|
|
Усетих, че се будя но не можех да отворя очи, бях на
тъмно и влажно място. Чух приближаващи стъпки. Женски
глас ме посъветва: „Спи, още не си готов да станеш.“
Запитах се защо трябва да съм готов, след което всичко
потъна в мрак.
... Събудих се, отново. Отворих очи и след секунда
изпитах онова отвратително чувство, което обикновено се
появява след ужасен кошмар. Не помниш нищо, но гнусният
сън все пак е успял да премине през границата на
реалността и да остане с теб и след края си. Не можех да
фокусирам нищо, но шума на морето ми подсказа, че съм на
плажа. Опитах да стана и изпитах най-адската болка.
Никога не съм си представял, че е възможно цялото тяло
да ме боли толкова и все пак да съм в съзнание. Над мен
се надвеси силует с дълга коса. „Спи, геройче, имаш
нужда от почивка.“ Гласът и беше почти вълшебен, а от
нея се носеше аромат на канела. Женския силует наклони
малка стомна към устата ми и от нея се изля топла
течност, която замени металния вкус в устата ми с такъв
на ягодов чийзкейк.И все пак мразя да ме наричат с
умалителни имена, звучи някак подигравателно. И кой, по
дяволите, си изразява така в днешно време ?! Отново
всичко потъна в мрак...
Отново бях в съзнание. Отворих очи. Беше ден, слънчев и
прекрасен ден. Лежах на дървено легло с ленени завивки
на плаж. Седнах на леглото. Болката беше вече поносима.
Прекарах няколко секунди в седнала поза, оглеждайки
сцената около мен и внезапно ме връхлетя ужасяващо
прозрение. Започвайки от това, че бях гол под чаршафите
и не знаех кой ме е съблякъл и свършвайки с това, че
морето беше кристално синьо, което автоматично
изключваше това да е Черно море. Започна да ме обзема
паника и оглеждайки се забелязах, че до леглото се е
появила малка табуретка, върху която прилежно бяха
сгънати ленени къси панталон, риза и сламена шапка с
малка периферия. Не се бях обличал толкова бързо в
живота си. Станах и закуцуках из плажа. Всичко
изглеждаше прекрасно. На около сто метра от мен имаше
прекрасна малка къща с градина, заради която би завидяла
дори майка ми. Плажът беше смущаващо чист. Ситният пясък
не гореше краката ми. И въпреки всичко нямаше жива душа.
Разхождах се, до изтощение. Не намерих никого, дори
момичето, което ухаеше на канела, го нямаше този път.
Изведнъж усетих, че очите ми се затварят, усетих как
планетата се завърта с всичките си 1600 километра в час.
Изключително удобно леглото се беше озовало пред мен и
аз просто паднах върху него. Заспивайки отново чух мекия
женския глас: „Отново притискаш лимитите си, геройче.
Заспивай утре ще се чувстваш по-добре.“ Получих
поредната доза от топлата течност с вкус на чийзкейк.
Усетих как вътрешностите ми се стоплят и единственото,
което успях да попитам преди да заспя беше „Коя си?“
Събудих се привечер. Лежах на хамак, завързан за две
палмови дървета в градината на малка къща. Този път за
мое облекчение бях облечен. Станах, направих няколко
крачки, когато долових лекото ухание на канела и зад мен
чух познатия женски глас: „Надявам се, че вече се
чувстваш по-добре ?“ Обърнах се и за момент отново
усетих как света се върти. Сега пред мен стоеше
най-прекрасното момиче, което съм виждал някога. Видимо
не беше на повече от двайсет години, Косата и беше леко
чуплива, медно руса на цвят, свободно падаща на едното й
рамо. Момичето беше със светлокафяви очи, най-малкия,
сладък нос, който е възможно някой да има, светлорозови
устни, много лек тен. Беше облечена в права ленена
рокля, без ръкави. Широк златист колан минаваше през
талията й, на дясната си ръка носеше плетена гривна с
кремав цвят, а на лявата широка и златна, малко
напомняща на частта на оковите на старовремските
затворници. От майка ми съм наследил умението да мога да
отговоря във всяка ситуация, независимо колко
неподготвен съм, но сега стоях, слушайки как сърцето ми
се опитва да избяга от гръдния ми кош и гледах момичето
пред мен. Спомените и чувството от кошмара вече ги
нямаше. Бях забравил всеки въпрос, който планувах да
задам на гласа й през последните три събуждания. Имах
чувството, че са минали поне 10 минути. Накрая реших, че
по-неловко няма да стане, каквото и да кажа и просто
отворих уста започвайки с първото нещо, което ми мина
през ума: „Моля те, не ми казвай „геройче“, звучи
подигравателно, мразя умалителни имена.“ Тя се усмихна.
Господи, това момиче е безумно красиво. „А как искаш да
те наричам тогава ?“ „Николай, Ники, както искаш, само
да не е умалително.“ Думите ми звучаха безумно нелепо,
затова секунда по-късно добавих: „Моля те!“.
Изключително задръстен съм. Сега вече стоях пред нея с
леко наклонена надясно глава. „Последния път преди да
заспиш ме попита коя съм.“ Исках да й кажа, че няма
голямо значение как се казва, след като изглежда по този
начин, но за щастие се въздържах. „Аз съм Калипсо, а
това е моят малък дом – Огигия.“ Кой кръщава детето си
на богиня ?! И О-ги-гия ми звучи познато, но е абсолютен
абсурд да се сетя къде е. „Къде се намираме всъщност ?“
Калипсо се засмя, най-сладкия смях, който бях чувал.
„Казах ти вече, Огигия“ „Знам, че вероятно въпросът ми е
глупав, но къде точно е О-ги-гия?“ „Огигия, островът ми
може да бъде навсякъде, но не е на конкретно място.“
Окей, това вече не е нормално. Всичко дотук беше
странно, но да някой да ми обясни нещо, което може да се
прочете само в книга на живо е подигравка. Исках да се
ядосам, да я обстрелям с всички въпроси, но не можех.
Нещо в присъствието й ми пречеше. Самото присъствие на
Калипсо ми действаше успокойтелно. „След малко ще
вечеряме, ще успееш ли да сдържиш въпросите си
дотогава?“ В тона й имаше малко предизвикателност. Имах
чувството, че се забавлява на недоумението ми. Защо
всички хубави момичета трябва да са ненормални? „Да,
мисля, че ще успея.“
Вечеряхме навън. Времето беше топло, но различно от
варненското. Не беше толкова влажно, беше приятно топло.
Началният ми шок от красотата й беше преминал и вече
мислех трезво, затова реших да се пошегувам като се
надявах, че ще успея да извлека информация без да
изглеждам като глупак. „Добре, чел съм достатъчно книги
и съм играл доста компютърни игри, за да знам, че от тук
жив няма да си тръгна, така че можеш да ми кажеш къде
точно сме.“ Вместо усмивка, обаче получих нещо коренно
различно. Погледна ме все едно току що бях изрекъл нещо
ужасно обидно. „Аз се навечерях, ще говорим, след като
се наспиш.“ След това изречение тя стана и се изгуби в
огромната градина. Бях потресен. Как е възможно това да
е обида? Как мога да съм толкова глупав и да не помисля
преди да кажа нещо подобно? Вината ме тормозеше през
цялата нощ и не успях да спя. Станах за да се разходя в
градината. И естествено там беше тя. Роклята й почти
блестеше на лунната светлина, Калипсо беше клекнала до
една лехичка и засаждаше сребристо-бяло цвете. „Искаш ли
да ми помогнеш, храбрецо.“ Отидох. „Извинявай за
по-рано, не знаех, че ще го приемеш така.“ „Вината не е
твоя, предполагам дори не си се сетил защо си тръгнах.“
„Не. И наистина ще съм ти благодарен, ако спреш да ми се
подиграваш.“ „Не ти се подигравам.“ Не знам защо, но
започвах да й вярвам. Единствените хора, които говорят
по този начин са в книгите. Единствените места с подобни
имена са в игрите. Къде бях всъщност? „Бях напълно
сериозна, островът ми не се намира на определено място,
появява се някъде и изчезва. И отново, и отново.“ „Твоят
остров?“ Усмивката и беше тъжна. „Да, моят остров.“ „А
кога мога да си тръгна и как, ако островът ти не е на
точно определено място?“ Очите й бяха насълзени. Какво
казах сега? Чувствах се като слон в стъкларски магазин.
„Ако се чувстваш излекуван, можеш да тръгнеш, когато
пожелаеш. Заедно ще ти направим сал, с който ще стигнеш
до брега на твоето море.“ „Сал ?“ „Да, ще започнем утре
сутринта. Наспи се добре.“ Калипсо стана и си тръгна.
Вече изгубих бройката на пътите, в които тя просто си
тръгваше заради нещо, което съм казал. Момичетата могат
да бъдат адски натоварващи събеседници.
| Не сменяйте списанието! Следва продължение в 05!|
{Какво ще се случи според вас? #калипсо05}
|
|
|
