Бургас с кола, която да остави на платен паркинг и да се прибере с нея на връщане. – Да тръгваме.
Беше огладняла от пътуването, но не посмя да му го каже. Сигурно летните цени в заведенията щяха да му се сторят безбожни.



Тръгнаха към края на града. Вървяха един след друг по тесния тротоар, а горещата вълна от непрестанното движение на колите я заливаше с миризмата на бензин и напечен асфалт. Дълго махаха, после се возиха последователно в стар Москвич, камион с бира и микробус с хляб. Последните няколко километра извървяха пеша, като тя умираше от страх да не бъде отнесена от изнервен от жегата шофьор някъде по завоите на тесния път. Почти не бяха разменили дума през цялото време.

В сгъстяващия се мрак той спря пред поредната врата и после направи станалия й вече познат отрицателен жест с главата. Може би все пак да му предложи да потърсят хотел...
– Квартира ли търсите?
Обърнаха се едновременно към гласа, дошъл изпод тъмната смокиня от другата страна на тротоара. Черният женски силует стоеше до вратата от метални пръчки под надвисналия облак на пълзяща, отдавна прецъфтяла роза.
– Да – отговори мъжът, – май пристигнахме късно и всичко е заето... – започна той любезно-обяснително.
– Елате – приближиха се и видяха, че жената е възрастна, с едри ръце, скръстени над черната набрана пола. – Не давам на квартиранти, но като ви видях... аз съм баба Анастасия.

Жената се усмихна на някакъв далечен спомен. Откакто се помнеше, всички баби по морето се казваха или Анастасия, или Евдокия.

Тръгнаха по настланата с каменни плочи пътечка, влязоха през тъмния вход в квадратен вестибюл. В средата на тавана светеше слаба крушка, завита на черна фасунга. Баба Анастасия отвори една от боядисаните със зелена блажна боя врати и отстъпи назад.
– Ето я стаята.
Мъжът се отдръпна и направи път на жената. Стаята беше квадратна, с голи варосани стени. На едната беше опряно двойно легло с тежка желязна табла, изтритите дъски на пода не бяха постлани. Жената смъкна раницата и я подпря до един от краката на леглото. След това приседна на пружината. Леглото хлътна дълбоко и желязната рамка опря студено в свивките на голите й крака. Мъжът също смъкна презрамките на раницата си и я остави да падне шумно на пода.



– Защо ме излъга?! – обърна се той към жената. Каза го тихо, но се усещаше обвинението в гласа му.
– За какво съм те излъгала? – гласът й беше далечен, сякаш не се отнасяше до нея.
- За всичко!
– Моля? – тя вдигна недоумяващо глава – Не те разбрах.
– Излъга ме коя си – продължи той със същата обвинителност.
– Казала съм ти всичко за себе си. В какво мислиш, че съм те излъгала?
– За себе си. Не ми каза истината за себе си. Подведе ме, че си чувствителна и романтична. Дори за външността си!
– Виж... – започна успокояващо тя – знаеш, че във Фейсбук...
– Какво във Фейсбук?! – прекъсна я той – Ти се подигра с мен! Направи ме на глупак!
– Виж... никога не съм ти се подигравала. Кажи ми една моя дума, която да не е истина.
– Всичко, всичко беше лъжа отначало докрай! Но сега искам истината!
– Но аз съм ти я казала. Толкова месеци... Думите не лъжат.
– Думите на другите не лъжат. А ти се оказа лъжкиня отначало докрай!
– Моля те... кажи ми едно нещо, което да не е истина – повтори тя.
– Няма едно нещо, което да е истина. Като започнем дори от тази раница!
– Виж... – дошлият сякаш от нищото скандал я свари абсолютно неподготвена. Внезапната му обвинителност я обърка, винаги й беше правил впечатление на много благ човек (да, точно това беше представата й за него – благ, добродушен, отстъпчив, и изведнъж –този необясним яд срещу нещо, което не можеше да разбере какво е). Но умората и жегата, трупали се през целия ден, й бяха дошли в повече. А и нямаха нищо общо с представата й за романтично море. Погледна часовника си. В този час можеше да седи в любимото си заведение и да пие коктейл. Вместо това... погледът й обходи голата стая, брезентовата му раница и старите сандали. Обзе я внезапно облекчение при мисълта, че всичко това може да свърши много бързо.
– Щом си разочарован, просто си тръгни – гласът й беше безразличен.
– Точно това смятам да направя. И не ме търси повече – взе раницата си и излезе. Дали пък не разчиташе, че тя ще го извика обратно? Но не беше познал, помисли си тя. Инфантилните номера не бяха по вкуса й. Зад притворената врата чу гласа му, явно говореше с баба Анастасия:
– Чао, бабче, май няма да остана. Лоши новини от къщи. Ще бързам за автобуса.



Останала сама, жената събу сандалите си и разгледа прашните ивици между пръстите. Сигурно в къщата имаше баня, но нямаше желание да търси баба Анастасия. Стана от леглото, прекоси вестибюла и излезе в тъмния двор. Както беше предположила, имаше чешма с излято циментово корито. Опипом намери сапуна. Вдигна единия си крак и го изми, след това и другия. После се прибра в стаята, мокрите й сандали тихо жвакаха при всяка стъпка. Беше гладна, но сигурно никъде нямаше да намери свободни места по това време; а беше и изморена. Реши направо да си ляга. Разрови в раницата за нощницата.
– Момиче! – беше гласът на баба Анастасия иззад вратата.
– Да? – жената набута нещата обратно в раницата и се изправи.
Вратата се отвори и баба Анастасия застана на прага. В ръцете си държеше стъклена купичка, пълна с нещо.
– Вземи – и протегна купичката към жената.
– О, нямаше нужда...
– Вземи, вземи – повтори отново баба Анастасия.
Жената реши, че ще е по-лесно просто да приеме десерта и пристъпи към вратата. Протегна ръка и видя, че купичката е пълна с варено жито. Върху тънкия слой пудра захар беше посипан кръст от канела.
– Днес да не е задушница?
– Не. За дядото. За Бог да прости.
Жената взе купичката и отстъпи назад в стаята.
–Бог да го прости – каза тя и седна отново на хлътналата пружина. Държеше купичката в скута си. Баба Анастасия пристъпи след нея в стаята.
Явно трябваше да каже нещо. Спомни си за своята баба и за другите баби, които идваха в детството й с парчета кекс и локум в салфетки. И тогава седеше така, с чиния сладки неща на коленете, докато те говореха за отдавна отишли си покойници. За какво говореха тогава... опита се да си припомни.
– Отдавна ли почина?
– Днес стават девет години – баба Анастасия приседна на стола.
– Нещо беше болен или внезапно?
– Внезапно. Морето го взе.
– Морето го взе?
– Излезе вечерта с лодката за риба и сутринта не се върна.
– Така му било писано... – не знаеше какво друго да каже.
– Намериха лодката при острова. Стои на пристанището, може да си я видяла.



– Там има много лодки – жената се усмихна леко.
– Децата ме карат да я продаваме, ама аз не давам.
– Защо? Няма ли да й вземеш добри пари? – на бабите по морето по правило се говореше на „ти”, поне във филмите.
– Не съм петимна за парите, нека стои – после подкани – Яж житото.
Жената повдигна леко купичката и безпомощно се усмихна.
– Забравила съм лъжица. Ама съм и аз! – баба Анастасия излезе и след малко се върна с алуминиева супена лъжица. Подаде я на жената и отново седна на стола.

Жената започна да яде. Житото се слепваше в устата й в сладка каша. Струваше й се, че дъвченето й се чува прекалено шумно в смълчаната стая. От сладкото ожадня, но й беше неудобно да разхожда възрастната жена отново до кухнята. Изяде и последната лъжица и старателно остърга останалите по стените ръбчета от пудра захар. Протегна празната купичка към бабата:
- Благодаря ти – после бързо се поправи – Бог да го прости.
Баба Анастасия стана от стола и пое купичката.
- Е, хайде, лека нощ. Да спиш във кош – гласът й беше по бабешки напевен и възрастното й лице се разтегли в по детски срамежлива усмивка.
- Лека нощ и на теб – усмихна се на свой ред жената.
Бравата щракна. Жената остана за момент права, както беше станала да изпрати бабата, и после се наведе отново към раницата си.

Спа лошо в широкото легло с хлътналата пружина. В стаята беше задушно и влажно, но не посмя да отвори прозорците, само на метър над тротоара. Сигурно се беше унесла в дрямка след като и последната развеселена компания бе подминала към също толкова задушната си квартира. Събуди се изпотена и схваната и погледна ръчния си часовник – шест и десет. Стана и отиде пак при чешмата на двора. В циментовото корито беше накисната тава от сладко. Захарните вълнички, където беше извирал сиропът, още не се бяха разтопили. Жената изми тавата и я обърна да се суши на тревата. След това наплиска лицето си. Лепнеше цялата, но в къщата нямало баня.



Предната вечер баба Анастасия й беше предложила да й покаже къде е кухнята и чайника, в който може да си стопли вода, но жената беше отказала. Все щеше да издържи няколко часа. Облече се и излезе на пустата улица. Както и очакваше, кафенетата бяха затворени, с натрупани пластмасови столове, завързани със синджири за нощта. Заскита безцелно по улиците. Без курортистите градът изглеждаше призрачно празен. До пристанището намери кафе-машина, седна на очуканите стъпала, слизащи по някаква незнайна причина във водата и бавно изпи кафето, докато гледаше как водораслите се полюляват в мътната кафява вода. В 7:30 включи мобилния си телефон и избра номер от указателя:
– Добро утро, рент-а-кар ли е? Искам да наема кола. Предпочитам...

Обещаха й, че колата ще пристигне след около два часа. Два часа, през които нямаше какво да прави. Не й се връщаше в къщата, градът внезапно бе изгубил очарованието си и искаше час по-скоро да се махне от него. Тръгна покрай градския плаж с накацалите по пясъка сънени гларуси към някогашните лозя. Сега тук имаше строежи, но работниците още не бяха дошли. Продължи нататък към дюните. Вървеше по самия прибой, където топлата вода с тихо съскане се извиваше край босите й ходила и оставяше в стъпките езерца от пяна. Небето беше прихлупено и сиво. Продължаваше напред и гледаше безцелно довлеченото от вълните – пластмасови бутилки, гниещи обезцветени водорасли, над които кръжаха мушици, изхвърлени гуми, клечки. При една купчинка начупени мидени черупки видя нещо, което в първия момент не можа да разпознае какво е и се приближи. Чифт мъжки сандали, внимателно подредени един до друг. Къде ли беше човекът... Изведнъж я достраша. Огледа се притеснено, но плажът беше все така пуст. После погледна пак сандалите. Сториха й се познати. Да, точно такива сандали имаше той. Дали не беше пренощувал между дюните и сега да се къпе в морето? Можеше да го допусне. Внезапно й се стори, че от този човек може да очаква всичко. Докато гледаше втренчено сандалите си спомни разказа на баба Анастасия от предната нощ, за отдавна изчезналия й в морето съпруг. Не я беше слушала много внимателно, имаше си свои грижи, но я беше оставила да говори. Сега подробностите се върнаха в съзнанието й поразително ясни. Дали и този... Погледна пак към сивите водни талази, зловещо тежки в мъртвото вълнение. Стори й се, че в падината между две вълни се мярна издута черна риза. Вчера той беше облечен с такава – видя й се много нелепо при това слънце. Водата спадна и се изглади. Не, било е просто сянка. Въздъхна с облекчение. Може би да провери за всеки случай зад първата дюна... Тръгна бързо по пясъка, но по средата на широкия плаж размисли и спря. После се обърна и седна с лице към морето.




Фотографии Димитър Трайчев