Ако бях птица, нямаше да кацна ...
Ако съм птица, не искам да съм вълнисто папагалче. Ако съм животно, не искам да съм болонка. Ако съм човек, не искам да съм еснаф. Всяка случка, независимо как е разказана, съдържа константно количество истина. Но разнообразното поднасяне носи различни на вид и размери емоции. Като разказвач-любител, ще сложа няколко нови костюма.
Пепи е вълнисто папагалче от Бургас. Живее при Ваня. Любопитен е от случващото се около него на балкона. Мечтае да бъде орел или поне гарван и да се рее над всички. Не обича врабчета.
Петърчо от своя страна е едно малко момченце в трети клас. Послушен е и харесва тайно едно момиче от класа си. Пее в хор и помага много на майка си. Не обича да играе с децата пред блока. Не са му много интересни.
Чичо Петьо е млад човек. Прекалено критичен за собственото си добро. Tой постоянно анализира контекста около него и се огорчава от изводите, които прави. В един момент липсата на причинно-следствени връзки в случващите се около него събития го натъжава и става много циничен. Иска светът и работата да бъдат по-логични, но тази мечта остава неосъществима за момента. Не обича глупавите хора, за които нещата просто „така са се случили”. „Чичо Петьо“ е прякор, който сам се опитва да прокара сред приятели и познати. Това е герой от филма „Оркестър без име“. Хората се дърпат. Не му отивало. Бил Петьо, но не изглеждал като чичо. Е нали в това е забавното. Накрая печели и прякорът се налага.
Комбинацията от тримата ме прави какъвто съм, макар че отделени по този начин са леко шокиращи. Историята, която ще разкажа е напълно реална. Толкова реална, че вероятно няма да е интересна, ако я разкажа аз. Затова ще ви я разкажат те, по техния начин и с техните изразни средства.

„Пепи!... Върни се в кафеза!... Пепииииии!“ Пепи го няма. Излетя. Поддаде се на повика на дивото. Насочи малките си пепитени крилца по топлите вълни на свободата. Сега в Меден Рудник има с едно вълнисто папагалче по-малко и с една нещастна Ваня в повече. Виждайки гларус в далечината, преценява, че морето крие много опасности за него и затова лети в обратна посока. Скоро свива по топлите южни течения. Следва сивата змия, която се вие през зелената земна плът.
Животът на вълнистото папагалче е труден(1), бидейки в основата на хранителната пирамида. Дори врабчетата се държат нагло с теб. А те са просто врабчета! Вижда бяла форма, която лази по змията и се насочва към нея. „Щом не я е страх дори от змията, може да ме защити. Ще странстваме заедно.“ Пепи каца на автобуса, който в този момент е намалил скорост заради отбивката, по която се кани да поеме. Гризва с клюн някакъв клон, за да се задържи. Помисли си: „Този клон има странен вкус“. С мъчителен рев механичният звяр подкара по негостоприемната твърд.




-Татко, къде сме?
-На пътя към границата.
-Защо?
-Нали ти обясних вече... Пътуваме за Истанбул.
-Къде е Истанбул?
-В Турция.
-А мама защо не дойде?
-(Шепнешком) Защото мама трябва да ходи на работа и ще ни чака в къщи.
-Далеко ли е Турция?
-Имаме обща граница... и... далеко е! През девет планини в десета. Толкова далеко, колкото живее и Дядо Коледа.
-Дядо Коледа да не е от Турция?
-Последните години май се e преместил в Китай.
-А Китай далеко ли е?
-Много далеко.
-А там правят ли сандвичи с луканка?
-Защо?
-Защото съм гладен и ми се яде луканка!
-Мисля, че там само луканка на правят.
-Тогава не искам да ходя в Китай!
-Това е прекрасно, защото ние отиваме в Турция. А там има луканка! (Поне така се надявам.)

След излизане от Бургас пътят се отклонява на юг, а в далечината палаво маха с антенки квартал Меден Рудник, все едно „идва с мир”. В небето се вижда малко петънце, което се върти неориентирано, и други групи малки петънца, обикалящи на групи недалече от него. Условията са приемливи, платното е тясно и някак негостоприемно по нашенски. Настилката е с коефициент 0,3 по скалата на Хоулботъм за съотношението настилка/дупка, което дава добър за каране път. Седя в автобус. До мен седи баща ми. Непробиваема преграда срещу битовата атмосфера, в която се умива всичко наоколо. По радиото медният глас на Хадауей ни обясни какво е любовта, а след него Доктор Албан разказа какво е неговият живот(2) Зад гърба ми на задната седалка седят баща с малко момче, което не спира да говори и е много досадно. Около Крушевец, за чието име ще пропусна да коментирам, започва един, както се оказа, мистичен етап от трасето. Голяма кръгла табела в приветлив жълт цвят уведомява за отбивка поради ремонт. Красноречива стрелка сочи наляво към гората. Боровете в тази посока изглеждат наситено зелени, не пропускат слънчева светлина и няма явни признаци за мечки. Не бих могъл дори да предположа, че натам се намира страната на чудесата. Асфалтът изчезна, табелите също, да не говорим за обезопасителната инфраструктура. Дори радиото започна да шуми.




Тъмнина. Страховит ветрец. Бялото животно се клати. Усещането е познато. Веднъж Ваня го занесе на ветеринар с клетката. Не е приятно. Страх го е да изплюе клона. Може да падне. Тогава остава сам в това лошо място. Ау! Това там май е мечка. До клетката му имаше малко розово мече. Все се усмихва, все едно знае нещо за теб. Гледа те без да мига. И никога не знаеш кога ще те изненада. Лоши твари са мечките. Не обича мечки. И врабчета! Ауууу, тук сигурно има много врабчета. Само чакат да кацнеш и веднага долитат да те кълват и да ти се подиграват. Дано по-бързо излезем от този ужас. Затваря очи. Бързо! По-бързо!

-Татко, къде сме?
-В гората.
-Защо е толкова тъмно?
-Боровете растат много нагъсто и слънцето не се вижда.
-А има ли мечки? В учебника ми по Родинознание пишеше, че мечките живеят в горите.
-Сигурно няма мечки. Близо сме до пътя, а тях ги е страх от коли, а и горския ги гони да не се закачат с хората.
-Защо ги е страх от коли?
-Защото ако ги изядат, получават колики.
-А автобуси ядат ли?
-Не!
-Ама защото получават колики или защото не могат да ги сдъвчат?
-Автобусите не са вкусни, но малките деца са. Стой мирен и тих, че пречиш на хората да се насладят на гледката.
-Каква гледка? Аз нищо не виждам... Татко, мога ли да стана горски? Ще ходя по горите, ще говоря с животните и ще ям къпини.
-Горските не могат да говорят с животни, а и едва ли ядат къпини. Само обикалят шубраците.
-Не ми харесва тук. Не искам да ставам горски.Пък и не обичам къпини, защото ми засядат семки между зъбите. Стигнахме ли вече?
-Не! Седи спокойно и не задавай толкова много въпроси.



Започна мъчително и мудно клатене. Когато се клати колата, в която се возиш, е все едно някой те хваща и ти тресе тялото. Когато се клати автобус, усещането е като че ли се клати целият свят. Следва потрес от това, че в държава, непреживяла бомбардировка от 60 години, съществува трасе от международен път с такова качество. Когато и последните спомени от асфалтиран път бяха изклатени от автобуса, животът се превърна в една досадна вибрация. Чакъленото трасе, по което поехме през гората, се виеше между боровете и при всеки завой накланяше превозното средство ту наляво, ту надясно. Стана тъмно. Дърветата скриха лятното слънце. Кабината на автобуса предпазва от студ, сняг, дъжд, но не и от гаден път. По оголената ивица гора, цинично наречена „обходен маршрут“, започнаха да се срещат други странстващи автомобили. Фаровете им примигваха някак уплашено. Всеки момент очаквам стадо мечки да излезе и да раздаде справедливост. Единствено хладна синкава мъгла липсва, за да се пренесем в декор на Тим Бъртън. Но не било съдено да останем дълго на това вълшебно място. Скоро излязохме отново на асфалтовия път. Слънцето се показа пак, и се върнахме в потната реалност на месец август 2010 година.

„Не трябваше да кацам на това бяло животно. Не мога да отрека, че ме спаси преди малко, но клонът, който бях захапал, ми остави лош вкус в устата.“ Пристигнали са в град, макар и не така красив като родния му Меден Рудник. Мисли да продължи самостоятелно и да не лапа непознати предмети. Липсва му Ваня. И гледката от кафеза. Ще се върне при нея някой ден, но първо ще й намеря сувенир от приключението си. Отлита от бялата писта и каца на една асма в двора на най-близката къща. Известно време се радва на новото място. Засилва се към зеленото грозде, но вижда синкави петна и решава да не рискува. „Мяу?“ ... „Мяяяяу!“ Звучи почти като „Кой е там?“ и „Ах какво хубаво папагалче!“, но с някак кулинарна нотка. Пепи решава, че нищо му е нямало на автобуса и отлита да го открие няколко улици по-нататък. По-добре с лош вкус в устата, отколкото изяден от селска котка.



След подобно премеждие главният герой очаква в края на тунела да го чака поне един Соломонов храм или Граала, а не дъвка с косъм. С голямо разочарование открихме Малко Търново. По-скоро Малко, отколкото Търново, и за пореден път се изумих кой измисля имената на населените места. Напомня ми на забавните имена на хотели, от които ще споделя само „Ница” в Симитли и „Париж” в Балчик. Малко Търново, след кратка справка със сайта на общината им, е кръстено на тръните в региона и с годините поразително е започнало да звучи като друг небезизвестен град в централна България. Цари една меркантилна тухлена атмосфера, характерна за митничарските градове (друг път ще разкажа за Свиленград, столица на древното царство Митница). Спирането на червено позволи и запознанството с казино „Вегас“ (примерно), което ме накара да се почувствам изключително горд, че съм посетил този град. Детенцето зад гърба ми (Петърчо, както се оказа) не спира да мели. Баща му е симпатичен и не ми дава сърце да кажа нещо откровено по въпроса за логореята на сина му.
-Татко, къде сме?
-В Малко Търново.
-Защо всички къщи са от тухли?
-Повечето къщи са от тухли, но тук не са измазани и се виждат.
-А защо не са измазани?
-Защото е по-евтино, а и тук живеят митничари.
-Какво значи митничар?
-Това е професия. Следят да не влизат или излизат лоши хора от страната. Пазят ни един вид.
-Много благородна професия! Искам и аз да стана митничар.
-Като пораснеш ще разбереш колко е благородна всъщност. Нали досега искаше да станеш барабанист?
-То не е благородна професия, само шум се вдига. Сега искам да стана митничар. Защо хората на улицата гледат лошо?
-Защото са митничари и живеят в малък град. Вероятно някой ден ще разбереш.
-А кога ще слизаме? Искам да пишкам.
-Когато стигнем до границата. Тук не може.
-Не ми харесва тук. Не искам да ставам митничар.
-Защо?
-Няма да мога да ходя до тоалетна, ако съм митничар.



На границата слязохме от автобуса за почивка. Запалих цигара. Пушех спокойно и си мислех за преживяния природно-културен шок. Помислих си, че можеше и по-зле да бъде. Можеше наистина да срещнем мечки. Единствено онази досада на седалката зад мен. Чух ситни стъпки зад гърба си, идващи откъм „евро“-тоалетните. Някой ме бутна няколко пъти с пръст по крака, за да ми привлече вниманието. Погледнах надолу и видях едно малко момченце. Много приличаше на мен като малък.
-Чичо Петьо, дай ми 50 стотинки да си купя ментов сироп!
Ох, този глас ми е твърде познат. Откъде ли знае как ми казват? Малкия с логореята ... като се замисля, и аз сигурно съм бил такъв на неговата възраст. Любопитен и досаден. Късмет, че не са ме застреляли още когато съм проговорил. Успях да порасна голям и досаден. До крака ми се изцвъка птица. Погледнах към края на навеса, под който стояхме и видях вълнисто папагалче. Странно, че има и тук. Ще се окажат по-разпространени и от врабчетата. Погледнах пак към малчугана.
-Ето ти левче и си купи вафла.

Трагичните сурови факти са следните. Годината е 2010. Интернационалният път Е87, който е в относително добро състояние, прави отбивка и минава през 5 километра гора. За наш късмет минавахме през лятото. А какво ли се случва през зимата, когато и снегорин не би могъл да обслужи тази отсечка, която е основната от двете връзки с Малко Търново и Турция. Истина е, че пътната ни инфраструктура е в лошо състояние, но това добива свръхестествени мащаби.
Но по-добре е да откриваме мистиката в ежедневието и да си разказваме истории, докато пием ментов сироп и ядем вафли.

За вас преживя: Петър Стефанов
1. „Ако знаехме защо саксията с петунии си е помислила „О! Не отново!“, щяхме да разбираме Вселената по-добре!“, „Пътеводител на галактическия стопаджия“, Дъглас Адамс.
2. Haddaway - “What is love”, Dr.Alban - “It's my life”, горди представители на денс течението, което от близо 20 години деформира музикалния вкус на хората и отваря с хитрост портите на крепостта, за да влезе чалгата.


Фотографии Петър Стефанов