|
Един прекрасен летен ден (слънцето грее, птичките пеят, слаб
вятър от изток-североизток, вълнение на морето 1-2 бала), с
Издателя седяхме на терасата на Колони 5 и той ми показа шарена
книжка – каталог на фирма за недвижими имоти. Не че имах
намерение да купувам имот, но корицата веднага привлече
вниманието ми – кротко пасящи по платото на Яйлата коне с
развени от вятъра гриви на фона на мастиленосиньо море. На
страниците следваха още картинки: сенчести пътечки, водещи към
обрасли с бръшлян сивокаменни стени, бистри заливчета, в които
се полюшваха тъмни водорасли, пухести облачета, прорязани от
крило на гларус в полет, самотна платноходка на фона на бакърен
залез. Какво обаче имаше в тези снимки, което неуловимо не
достигаше въпреки очевидното фотографско майсторство и
благодатността на заснетите обекти? Накратко, замислих се за
клишето.
Парадоксалното при клишето е, че то се ражда като гениално
попадение, но е обречено да живее в презрение. Като форма
словесното (най-разпознаваемото от всички) клише се родее с
устойчивите словосъчетания, но за разлика от тях няма никакъв
шанс да попадне в който и да е речник и да получи достойно
признание за принос към словесното богатство. Което не е честно,
защото клишето е верният помощник, когато трябва да напишем
нещо, от което нямаме представа или не ни е по сърце. Клишето е
винаги будно, и услужливо се притичва на помощ в труден момент.
Обикновено стои свито някъде в гънките на паметта, но в нужда се
отзовава първо, изпреварило всички останали думи и изрази от
активния и пасивния речник. То е скромно и дружелюбно. Но никой
не му благодари за дискретната услужливост там, където
авторското усилие отказва да даде оригинален резултат. Дори
напротив, всеки отрича да е прибягвал до неговата услуга. Често,
защото вероятно не е разбрал, че я е ползвал.
Отворих отново каталога и прочетох текстовете. Реших, че по
подобие на някогашните интелектуални игри с цитати, можем да
изиграем една игра с клишета. Темата е „Виа Понтика”.
Балчик, Двореца
Сгушена под надвисналите бели скали се крие лятната резиденция
на румънската кралица Мария. Легендата разказва, че тя се
влюбила в това райско кътче от пръв поглед и пожелала тук,
където се въртели проскърцващите дървени колела на седем
воденици, задвижвани от кристалните води на бистри ручеи, да
бъде построен дворец. Лъкатушните алеи, застлани с местния
шуплест камък, нашепват старинни предания. Шумолящите листа на
магнолиите с тих шепот разказват как вечер след вечер кралицата
присядала на каменния стол в тъмната сянка на вековен чинар и
очаквала своя любим – красивия беден рибар, да пристигне с лодка
откъм морето.
Сега пристанът е пуст. Само почернелите стари колове и тихият
ромон на водата припомнят старото предание за тази обречена
любов.
Варна
Черноморската столица на родината ни е като бяла чайка, кацнала
край просторен тих залив. Красивата Морска градина мами с
прохладната сянка на алеите и е любимо място за разходка на
варненци и гости. Древният Одесос сега е третият по големина
град на България с красива архитектура и богат културен живот.
Тук се провеждат множество фестивали, а крайбрежната алея
предлага безброй развлечения на любителите на нощния живот. В
Археологическия музей се пази най-старото злато на света, а
Художествената галерия гостоприемно е разтворила врати за
ценителите на изобразителното изкуство, които могат да се
насладят на богатата й колекция.
Иракли
Пеещите пясъци на Иракли поглъщат стъпките със загадъчен шепот,
като глас от стари времена. Легендата разказва, че някога пирати
палели огньове на скалистия нос и корабите, подмамени от
светлината на лъжливия фар, засядали в коварните плитчини. Кой
може да каже? Обветрената от вековни бури скала мълчи, а прибоят
грижливо пази своите тайни. Кой ли е вървял някога по стръмните
пътеки през дъбовата гора? Дали пирати, приведени под тежестта
на сандъци, скътали несметни богатства? Пясъкът с тихо свистене
запълва следите от босите стъпала, а един гларус се стрелва с
вик в безбрежното небе, сякаш за да ни покаже пътя към скрито
имане.
Несебър
От един завой на виещия се път, там където полите на Стара
планина плавно се спускат към морето, търсейки прохлада в
горещия летен ден, пред погледа внезапно изниква Стария град на
Несебър, плуващ в ефирна омара.
Заради уникалната си архитектура градът е включен в списъка на
световното културно наследство на ЮНЕСКО. Притихналите дървени
фасади на къщите излъчват горчив мирис на сол и водорасли. От
близкия параклис долетява тих камбанен звън. Слънцето бавно се
крива зад хоризонта и обагря спокойното море в пурпурночервено.
Лодките се прибират в пристанището, а в мрежите им като живо
сребро блести богат улов.
Със съжаление поемаме към дома, скътали в сърцата си богатите
впечатления от този красив летен ден. Вечерта, седнали с
приятели над апетитна порция току-що изпържена прясна риба и
озарени от трепкащите пламъчета на свещите, разказваме за
видяното и преживяното, споменът за което ще запазим завинаги.
*
В духа на доброто старо клише, повеляващо, че за да бъде един
разговор приятен той трябва да е непременно шеговит, разказвам
на хипотетичната компания ето този поучителен виц:
Завели една възрастна английска дама да гледа „Хамлет”. След
представлението тя казала:
- Не мога да разбера защо всички хвалят тази пиеса. Че тя е
пълна с изтъркани клишета!
|
