stalker.bg

БЮЛЕТИН ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ     10.12.2013
Този текст е написан по молба на Зорница Кънчва
и е публикуван във www.formalno.com
Българският театрален плакат
през последната четвърт на ХХ век
В колекцията на СОЦМУЗ 

 

Contemporary space, Варна 02-30.03. 2013
Изложбата откри доктор Мария Василева




Димитър Тасев

В атрактивното пространство на ул. Марко Балабанов № 23 е експонирана част от колекцията на младите ентусиасти от СоцМуз.
Това е първият им опит да напуснат виртуалното пространство.
Смея да твърдя, че интеграцията на този проект във физическата среда е по-вече от успешна. Миризмата на печатарски мастила и пресушена хартия за някои е просто воня, за други е екзотичен аромат, но със сигурност е достатъчна стартова доза за всеки пътешественик във времето, поел по прашните коридори на соца.

35 плаката от 70-те и 80-те години представят авторите им, като активни посредници между потенциалните публики и декларираната стилистична рамка, зададена от постановъчния екип, разбирай режисьора, като почти едновластен господар и виновник за всичко, свързано със спектакъла. Преодоляването на технологичните и административни ограничения само повишават предизвикателствата пред художника. За да ги заобиколи или прескочи, той е принуден да балансира в няколко плоскости едновременно – да представи адекватен образ на спектакъла, да поддръжа корпоративната визия на институцията-театър, за който работи, без да загърбва собствената си идентичност. Защото улицата не прощава. Ако плакатът фокусира вниманието на преминаващия, художникът си е свършил работата.



Людмил Чехларов

Показаните работи на класиците в жанра - Старейшински, Фунев, Тасев и Чехларов са ярко потвърждение за това. Хората на 40+ си спомнят за спектакли, някои от които не са гледали, само по плаката.
Това натоварва с огромна отговорност обикновеният отпечатан лист хартия с размер 100 х 70 см.

Илюстрирам с два примера.
Първият е от творчеството на Асен Старейшински
Началото на 70-те. Хипарско време. Но и времето след 1968. Минавах по Раковска и съзрях плаката за Маскарад по Лермонтов пред театъра на Армията. Бях втрещен. Не може да бъде. Знаех кой е автора. Старейшински вече беше познат илюстратор и оформител. Харесвах го. Изумителното беше, че администрацията, традиционно наплашена И консервативна е одобрила проекта и той висеше величествено сред театралните снимки. Отпечатан. Черно-бял. Истински.

Тогава реших, че театралният плакат е нещото, което може да ми вдъхне вяра, за да оцелея в България. Значи и ние можем.



Асен Старейшински

Вече бях посетил за първи път биеналето на плаката във Варшава и бях премазан от цивилизационния шок. Малка надежда прозираше отвъд океана. Българинът Христо Явашев беше направил пробив. Милчо Левиев вече свиреше с Били Кобъм. Асен Старейшински беше прокарал Маскарад.

Вторият пример е от личното ми творчество. Защо? Във всеки случай не за да се наредя до големите. В момента, когато пиша тези думи Президентът представя служебното правителство по БНТ. Сред министрите имам познат. Почти приятел. Актьорът Владо Пенев. Плакатът за спектакъла а режисьора Станчо Станчев МАКСИМАЛИСТЪТ по Стратиев н е ключов за неговата кариера. И като визия и като послание. Това е първата главна роля на младия актьор на професионална сцена във Варненския театър. Тогава му казвахме Владко. Партнираше му Пипата. Бяха чаровни...

...Звучи химна. Приключвам.



Огнян Фунев




 

 
 

© Copyright - Stalker Project - Studio IDA