stalker.bg

БЮЛЕТИН ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ     10.12.2013
ТЕАТРАЛНИЯТ ПЛАКАТ В БЪЛГАРИЯ
ПРЕЗ ХХ И НАЧАЛОТО НА ХХI ВЕК

 

Уважаеми Г-н Трайчев,
Благодаря Ви, че се съгласихте да отговорите на настоящите въпроси. Тяхната цел е да разширят моята докторската дисертация, която разработвам към Нов български университет. Това изследване е посветено на театралния плакат в България през XX и началото на XXI век. Възнамерявам в отделни глави да представя и анализирам развитието на театралния плакат през годините, като разгледам знакови фактори в неговото развитие – Биенале на българския театрален плакат в Димитровград, Международно триенале на сценичния плакат в София и др. Надявам се, разработката ми да има приносен характер и да представи обективно традициите, постиженията, проблемите и тенденциите на българския театрален плакат.
Предварително Ви благодаря за помощта и отделеното време.

Ненко Атанасов www.posterhouse.org 



Г-н Трайчев, както сега, така и в края на миналото столетие сте активен участник в плакатния живот в България. Как оценявате нивото на българския театрален плакат през 80-те и 90-те години на ХХ век?

Българският театрален плакат за посочения исторически период /и не само/, винаги е бил скромно отражение на полския, сръбския или по принцип централно-европеския, с някои специфични технологични разлики. Но въпреки това е оказвал дисциплиниращо въздействие върху формирането на националния вкус. Битуващият през 80-те израз – това да не ти е театрален плакат, говори за високият рейтинг и обществените нагаласи.

До преди двадесет години българските театри разполагаха с кадрови плакатист. Самият Вие сте работили „на щат“ към Драматичен театър „Стоян Бъчваров“, Варна и Варненската опера. Назначаването на ресор „плакатист“ говори за потребността на тогавашните театри от качествени плакати. По какъв начин театрите са „инвестирали“ в своите плакатисти?

Това беше проста битка за зрители и защита на планирания бюджет.
Качеството, за съжаление, беше случайна величина. В болшинството случаи авторът на графичната концепция влизаше в еднолична и неравностойна битка с режисьора /нерядко гастрольор/ на спектакъла. Сценографът пренебрежително мълчеше, а администрацията смирено очакваше изхода и си отдъхваше когато средствата тръгваха по предназначение. Тези придобити умения сега са важна и неделима част от техниките за оцеляване в съвременната агресивна среда.



Колеги от Вашето поколение многократно са споделяли за благородната конкуренция между плакатистите, както и за приятелството в гилдията. Любопитен факт е и престижната класация „Плакат на месеца“, излъчвана в телевизионното предаване „Всяка неделя“, където е представян наградения театрален плакат. Какво въздействие е оказвало това „състезание“ между авторите и повишавало ли е то нивото на българския театрален плакат?

Всичко това оказваше позитивно влияние върху статута на театралния плакатист. Публиката рапознаваше спектаклите още от трамвая. Плакатите на Чехларов за Сатиричния, Тасев за Младежкия, Фунев за Народния, Йонов за Театър София за мен са комуникационни икони. Средното ниво, обаче, се определяше от способността на оторизирания художник да стреля в тъмното, като подава диаметрално противоположни концепции, чиято крайна задача бе да визуализира някак консенсусната идея, а не от персоналните му нагласи и умения. Репертоарната инерция влачеше със себе си читалищните клишета.

От началото на 70-те до края на 80-те години на ХХ век в България се провеждат „Общи изложби на приложната графика“. От каталозите на изложбите е видно, че раздел „Плакат“ доминира над останалите. На фона на изобилстващите партийни и пропагандни плакати, се открояват качествените театрални плакати. Радостен е и факта, че те са повече от идеологическите. Театралният плакат ли е в основата на високите постижения на българския графичен дизайн по това време?

По това време плакатистите и особено театралните, люто се обиждаха при споменаването на думата дизайн, бил той и графичен. Така или иначе това бяха най-свободните и популярни поръчкови художници. График-дизайнерите, книгооформителите и даже илюстраторите бяха институциализирани чрез издателствата, в/за които работеха и имаха по-висок статут, макар и анонимен.



В края на миналия век са организирани изложби на българския плакат в чужбина (Сирия, Югославия, Германия, Австрия, Полша, Япония, Румъния и др.). Какво е представянето на театралния плакат в тези изложби?

Нямам лични впечетления, въпреки че мои плакати са участвали в някои от тях. Информация за тези изложби могат да предоставят Йонов / Икономов. Това беше част от политика на СБХ и министерството на културата.

През 1978 и 1979 г. в Димитровград се организират Първа и Втора изложба на българския театрален плакат. Безспорно тяхното провеждане предопределя учреденото година по-късно Биенале на българския театрален плакат – Димитровград. Какви са Вашите спомени за тези предхождащи Биеналето изложби?

Димитровград никога не е бил случайно място, особено за театъра. Много дебютиращи режисьори и цели актьорски трупи са стартирали от местния театър. Не съм свидетел или участник зв първите изложби в Димитровград, но помня много добре Общите изложби на приложната графика с единствените в България, съпътстващи каталози, които изглеждат съвсем прилични даже днес. Това беше най-голямото събитие за гилдията. В края на 70-те към Общите младежки изложби, за пръв път? се появи раздел с приложно изкуство, и централната му част заемаше театралния плакат.

Театралните плакати през 80-те години на XX век са намирали и „вторична“ реализация в провежданото Биенале на българския театрален плакат – Димитровград (1980–1990). Какви бяха потребностите, породили идеята за неговото създаване?

Ръководството на СБХ провеждаше курса на децентрализация в културата под опеката на Идеологическияг отдел на ЦК на БКП. Биеналето беше част от тази политика. Пряката обратна връзка в живия уличен контакт между местното население – предимно в младежка възраст и участниците в експозицията прибави много активи и бегло напомняше на демокрация. Цареше приповдигнат дух. Освен всичко друго, събитието беше и фотогенично.



Обективно погледнато, най-добрите български плакати са сформирали нивото и качеството на Биеналето. Наблюдаваше ли се и обратния процес – форумът да стимулира и насърчава развитието на театралния плакат в периода на неговото съществуване?

Обратният процес съществуваше, но най-вече в технологичен план. Плакатистите обменяха информация в надлъгването с примитивните печатни технологии.

Каталозите на Биеналето на българския театрален плакат, в раздел „Чуждестранни плакати“, представят участници от държавите на тогавашния Социалистическия блок. Прави впечатление, че в селекцията са фигурирали големите имена от полската и чешката школа. Какво е впечатлението Ви за чуждестранното участие в Биеналето?

Имам незабравими и многократни преки спомени от биеналетата във Варшава и Лахти. В Димитровград предпочитах да не си развалям настроението, сравнявайки.

Няколко години след като Биеналето престава да съществува, неговата традиция е наследена от Международното триенале на сценичния плакат – София. Кое според Вас е най-ценното, което Триеналето продължи и значително разви в досегашните си издания?

Погледът отвън е важен, и той потвърждава необходимостта от среда за всяко изображение и обратно. Тази среда се създава бавно. По-трудното идва, когато се налага да битуват заедно различни среди и различни нива.

Вие сте участник във всички издания на Триеналето. На някои от тях сте били и член на Селекционното жури. Бихте ли посочили издание, което да се отличава от останалите – качества на селекцията, наградени автори или др.?

Не бих отделил едно издание. Всичко е в процес. За мен винаги са били важни българските уцастници. Картината не е лицеприятна и става по зле. Това, че няма помен от визуалната и типографска култура създадена през 70-те е ясно, тъжното е, че не се появяват нови /поне за България/ послания.



Всеобщо е твърдението, че по време на Триеналето, в София може да се видят най-добрите постижения на сценичния плакат по света. Според Вас, какъв е приносът на този форум към плакатно изкуство?

Разширява хоризонта на публиката и нейните изисквания към хората, които се занимават с визия. Дава нагледен пример на младите плакатисти/дизайнери за поемане на отговорност. Проявата на характер е важно средство за борба с глобалната анонимност. Плакатът днес е интегрирана част от визуалната концепция на един спектакъл и е основен носител на посоката във всички съпътстващи информационни материали.

На какво отдавате факта, че има разлика в качеството на някои от реалните (за отминали или играещи се постановки) и тематичните (специално създадени за Триеналето) български плакати?

Осъзнавам, че темата е единствен шанс за младия артист. Разбира се че сред конкурсните работи има по-атрактивни решения от реализираните, но това не е плакат. Това е артистичен акт. Ако едно изображение оцелее в битката на манталитети /продуцент-дизайнер/ и стигне до тираж и разпространение, тогава имаме стока.

Смятате ли, че проведените засега шест издания на Триеналето, промениха отношението на българските театрали към театралния плакат?

Не, за съжаление.

Отговор без въпрос.

Ще си позволя по-ранни спомени. В края на 60-те, като ученик в художествената гимназия, с група приятели, всеки понеделник обикаляхме централните софийски кина и класирахме ръчно рисуваните фасадни плакати за премиерните филми. Мечтаехме да станем художници ако не на кино Сердика, то поне на Благоев или Млада гвардия. Сега това даже не е смешно.



Съпатстваща илюстрация
Димитър Трайчев, Театрални плакати от колекцията на СОЦМУЦ




 

 
 

© Copyright - Stalker Project - Studio IDA