Днес помним писателя Георги Марков предимно с неговите „Задочни репортажи”, но преди да емигрира той бе автор на романи, сценарии, пиеси и разкази. През 60-те години един от неговите разкази – „Жените на Варшава”, бе придобил популярност като метафора на процесите, които тогава променяха българското общество. Героят на разказа е столичен журналист, командирован в провинцията да напише репортаж за живота на обикновените хора. Журналистът среща един овчар, остава да пренощува в кошарата, и докато вечерят разказва на селянина за пътуванията си в чужбина, за градовете, в които е бил и за преживяванията си там. На сутринта журналистът вижда, че овчарят се е обесил.

Според тогавашните интерпретации, този разказ улавя едно от основните противоречия на модерното българско общество: противоречието между града и селото. Селото е синоним на изостаналото, то е оставено на доизживяване. Метафорично представено, селото е една долина, която е изолирана, затворена за външния свят и принадлежи на миналото. Градът е пълната противоположност на селото: той е прогресивен, постоянно променящ се и най-важното – отворен към света. Градът е път, който води към други светове, предлага много възможности, позволява ти да играеш различни роли и да изпробваш себе си в различни обстоятелства.

Развръзката на разказа внушава, че тези две противоположности не могат да се примирят. Овчарят се самоубива, защото историите на журналиста за пръв път го карат да разбере колко ограничен и пропилян е неговият живот в долината, и че той никога няма да може да изпита това, което е преживял журналистът в своите пътувания. Разбира се, след като знаем личната съдба на Г. Марков, не ни е трудно да разчетем и една друга нишка в тази история. Долината и пътя, тези несъвместими страни на българския живот, те карат да избираш между сигурността и спокойствието на повтарящите се делници и вълнуващата несигурност на промяната, новите възможности и неизвестността.

Мисля, че съвсем основателно можем да предположим, че за будни интелектуалци като Г. Марков българският живот през 60-те години и особено след Пражката пролет все повече е заприличвал на долина, от която става все по-трудно да се измъкнеш, и която бавно те обрича на духовна смърт. Интересно е да си припомним как Г. Марков описва заминаването си от България: преди да поеме по своя път, той прави една последна обиколка с колата си по околовръстното шосе на София, сякаш за да се прости с долината и със живота, превърнал се в безкрайни кръгове на място.



По същото време в българския културен живот се очерта и една противоположна тенденция според която не пътят, а долината таи в себе си истинските ценности и възможности за добър живот. Една от върховите изяви на тази тенденция бе книгата на Тончо Жечев „Мита за Одисей”. Това бе книга за вечното завръщане, за пътя, който има смисъл не сам по себе си, а само като част от кръговрата, който неминуемо ни връща в долината, от която сме тръгнали. Това бе тенденцията, която ни призоваваше да преоткрием корените си, да съхраняваме традициите си и да се върнем към „исконното”. Не е чудно, че един от най-важните дебати в българския културен живот бе дебатът между представители на тези две тенденции – Тончо Жечев и Искра Панова, състоял се в началото на 80-те години.

Мисля, че днес сравнително лесно можем да видим слабостите на тогавашните интерпретации. Преди всичко, селото и градът в модерна България не са така крайно противопоставени, както изисква идеализираната им несъвместимост. Напротив, българският живот протича в и между тези две социални пространства като едно преливане на хора, манталитети, културни норми, икономически модели и политически действия. Дори когато сме поели по пътя, трудно можем да се разделим с долината.

Но в съвременния ни живот се появиха нови елементи, които ме карат да мисля, че противопоставянето на селото и града, долината и пътя, оставането и заминаването, не ни позволява да разберем напълно начините, по които се променя заобикалящия ни свят. По думите на френския антрополог Марк Оже, селото и градът си приличат поне в едно отношение: те са „места”, пространства, в които сме интегрирани чрез социалните мрежи, към които принадлежим, и чрез културните модели, които добре познаваме. Разбира се, това са различни пространства, но общото помежду им е, че са еднакво обживяни от хората, които пребивават в тях. Това прави тези пространства близки, познати, органични, и най-важното, наши – места, с които можем да се идентифицираме и в които можем да прекараме живота си. Според Оже днешният свят поражда една друга противоположност – тази между местата и „не-местата”. Ако местата са пространства на културната интегрираност, не-местата са ничия земя, пространства, през които просто преминаваме на път за някъде другаде, пространства, към които не можем да принадлежим, защото те нямат своя културна идентичност – пространства като летището, магистралата и мола.



Летището съществува с една-единствена цел – да ни придвижи към самолета. За да функционираме в това пространство, ние нямаме нужда от това, което ни прави пълноценни личности със свое място в живота извън летището: отношения към близките и приятелите, идеите и ценностите, които споделяме, житейските истории, с които осмисляме преживяванията си. Единственото, от което се нуждаем и което ни определя като индивиди са документите за самоличност и самолетния билет. Нашето взаимодействие с хората, които работят на летището се свеждат до показването и проверката на тези документи. За нас тези хора са официални лица, а за тях ние сме само пътници, които трябва да прекосят това пространство без да се застояват излишно и без да го обживяват. Спомнете си героя на Том Ханкс от „Терминалът” – комичното в този филм се получава от обстоятелството, че той трябва да живее в летището, което не е място за живеене. Или пък героя на Джордж Клуни от „Високо в небето” – трагичното в този случай е в това, че неговият живот се свежда до движение между летища и безлични офиси – все места, където дори някой с външността на Клуни не може да има пълноценен живот.

Магистралата е друг пример за не-място. Докато пътят винаги свързва две или повече места (без значение дали са села или градове) като преминава през тях, функцията на магистралата е да създаде пространство за ефективно движение като заобикаля местата, тъй като преминаването през тях само ще ни забави. За да влезем в магистралата ние трябва да напуснем пътя, а за да излезем от нея е необходимо да се отбием в отклонение, което ще ни отведе до желаното място. Доката пътуваме по магистралата ние не преминаваме през места, местата присъстват само като знаци, посочващи отклоненията и разстоянията до тях.

Молът ни позволява да видим други измерения на не-местата. Молът е търговска улица, кондензирана в една-единствена сграда – пространство, в което търговската функция е хиперболизирана. И в селото, и в града търговската улица е главна улица, тя е оста, която организира целия живот в съответното място. По протежение на улицата не просто се търгува; там живеят хора, които превръщат улицата в пространство с много измерения, от които търговското е само част. Молът преобръща това отношение, защото в него всички други житейски измерения са просто част от търговските транзакции. Не случайно моловете в Америка и досега си остават главно феномен на предградията. Край мола не може просто да се мине между другото, на път за някъде, до него се стига само когато той е крайната ни цел. Изнесен извън градската среда, молът е пространство, в което не-търговските общностни елементи привличат и поддържат потока от потенциални клиенти. За разлика от летището, в мола се опитват да ни задържат колкото може по-дълго, но подобно на летището, молът не е място за живеене.



Днес не ни е трудно да се разпознаем в дебатите и идеите от втората половина на миналия век. Те са все още край нас и в нас, но присъствието на тези познати страни на българския живот не бива да ни пречи да мислим и за начините, по които бързо се променяме. Съществена част от живота ни преминава през новите не-места, които го правят по-ускорен и кондензиран. Как ни се отразява всичко това? Дали е възможно поне някои от не-местата да бъдат обживяни? Какъвто и да е отговорът на този въпрос, ние сме на прага на нови социални пространства с нови възможности и предизвикателства.

Фотографии Димитър Трайчев