От малък бях задължителният багаж по всички родителски екскурзии. Даже не помня маршрутите. Мержелее ми се непонятното суетене на групата туристи около мустакати чичковци с тиролски тиранти, които удряха печати по страниците на малки книжчици при пристигането във всяка хижа. Но не забравих аромата на мащерка и прясно косено по напечените планински поляни. Влязох в онази опасна възраст и на всичко това му дойде края.

До средата на 90-те нямаше никакви симптоми за активиране на хроничните последствия. Но. Един априлски ден Ники Панайотов ни зариби за един лек и даже не планински маршрут. Решихме да опитаме. И взе, че ни хареса.
Оттогава при всеки сгоден случай се пробваме да достигнем до различни точки. По-далече, по-дълго, по-високо.

Например, за да издирим Глухите камъни се наложи три пъти да обикаляме язовир Ивайловград в два различни сезона. Взетите неадекватни решения бяха базирани на фрагментарната туристическа информация и противоречиви указания на местни ентусиасти. Най-накрая ги открихме само на 25 минути пеши ход от главния път.

По пътеката към изворите на Арда дадохме предимство на стадо изнервени кози. Може и мечка да е имало наблизо, знам ли? При всяка среща родопчани разтягаха лакърдии за 13, не, за 16 гладни гръцки мечки, тръгнали към Белица, щото подушили, че Бриджит Бардо давала манджа. След познатото мечкарско интро пастирът ни каза в прав текст: „Не гледайте табелите. Тия, дето построиха хотела ги насочиха към него. И хотелът така се казва – „Изворите на Арда”. Следвайте конската фъшкия. Само тя ще ви отведе право до извора.”





Липсата на информация е една от най-популярните теми в специализираните форуми. Пак преди години, около разклона за Ново Янково качихме на стоп подпийнал местен. Човекът говореше някакъв български. На въпроса къде е табелата, той махна с ръка в неопределима посока и принципно обвини ромите от съседно село. След хлъцване добави: „Нашите хора табели не крадат, само взимат коловете, за да окачват сателитните чинии.”

Някъде в Странджа, навъсени мъже в камуфлажи и небрежно облегнати двустволки удряха по едно обедно в местната кръчма. Появилото се от нищото Пунто с варненска регистрация леко раздвижи спечения въздух. На досадния въпрос, можем ли да минем по черния път до село Визица, отговорът беше: „Не, не можете. Няма вече път, пък и мостът падна преди две години. Ама къде сте тръгнали за златото с това фиатче.” „Какво злато бе, човек. Ние сме обикновени туристи.” „Айде бе, всички така казват, ама поне джипове карат. А на Вълчан войвода златото не е тука. Казвам ви.”

Това му е интересното на селския туризъм. Не знаеш отговорите. Те варират според сезона, мощността на превозното средство и куп други неизвестни за нас подробности. И GPS-а не помага. А въпросите можеш да си ги задаваш в нета по всяко време.



Фотографии Димитър Трайчев