В НАЧАЛОТО

ТЕМА

СМЕЛО СЪРЦЕ

ИСТОРИЯ НА ПАРАОЛИМПИЙСКИТЕ
ИГРИ

ДЕТАЙЛИ

OMV

Наръчник на г-н С.
за модерния джентълмен ч. II*:
Пушенето по пътя

Славов, Милен Славов

КИНОПРЕГЛЕД

Калипсо ч. I

КРЪГЛАТА БАНКА

Стела Енева два пъти отклони поканата ни за интервю – извини се, че й е твърде напрегнато – дни след края на Параолимпиадата, тя се бе захванала настървено с организацията на две състезания за атлети с увреждания. Все пак си уреждаме среща в 15h в слънчев октомврийски понеделник.

В 1459h вече съм зад сградата на зала „Стела Енева”, където се провежда тренировка на параатлети с треньор хвърляч. Малко съм смутен, защото съм напълно външен човек, но поздравявам и започвам да наблюдавам обстановката. Около прясно изсъхнало фундаментче от бетон се суетят трима души, които подават инструменти, колани за затягане и ръце на Стела Енева, която наглася столче за тласкане. Ицо – има проблеми в долните крайници и си служи с патерици, но това не му пречи да бъде по-пъргав от средностатистически сервитьор, като безотговорно хвърля на земята ту едната, ту другата патерица, за да може да се наведе, бързо се изправя и пренася предмет или подаден инструмент. Ники Марчев пък атрактивно балансира на задните колела на количката, а освен това така се предвижва. На тревата до тях, също разположена в инвалидна количка, указания дава Есмера – младо момиче от Бургас, което е на спортен лагер във Варна. А встрани, случващото се наблюдава висок мъж с атлетично телосложение. Той слуша г-ца Енева, която му разказва за бъдещите си планове да реализира млади спортисти. Въпреки че цялата обстановка изглежда много аматьорска, Есмера ме уверява, че всичко тук е на професионално ниво. Може би се съмнявам, защото всичко се случва в междублоковото пространство, а вместо техници, атлетите сами нагласят съоръжението.

„Трябва да си поиграете, госпожице, да се научите, това Ви е професията” – се обръща Стела към стоящата в своята количка Есмера, подхвърляща шеги към останалите, дава им напътствия или мрънка, докато те се суетят около нея. Но не това желае Стела. Тя им дава пример как е най-смислено да се случват нещата.

Приготовлението на столчето от алуминий отнема около 40 минути и труда на четирима души, докато бъде готово за спортно хвърляне. Това е специфична особеност на параолимпийските спортове – красивата симбиоза, плавното преливане на технология и атлет. Есмера ми разкрива, че всяко е персонално и се изготвя съобразно специфичните особености на тялото на атлета. В случая трима ще използват едно-единствено.

Говорейки за столчето, се замислям за важността на технологията и че с не бяха свързани скандали през пролетта – не бяха отпуснати средства за нужната на шампионката нова протеза – и атакувам словесно администрацията, но изненадващо та ме парира: „Не можем само да критикуваме управата или който и да било друг. Който има желание намира начин. Ето, момичето |Есмера| е дошло от Бургас само и само да направи нещо. Тя е намерила контакти и ето я тук при нас. А вината е взаимна – 50/50.”

В последствие обяснява, че са й били отпуснати 22 000 лв за нова протеза, и при олимпиада, министерството винаги е давало „в-с-и-ч-к-о” необходимо – „Не мога да се изкривя. Казвам си истината.”
След като г-ца Енева спомена Есмера, поглеждам отново към атлетите, приготовленията са приключили и тримата започват да се редуват на столчето за тласкане на гюле. Там първи се качва Ники. Без никаква помощ се премества от количката. Рекордьорката и Христо притягат тялото на момчето с колани, като правят движението му от кръста надолу ограничено и тласканията започват.

Г-ца Енева сяда при мен и аз се сещам за думите, с които проф. Хоукинг амбицира спортистите в Лондон – „Погледнете към звездите, а не към краката си!”, сигурен съм, че биха били полезни за тримата около столчето, ето Есмера действа по въпроса. „Не винаги трябва да се гледа към звездите – размишлява варненката – Когато човек мечтае и иска да изпълни нещо, то трябва да е по-земно, реално, според мен. Например, аз мога да кажа, че искам да отида на луната и то още утре да тръгна, но няма как да стане веднага. Ако си го поставиш за цел, обаче, можеш да направиш невъзможното, както се казва. Но човек трябва да се задоволява с това, което му е необходимо, а не с гевезалъци.”
От това, което наблюдавам на стадиона, никой не изглежда притиснат от мисълта за анатомичната си непълноценност, но се замислям дали има моменти на отчаяние, в които си казва „Аз съм просто инвалид.”?
„Не. Не е за инвалид. Просто има един момент, в който постоянните тренировки и динамичното ежедневие се натрупват. Един олимпийски цикъл е 4 години, но тренировките са много повече. И понякога ти писва и си казваш „Боже, всеки се забавлява, създава семейство, а ти постоянно с железа, столчета..”, ти сам видя, столчето се монтира почти час, след това трябва да си загрял, за да започнеш да хвърляш... Минимум 2-3 часа заминават само за едната тренировка, доста е трудно и понякога нервите избиват. Но това е нещо моментно. После пак си даваш хъс. Ще се мотивираш от спортист или някой друг и си казваш: „А, как ве, продължаме напред.” Това е.”

А как се достига подобно самосъзнание?

„Всичко зависи от самия теб. Дали имаш цел в живота, дали иска нещо да постигне, а не само да се оплаква. Човек трябва да се лишава, за да стават нещата.”

Украйна е пример за работа с млади спортисти с увреждания par excellence – пренасочват се държавни средства към програми в училищата, макар дискриминационните нагласи на гражданите, и за последните три параолимпиади имат 24 златни медала, като в Лондон завършиха на четвърто място в общото класиране, изпреварвайки САЩ и Австралия. Питам г-ца Енева дали тук се усеща възможността за такова развитие, какво ни липсва? „Трудното в случая е, че нямаме спортисти, които да са толкова мобилизирани и с хъс и желание да се борят навън. Но въпреки всичко, ето, в Белмекен, Спорт палас, дори и в Созопол вече има бази пригодени за хора с увреждания – стаи, бани, тоалетни. Според мен това, което имаме, е достатъчно. Ние искаме нещата да се случват на момента, но това няма как да стане, всичко се получава постепенно. Нещата се случват, но хората, които не са в тази сфера все още не са запознати. Ето, например зала „Стела Енева” – това е първата зала за хора с увреждания, която отвори врати на 7.04.10г. Тук сме провеждали три републикански състезания, както и три състезания на местно ниво. Така че, има. Работи се по въпроса. Няма как изведнъж, не само в спорта, но и с всичко е така.”

Неумолимостта, с която голямата шампионка анихилира външните фактори като оправдания е наистина впечатляваща. По време на Олимпиадата по NBC вървяха реклами на нов сериал, наречен „Революция”, в който главният герой е всъщност героиня, справяща се сама в един постапокалиптичен свят, управляван от нечувствителни диктатори. Чаткате, нали? – Енева е могъщият женски образ, който продуцентите обожават (Булката, Ерин Брокович). И + това ТВ индустрията в САЩ не оставя нищо на случайността – олимпиадата е събитие, на което изгряват нови идоли, нови модели за подражание и с гордост можем да заявим, че в 04 четете статия за такъв – силната, успяла жена е символ на промяна, особено за хората в по-неравностойно положение: „Дали вдъхновявам… Важното е да радвам хората и искам да помагам, много искам да помагам. Но пък когато някой не го оценява боли, защото даваш всичко от себе си, а човекът насреща не го оценява.”

„Имам огромно желание да мотивирам спортистите около себе си. Искам да имам последовател след себе си, който да излезе навън, да се качи на почетната стълбичка, да чуе химна на Република България, това е моята идея, затова и създадох тази зала. Да имам някого зад гърба си, човек, който да продължи след мен. Забелязала съм, че когато на някого му е предоставено всичко, той някак си не го оценява. И не само в конкретния случай със залата. Ето, това се случва и с благата ни, и море, и планини, всичко си имаме тук ...

Всичко опира до съзнанието на човек.”

Безценен актив, който г-ца Енева може да завещае на атлетите, с които работи, е нейното реалистично самочувствие и искреността й. Във време, в което смелост и арогантност се приемат за синоними в спорта, нейната прогноза за параолимпиадата показа зрялост, хладнокръвие и решимост |„Ще спечелим 3 медала”, колкото и стоят срещу BUL в таблицата на отборните постижения| – качества, които тотално отсъстват от интервютата на останалите български спортисти, които търсят предимно смекчаващи вината реплики „Играем мач за мач”, „Квото стане”, „Няма вече силни и слаби.” Непоклатимата й увереност проличава и от вметнатото „Може би от министерството ни определиха по-ниски премии, защото знаеха, че ще спечелим повече медали [от олимпийците].”
Освен варненката, с параатлетите на тревата се занимава и още един човек – треньорът, който е на стадиона в момента. Позицията заемат хора, които също могат да бъдат само пример със своето търпение, позитивна нагласа и неизтръпващо протегната за да помогне ръка: „Е, че ако той не е треньорът...ми...аз...сам човек не може да постигне нищо. За да се постигне нещо трябва да има екип. Било масажист, било лекар, било мениджър ... без тези хора ти не можеш да станеш голям състезател. Трудно е.”

В свое интервю г-ца Енева казва, че няма треньори за другите параолимпийски спортове – не им се занимава и затова не се печелят медали, какви качества ги различават от тези, които работят? „Определено няма, особено треньори хвърлячи, дори и за пълноценните атлети. Повечето заминават в чужбина, някои се отказват, защото не виждат смисъл, не виждат спортния дух, спортната злоба в самия състезател. Треньорът дава всичко от себе си, дава своите знания и опит, а накрая не се знае дали атлетът ще дойде на тренировка.
Проблемът т.е. не е само в треньорите. В България вече не се набляга на спорта, като това тръгва от родителското тяло, от семейната среда, в училище към физическото възпитание се подхожда небрежно. Ето, на Олимпиадата имаше три деца на по 15 години, които станаха олимпийски шампиони. Представи си каква борба е имало. Тук при нас 15-годишните деца къде са?! По улицата. |въздъхва| По компютрите. Няма ги. Не можеш да ги накараш да се затичат. Това е много лошо.”

Междувременно, и тримата бъдещи хвърлячи завършват първите си опити с гюлето. Те са екзалтирани и им личи, че очакват с нетърпение следващия вторник, когато заедно с треньора си ще проведат пълноценна тренировка. За кратко време столчето се трансформира няколко пъти и е демонтирано, екипировката прибрана, а атлетите по мобилните си средства.

Ще станат ли наследниците шампиони?

„Да се надяваме. Както виждаш, действаме. От тях зависи всичко, но им предоставям всичко необходимо. Съжалявам ги. Но не трябва да ги съжаляваш много, защото те ти се качват на главата. Трябва да си по-суров, а те – по-отговорни. Трябва да пренебрегнеш фактът, че този човек е с увреждане.”

През цялото време се създава впечатление, че параолимпийската вицешампионка третира леко сурово новите атлети, подобно на треньорите от кампанията на Самсунг Sport Doesn’t Care Who You Are, но това отразява собственото й войнствено мото – no pain, no gain |”Не се забавлявах на Параолимпиадата - докато не ми свършат дисциплините, само тренирам, спя и се състезавам”|, това е нейният начин да изрази любовта си към тях, да ги мотивира, за да им покаже, че могат да постигнат нещо, че те не са просто някакви сакати. Предоставя им възможност, която самата тя не е имала – когато е започнала да тренира не е имало подходяща зала, нито уреди, търсила е навсякъде, „а то уредите (гюле, дискове) не са като хляб, сирене и колбаси, да ги намериш във всеки магазин”. Получавала ги е като подарък от стари треньори и от чужбина, спала е с тях, държала ги е под леглото „Наистина огромна любов влагах в тях, за да мога да дам всичко от себе си, за да стана шампион.”

А тези момчета ще се приберат в новия апартамент, който Стела Енева им е уредила чрез Общината, без да има нещо материално, за което да се притесняват – малко строгост няма да бъде фатална.

Сега схванахте ли Риана? ВМ, 2Г