|
|
И най-дългият път започва с една малка крачка, и където
и да свършва, минава през бензиностанция.
Бензиностанциите, чието предназначение е скрито под
пластове заблуди – години наред хората са смятали, че те
съществуват само за да са от полза на колите и
собствениците им, връщайки превозното средство към
живот, като жокей, който потупва доволно коня си, преди
да го впрегне в галоп.
Дори не са важни с това, че на разстояния от хиляди мили
и светлинни години, са единствената тоалетна по пътя,
единственото място, където има чипс Прингълс,
единствената своеобразна културна спирка с всичките си
списания и дискове.
Това, което прави бензиностанциите едно от най-великите
хрумвания на човешки ум, е тяхната способност да срещат
хора, които иначе не биха пресекли жизнените си линии,
да ги свързват с особена сила, и да ги приютяват по
всяко време на деня, по всяко време от живота им.
Мисля си, че докато си избираш списание, докато
странстваш из щандовете, когато споделиш една маса с
някого, докато ядеш сандвич или чипс, автоматично имаш
нужда да споделиш и нещо друго с него, не храната, нещо
свое си. Нещо малко и не толкова важно като събитие, но
важно като началото на разговор, който има желание да
разгърне пълния си потенциал, превръщайки се в
“Историята как се запознахме”. Разговор, който
преспокойно би могъл да открехне една врата със златен
обков, и да разкрие човешка душа с неподозирана
прекрасност.
Докато пиша това, съм седнала в една скътана, по-малка,
китна, бяла спретната с две липи отпред, гостоприемна
бензиностанция, по средата на почти нищото, по пътя
Варна-София-Варна, която мъждука с неоновите си светлини
в безбрежния мрак на есенното свечеряване. Свети и те
приканва да влезеш, вътре има поне един човек, той те
чака, чака да го питаш дали новият Прингълс е вкусен,
чака да ти разкаже какво му се е случило преди да влезе,
чака да разбере какво ще ви се случи когато излезете.
Чака те. До следващия път, когато минеш покрай OMV. НН
|
|
|
