А.В. Искам да поговорим за пейзажа. Струва ми се, че това е подценяван жанр. Нещо като: „Какво толкова – пейзаж...лесно е!” Но лично аз мисля, че това е много труден жанр. Ти как започна да рисуваш пейзажи?
Д.Тр. Още като ученици в художествената гимназия ни водеха на така-наречените практики – в някое от традиционните живописни български градчета и там си рисувахме. Отначало заданието не ни беше особено интересно – като всяко нещо, което правиш по принуда. Но ден след ден, по-скоро вечер след вечер, когато в края на деня всички подреждахме нарисуваното край някоя стена в очакване на предстоящия конферанс и се учехме един от друг... Тогава започна да ни се избистря какво е това пейзаж и какво се иска от нас. Макар че тогава пейзажът не стана „моето нещо”, на тези практики получих основата.
А.В. Как се върна към пейзажа? Или по-точно как се обърна към него? Графичният дизайн не е ли в противоречие с пейзажа? Имам предвид, че първото и най-непринудено схващане за пейзажа е, че той е някаква пасторалия...
Д.Тр. Върнах се много по-късно, когато започнаха нашите приключения със селския туризъм. Започнахме да обикаляме из страната и някои от нещата, които виждах при тези пътувания, ме провокираха да ги нарисувам, но не и да ги снимам.
А.В. Искаш да кажеш, че желанието да нарисуваш някакъв изглед не е било водещото?
Д.Тр. Не, никога. Първо е било пътуването, емоцията от пътуването. Обектът и желанието да го рисувам е вторично.
А.В. Имам един любим цитат от едно интервю с художник, че човек може да познава много хора, които са му симпатични, но въпреки това не са подходящи, за да позират за портрет. Докато има други, които може и да не са ти приятни, но пък са идеални обекти за рисуване. Как е с пейзажа?
Д.Тр. За мен водещото е било предизвикателството от мигновенната промяна на светлината, която сякаш подменя изцяло обекта, и сенките, които в един момент ги има и после изчезват, дори понякога изключително неудобната поза, в която трябва да застана, ако щеш, заради избора на гледна точка. Имал съм случай, в който с едната ръка, освен блока, бях прегърнал и едно дърво, за да не се свлека надолу по баира, а пастелните моливи ги държеше Зафиркова.



А.В. Прави ми впечатление, че обектите ти са непопулярни и, така да кажа, не са атрактивни от гледната точка на схващането за „живописно кътче”. Нарочно ли ги търсиш такива?
Д.Тр. Не, както казах, това са обекти от пътуванията ми, които обикновено правим в края на седмицата. Не търся умишлено „изглед с атмосфера”. Веднъж рисувах цървата в село Рудина (идва от „рудник”) заради странността на градежа – съчетание от турски тухли, тухли четворки и блокчета „Итонг”.
А.В. Този пейзаж ми е любимият от изложбата ти „Пребродено”. Но като го гледах, изобщо не ми хрумна, че това е причината да го нарисуваш. Напротив, аз го възприех като дълбоко лиричен. Както, впрочем, и цялата тази изложба.
Д.Тр. Не мисля, че в пейзажите ми има каквато и да е лиричност. Изобщо, къде виждаш лиричността в един напърчен пейзаж от Балчишкия дворец, например?
А.В. Ти може да си го рисувал като „напърчен”, но за мен е лиричен. Сега... изкуствоведите може да са на друго мнение.
Д.Тр. Би ми било доста тъпо, ако ме възприемат като сантиментален пейзажист. Това, от което се страхувам най-много, когато правя изложба, е публиката да не вземе да ме хареса. Макар че често се чуват гласове защо не направя нова изложба с пейзажи.
А.В. Ето, виждаш ли, и другите мислят като мен – че в пейзажите ти има лирика. Това може да не е лиричността на Милко Божков, макар да не знам дали той е възприеман като пейзажист, но той е много лиричен. Като гледам негова картина спокойно мога да се разплача. Впрочем, случвало ми се е. При теб е друго, но пак има чувствителност. Може би на хората това им харесва – Димитър Трайчев пейзажиста, който е различен от Димитър Трайчев графичния дизайнер? Графичният дизайн, предполагам, не търпи отпускане и публиката, която те познава, вероятно се радва на контраста между двама ви?
Д.Тр. Продължаваш да настояваш за тази лиричност, а всъщност пейзажът се е развил като протест срещу канона на бароковия интериор. Едно по-различно прозорче за бягство между фигуралността на гоблените.



А.В. Съгласна съм, че пейзажът е бягство, но според мен той не е протест, ами мечта за пренасяне в един по-красив свят, в който ходът на собствения ни живот няма шанс да ни отведе. Според моите наблюдения, когато човек реши да окачи на стената си картина, тя най-често е пейзаж. И си мисля, че е така, защото пейзажът носи спокойствие, романтика... и привлича много по-силно от един натюрморт, например.
Д.Тр. Не съм съгласен. В пейзажа могат да се проектират всякакви емоции, и не само положителни. Пейзажът също може да съдържа терзанията от търсенето на самоличността. Спомни си Сезан и десетките изображения на Сент-Виктоар или квадратните, уж романтични пейзажи на Климт. Чиста хирургия.
А.В. Разбира се, но аз искам да кажа, че в същността си пейзажът силно привлича публиката. Ако обърнеш внимание, почти 90% от клипчетата в Ютюб са на практика сглобени от пейзажи. Което пак ме връща към моята теза, че за публиката пейзажът е проекция на копнежа да се излезе от рамката на ежедневието. Впрочем, понеже темата на броя е за крайбрежния път и, то се подразбира, с прилежащите му пейзажи, не си спомням да съм виждала от теб изглед от Стария Несебър или Созопол – тези квинтесенции на черноморската живописност.
Д.Тр. Тези места не ме привличат. Някога може и да са били живописни, но сега са пренаселени, презастроени и грозни. Нямам желание да ги посещавам и, следователно, да ги рисувам.
А.В. За сметка на това си рисувал доста фара на Шабла...
Д.Тр. Да, това е едно съвършено съоръжение в изключителна среда. За мен той е функцията в съвършената й красота. И поучително противостоене на строителните безумия, които стават наоколо. Фарът е на повече от сто и петдесет години и продължава да изглежда безупречно. И сигурно ще продължа да го рисувам.
А.В. А след пейзажите?
Д.Тр. Може би портрети. Далече от джаз иконите. Портретите са предизвикателство от друг вид.