В големия град живееше едно момче, което много искаше да стигне до морето. То го беше виждало на картинки и по телевизията, беше слушало приказки и разкази за него, но никога не го беше виждало наистина.
Един ден то попита едно куче, което се разхождаше по улицата, дали знае как да стигне до морето.
- Да – отговори му кучето, аз оттам идвам. –Вървиш все направо и след първия светофар завиваш надясно. Там, зад ъгъла, има цяло море от...
Момчето не дочака да чуе повече. Веднага затича към светофара, зави след него надясно и когато стигна до мястото се озова пред един голям магазин за кучешки храни. На витрината имаше огромен плакат, на който пишеше: „Море от вкусове за Вашия любимец”.
- Какво ли разбира едно куче от море! – разочаровано си каза момчето. – Трябва да попитам някого, който наистина е бил там и го е виждал.
В това време наблизо минаваше една мравка. Тя едвам вървеше, беше много уморена, но като чу думите на момчето поиска да му помогне.
- Морето ли искаш да видиш, момченце? – попита тя. – Върви по пътя, откъдето идвам, ей там зад онази количка със сладолед има градинка с пейки, а зад тях е морето. Огромно е и пълно с кораби! Цял ден го обикалям, за да мина на другия му бряг и да стигна до тук.
- Благодаря, мравчице! – каза момчето и затича натам.
И мравката наистина се оказа права – зад количката със сладолед имаше градинка с пейки!
“Близо съм!” – помисли си радостно момчето и забърза напред, но когато градинката остана зад гърба му то се озова пред един шадраван. Шадраванът беше голям, пълен с вода, а наоколо играеха деца и пускаха в него лодките си.
Тогава момченцето разбра, че малката мравка беше взела градския шадраван за море, а играчките за кораби и се натъжи. В този момент край него мина едно коте, което видя тъжното момченце и се спря да го утеши. То си мислеше, че момченцето няма с кого да си играе, затова му предложи да си поиграят заедно, но момченцето му каза, че бърза за морето и търси някой, който да му помогне да намери пътя към него.
Котенцето, което знаеше, че рибата, която то толкова много обича и за закуска, и за вечеря идва от морето се сети, че наскоро беше виждало няколко живи рибки да плуват в един стъклен съд сред охлюви и водорасли.
- Аз знам къде е морето! – възкликна то. – Не знаех, че това е море, но какво би могло да бъде нещо, в което има вода, риба, охлюви и водна растителност, а дъното е постлано с пясък и мидени черупки?!
- Да, това е морето! – зарадвано извика момчето. – Чел съм в книжките и съм виждал по телевизията. И къде е то?
- Ела с мен, ще те заведа. – предложи услужливо котенцето и двамата тръгнаха през града.



Те вървяха забързани и дори не забелязваха, че хората ги гледат с изненада и се чудят закъде ли бързат толкова едно малко момче и едно още по-малко коте. Не след дълго те стигнаха до едно кафене. Котенцето поведе момчето вътре и когато влязоха видяха срещу себе си, точно до бара, един голям аквариум, в който щастливо си плуваха разноцветни рибки.
- Ето го морето! – доволно заяви котето, сочейки аквариума с лапичка.
Момчето разочаровано стоеше пред стъкления съд и се чудеше как не се сети веднага, че котенцето му говори за най-обикновен аквариум – такъв, какъвто имаха в къщи, само че много по-малък.
- Това е аквариум, коте. Морето е много по-голямо и край него има плаж, на който върху хавлиени кърпи лежат хора и се мажат с плажно масло – поясни на малкото си приятелче момчето.
- Така ли? – извика зарадвано котето. – Тогава аз знам къде е морето! Всяка неделя леля Веска взема голямата си хавлия и плажното си масло, качва се на един червен автобус и отива на последната му спирка, където има плаж, на който лежи и се пече на слънцето. Хайде към автобуса!
И двамата забързаха към спирката. След малко червеният автобус дойде, те се качиха в него и когато слязоха на крайната му спирка се оказаха пред крайградския басейн. В него в това време се провеждаше състезание по скокове във вода и грешката на котето веднага стана ясна.
- А пък аз си мислех, че леля Веска плува в морето – разочаровано каза котето и погледна виновно.
- Не се упреквай, котенце – разбра го момчето. – Все някак си ще разбера къде е морето и ще стигна до него.
- Моля, моля? Морето ли търсите, морето ли търсите? – избоботи някакъв странен глас зад тях.
Двамата се огледаха, но не забелязаха никого.
- Сторило ни се е – каза момчето. – Хайде да си вървим.
- Не ви се е сторило, не ви се е сторило – измърмори пак същият глас.
- Кой си ти? Къде си? – попитаха едновременно момчето и котето, като се оглеждаха на всички страни.
- Аз съм, аз съм. Тук съм, тук съм – каза пак гласът.
Тогава момчето и котето се огледаха по-внимателно и забелязаха чифт очила, които лежаха на една пейка.
- Вие ли говорите? – обърна се към тях момчето.
- Ние говорим, ние говорим – отвърнаха очилата. – И знаем къде е морето, знаем къде е морето!
- Сигурни ли сте? – изрази леко недоверие момченцето. – И защо повтряте всичко по два пъти?
- Защото сме в множествено число, в множествено число – поясниха очилата. – Нали знаеш, че се казва „едни очила”, а не „еднa очилa”, или „един очил”, или „еднo очилo”, а винаги “ЕДНИ очила”, защото сме двойни и затова говорим двойно.



След което очилата се заеха да повтарят последното си изречение и докато повтаряха момчето се замисли.
- Има граматическа логика – каза то и погледна котето за потвърждение, но то нищо не каза понеже не беше ходило на училище и не разбираше нищо от граматика.
За сметка на граматическата, то притежаваше здрава котешка логика, която веднага приложи:
- Ами хайде тогава да ни заведете при морето, защото много искам поне веднъж да закуся с прясна риба. Консервираната ужасно ми омръзна и от нея получавам горчивини в стомаха.
- Защо горчивини, защо горчивини? Казва се киселини, казва се киселини! – започнаха да го поправят очилата, които явно искаха да покажат, че са много компетентни по български език.
- За вас може да са киселини, ако ви става кисело. Но на мен ми става горчиво от консервите и затова получавам горчивини! – заяви категорично котенцето и прекрати спора.
Очилата намериха котешката логика за малко странна, но замълчаха, понеже никога не бяха яли нито прясна, нито консервирана риба, защото те просто нямаха нужда от храна, а само от почистване на стъклата. Ето защо те започнаха, повтаряйки по два пъти, да обясняват, че до морето се стигало с влака. Миналото лято тяхната стопанка, едно момиче, което си тръгна и ги забрави край басейна, ходило на море с родителите си и завело там и очилата заедно с един спасителен пояс и една надувна топка, които можели да потвърдят, ако били тука, но в момента лежели спукани в килера, в очакване да им купят лепило.
- Добре, хайде тогава да намерим влака – подкани ги момчето, на което омръзна да случа всяко обяснение по два пъти.



И те тръгнаха да търсят влака. Никой от тях не знаеше как да го намери, даже и очилата, защото те бяха пътували в калъфче, затова решиха да попитат някого. Докато се чудеха кого да питат, над тях прелетя някаква хартийка, носена от вятъра и падна в краката им. Момченцето се наведе и я вдигна, за да я изхвърли в кошчето, където е мястото на отпадъците, но видя, че върху нея пишеше нещо с печатни букви и заинтригувано зачете: “Б-и-л-е-т за в-л-а-к-ч-е....”
Момчето не дочете. То развълнувано размаха стария билет във въздуха и извика:
- Ура! Щом билетът е наблизо, значи и влакът е наблизо! Да вървим, приятели!
И тримата – момчето, котето и очилата, поеха към посоката, от която беше долетял билетът. Когато минаха от другата страна на басейна видяха голям крайградски парк с люлки и въртележки, а между тях се движеше пъстро влакче, пълно с родители и деца. Отсреща се намираше касата и тримата се запътиха към нея, за да си купят билети за влакчето.
- Три билета до морето, моля – каза момчето и подаде шепа стотинки на касиерката.
- Заповядайте, три билета до спирка „Море” – отговори касиерката и подаде билетите. – Моля, изчакайте тук и слезте, когато чуете, че обявят пристигане на спирка „Море”.
Не след дълго влакчето пристигна, те се качиха и потеглиха.
Първата спирка се казваше „Слънце”, втората – „Звезда”, третата – „Изгрев”, а когато наближиха четвъртата чуха глас, който обяви:
- Следваща спирка „Море”, моля пътниците за тази спирка да се приготвят за слизане.
- Пристигнахме! Най-после! – засуетиха се тримата приятели и едва изчакаха влакчето да спре.
Когато слязоха на спирката с изненада откриха, че все още са в парка. Около тях вече нямаше въртележки и люлки, но имаше дървета, алеи и пейки, по които седяха и се разхождаха хора, а най-накрая на алеята, изправен пред висок статив, стоеше един художник и рисуваше картина. Тогава очилата, които имаха три диоптъра по-силно зрение от момчето и котето се взряха в картината и извикаха:
- Но той рисува море, той рисува море! Там е морето, там е морето, напред!



От вълнение те дори не повториха последната си дума и групичката се втурна към художника. Когато приближиха видяха, че върху платното на статива наистина беше изобразено море с лодки и чайки, а в близък план – плаж с цветни чадъри. Тогава те затърсиха с очи истинското море, което мислеха, че гледа художникът, за да го нарисува. Но пред художника нямаше море. Там, където очакваха да видят вълните, свършваше паркът и започваше градът. По голямата улица, която ги разделяше, се движеха коли и автобуси, а по тротоара – пешеходци и майки с бебешки колички.
Котенцето и очилата стояха и не знаеха какво да си мислят, а момчето, разочаровано от поредния неуспех, наведе глава и тъжно заплака.
- Аз никога няма да стигна до морето! Никога, никога няма да го видя! – изхлипа то.
Художникът чу, че някой плаче, обърна се и видя чудноватата дружинка.
- Защо плачеш, момченце, какво се е случило? – попита го художникът, оставяйки палитрата и четката.
Момчето не можа да отговори, само продължи да плаче. Вместо него обясни котето:
- Той много иска да види морето, но все не може да стигне до него и затова е тъжен – и котенцето разказа за всичките им патила в търсене на морето. – А Вие как рисувате нещо, което не виждате? – полюбопитства накрая то.
- А, това ли било? – засмя се художникът. – Не плачи, миличък – обърна се той към момчето, – ей сега ще ти покажа как да стигнеш до морето. Не е необходимо да пътуваш до него за да го видиш, то е в твоето въображение. Как си го представяш?
- Голямо – отвърна момченцето и спря да плаче.
- Добре, ето ти тогава един голям лист хартия – художникът постави пред него най-големия бял лист, който имаше.
- Какво е то на цвят, според теб? – попита отново художникът.
Момчето затвори очи и каза:
- Тъмно синьо, със сребристи отражения, а към залеза става виолетово.
- Ето ти тогава тъмно синя, сребриста и виолетова боя, нарисувай го, както си го представяш – и художникът подаде на момченцето четка и три боички.



Момчето взе четката и покри голяма част от листа с тъмно синя боя. После, отгоре върху синьото сложи няколо сребристи петна, които наистина изглеждаха като отражения върху водна повърхност, а накрая на листа нанесе нежно виолетов тон, който се преливаше със синьото. Увлечено от рисуването то съвсем забрави за неудачния ден. До него, също забравили за премеждията, наблюдаваха раждането на едно море сред града и парка, котето и очилата.
- Какво още има твоето море, момченце? – попита го художникът, когато лилавият залез беше нарисуван.
- Лодка с издути бели платна, плаваща към хоризонта – отговори му момчето, а художникът му даде бяла боя и то я нарисува.
- Видя ли, че е лесно? – усмихна се пак художникът. – Така можеш да отидеш, където си поискаш, без изобщо да пътуваш. Нужен ти е само лист, четка и боички и можеш да си нарисуваш целия свят.
Трогнато, момченцето взе нарисуваното море и като благодари на художника се отправи с приятелите си към къщи. То прегърна с ръце мократа още рисунка и от влагата на боите или от що, му се стори, че се гмурка в морето.


Рисунки Дария Василянска 2000