stalker.bg

БЮЛЕТИН ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ     23.12.2011

Да работиш
по призвание
16 юли 2010 (делник)

   броят
   архив
   автори
   връзки
   за нас
   контакт

 

Участници:

Грета Хoфман
Марин Боцманджиев Николов – помощник-капитан на кораб
Шварц
Фиона Норис
Мрачна Веселякова – приятелка на Фиона
Иларион Норис – консорт на Фиона и виден рибовъд и изобретател
Полиандър
Гретел
Дездемона – рижава женска котка
Хор – представителен ансамбъл на кораборемонтния завод в гр. Варна

В 11:52ч. Грета се буди бавно. Този процес може да продължи с часове. Понякога с дни. Има цели периоди от годината и най-вече през зимата, в които не достига до заветното състояние на ясна мисъл. За щастие, през лятото това отнема не повече от няколко часа. И така, вече втори час Грета се въртеше в леглото. През отворения прозорец градът шумеше делнично и без твърде много излишно напрежение, като за първи работен ден от седмицата. Стъпки от улицата пред къщата рисуват портрети на различни персонажи, тръгнали по задачи. Кучето в двора отсреща спазва утвърдените си навици и лае само по два повода: преминаваща кола с чужда регистрация, като приоритетни са колите от Шуменска област, и групи от повече от 3 деца, като явно има бонус точки за деца със захарен памук или пръчки, по-дълги от един метър.

Външният свят със своите хаотично възникващи звуци е приятен и освежаващ след събуждане. Под съвсем друг знаменател стоят неочакваните миризми на външния свят и по-точно тези на пържени мекици и скумрия. Източникът е до болка известен и се намира през една къща надолу по улицата, където видната квартална кулинарка Геновева Мушкатарова пикае на обонянието на съседите, приготвяйки някой от специалитетите си. След това насилие над сетивата, концентрирано в няколко мъчителни часа, къщите, техните обитатели и дърветата наоколо миришат с дни на пържена храна, а това е една бавна агония. Различните съседи намират решение на този проблем по техен си начин. След няколко реколти грозде и вино с аромат на мекици Ашладин Криваков, бивш агроном, понастоящем живеещ на ул.Харитон Караденчев 5 срещу къщата на Шварц, започна да пръска асмата си с руски троен одеколон. Сподели пред кварталния, че това е единственият начин да промени така фаталния аромат, а и качвало значително градуса на крайния продукт. Но това, естествено, са слухове. Шварц, от своя страна, намери по-просто решение, което да бори зловредните миризми, а именно да затваря всеки възможен прозорец и да пали тамян. Като изключим зачервените от дима очи, методът се оказа много ефикасен и позволяваше прилично съществуване в тази агресивна среда.

Днес е важен ден за Грета. Тя ще се срещне с първия си самостоятелен клиент. И преди й се е случвало да дава съвети от областта на дизайна и овощарството, но този човек е първият, който се допитва до нея за цялостно решение на пространствено-вегеталните си проблеми. Работила е усърдно в продължение на няколко седмици в малкото будно време, което й остава извън работа и ранните заспивания. Мислила е, чертала е, съобразявала е бюджет и краен резултат, и резултатът е задоволителен. Остава да го покаже на клиента и да види как ще грейне усмивка на бруленото му от вятъра лице. Има един-единствен проблем. Ще се наложи да говори с него, а тя така да не обича да се занимава!

Грета Хoфман не харесва много хората. Голям процент я изморяват, други са й безинтересни, а трети я дразнят. Скромният самотен процент, с който всъщност може да общува, се открива трудно. С част от него се е запознала по време на статуса си на дете, ученичка, гимназистка, и не на последно място – социален активист. Немалка част от всички тези познанства с времето минават в графа „Не си вдигай телефона“, а други остават в обкръжението й и занапред, докато не се случи голямо и невероятно събитие от сорта на печалба от лотарията и асфалтиране на улица, което издържа по-дълго от 3 месеца.

Грета Хофман не обича да говори. Това изисква да слушаш събеседника, което не е от силните й качества. Изисква и минимална концентрация, за да може да отговаря и задава въпроси на свой ред, а това вече е адска досада. Ако можеше да е прикрепена към някой, който да говори вместо нея, а тя само да запомня и да се включва спорадично, това би било невероятно удобно. За съжаление Шварц имаше своя работа и не можеше да ходи навсякъде с нея.

Морските градове разполагат със специална средна класа в обществото, а именно моряците. Те вървят в пакет със собствена глава в тълковния речник и специфични характеристики, които се знаят от цивилните. Терминологията включва: „моряк“, „моряшка жена“, „моряшко семейство“, „моряшки деца“, „моряшки начин на живот“. Навалната тематика е неразривна част от тази професия и присъства в разговорите. Използват се непонятни за цивилния изрази като „бушприт“.

Марин Боцманджиев Николов обича морето. Там нещата са ясно поставени и има организация. Бидейки втори помощник-капитан, единствените над него са съответно първият помощник и самият капитан. Всички други го слушат и не роптаят. Проста, но ефикасна организация, която прави живота скучен и предвидим, но и приятен. Марин Боцманджиев Николов е олицетворението на моряка.

След първите плавания и новозакупената спортна кола, Марин Боцманджиев Николов решава да инвестира в собствено жилище. Апартаментът на моряка притежава следната характеристика: средна квадратура между 80м2 и 130м2, за да може да побере голямото семейство, което неминуемо ще сполети моряка някой ден. Ако е наследствен, това правило не важи. Влага се щедро в бои, инсталации, плочки за баня и дограма. В един момент парите свършват, но лелеяното жилище е толкова близо, че трябва да се обзаведе за „без пари“*.


* В представата на средния човек, който не може да прави разчет на парите си, за „без пари“ е магическа формула, която решава всички проблеми.

Марин Боцманджиев Николов не обича сушата. Да слезеш на нея води след себе си ред проблеми и обърквания, които помни от ученическите си години. Правилата са изпълнени с изключения, които доминират неговите месеци на почивка. Колегите му се оплакват от денонощното присъствие на съпругите си, което ги вцепенява и изморява след първата седмица. Втори помощник-капитан Николов не можеше да се нарадва, че поне този проблем не му е на главата, макар че от няколко години майка му настояваше да се задоми. В такива моменти той има нужда да се захване с някаква задача, за да не се налага да общува с хора и да държи живота си в относителен ред.

В 15:00ч. телефонът на Грета звънна. Тя погледна кой е и разбра, че клиентът й е долу в колата. Тя взема папката с картинки и чертежи, обува се и слиза. Марин й махва от колата да влезе. Тя отваря дясната врата и се настанява.

- Здрасти, Грета.

- Здравей, Марине. Нося ти проекта. Ето го – казва тя и му подава папката.

- Я да видим... Между другото си сложи колана.

- Ще ходим ли някъде?

- Не, но такива са правилата на борда – измърмори той, докато гледаше листите пред себе си.

„... правилата на борда... странен човек... интересно дали ще оцени това, което съм направила за него...“

- Много хубаво... много... браво, Грета! Добре си се справила.

- Мерси. Постарах се.

- Сега ми кажи колко ти дължа.

- Е, то не е необходимо. Все пак се познаваме...

-Моля те. Настоявам.

- Добре де... 100 лева.

- 100 лева? Че на какво отгоре?

- Марине, това са цените на услугите. Не си ги измислям. Даже ти вземам много по-малко от необходимото.

- Как 100 лева? Ти ме разби. Сигурно си надраскала тук нещо за 10 минути и сега 100 лева. Да си ги нямаме тия.

„... гаден скъперник... от няколко седмици само това правя... как да му го обясня...“

Марин продължаваше да се вайка, а Грета стисна с малката си ръка кожената облегалка и се вгледа в позлатеното табло на колата... такава кола си е натъкмил, а се цигани за 100 лева...“

- Добре, колко си мислеше, че ще ти поискам?

- Не знам. Да те черпя едно кафе. Едно уиски. Знам ли? Но чак 100 лева... Виж, май ще позадържа с проекта. Може би няма да бързам да си обзаведа апартамента.

- Както прецениш.

- Остави ми все пак картинките, аз ще си ги гледам.

- Картинките се дават като си платиш проекта.

- Е, ти пък. Да не мислиш, че ще избягам някъде? – попита с мазна усмивка Марин Боцманджиев Николов.

- Няма да поемам риска – каза Грета, докато излизаше от колата –Чао и успех в живота.

- Ей! Да не се обиди нещо... Грета?

Но Грета вече се качваше по стълбите към входа и едвам сдържаше сълзите си. Затвори масивната дървена врата с трясък, изкачи скърцащите стълби до втория етаж, влезе в спалнята и се тръшна на леглото.

„... защо всичко е толкова гадно... искам да се гръмна... толкова се старах... този Марин ще го удуша другия път...“

***

Грета седеше вкъщи и преглъщаше тежкия провал на незапочналата си кариера, зареяла поглед през прозореца на спалнята. Видя Шварц да се прибира. Чу как портата на двора изскърца за добре дошъл и от черешовото дърво в градината изгракаха няколко врани. Минута след това входната врата долу се затвори категорично и тя долови стъпки във фоайето. Вратата на спалнята се отвори и домакинът влезе с осторожна стъпка. Бяха се чули по телефона през деня и той знаеше за събитията, така че нямаше нужда да се разказва всичко отначало. Прекоси стаята с няколко големи крачки и я прегърна.

- Как си? По-добре ли си? – попита той.

„...естествено, че не.... какво му има... животът ми е съсипан... никога няма да мога да работя това, което искам... не попадам на правилните хора… искам нова чанта...“

- Да! По-добре съм!

- Разбираш сама, че няма как да стане от първия път, нали?

„...какво пък разбираш ти от това...“

- Е да, ама от това не ми става по-леко! – измънка Грета.

- Следващият път ще стане. Пък и като се замислиш, направи много добър проект, а това винаги е положително.

„...глупавата комбинация от ентусиазъм и оптимизъм в теб ме убиват... оставам неразбрана... нещастна съм“

- Дано!

Джобът на Шварц се разтърси от вибрации и той се откъсна от половинката си, за да види кой го търси по телефона.

- Веселякова! – развика се той – Как си, чадо?... Верно ли е изпил толкова много? Как успява се чудя.... ха ха ха... да, да говори ми. Той не се е родил под трезва звезда. Едва ли ще спре, от мен да знаеш... за довечера ли? Ами на обичайното място в 9:00... Уговорихме ли се, чадо?... да да, ти се обаждаш на Фифи и Иларион... Добре. Ще пратя... и тя ти праща поздрави, макар и да не го знае още... Хайде, със здраве!

Затвори.

- Веселякова се обади за довечера. Имаш поздрави от нея, както чу. Отивам да сготвя за вечеря. До час ще съм готов.

Вечерта излизат и отиват в новото заведение на пристанището, което носи потресаващо черното име „Мазуто“. Заведението представлява потопени в пристанищна вода високи маси и като си около тях водата, в която си натопен до кръста, те освежава приятно. Мазутът във водата те разхлажда по един съвсем различен, дълбоко духовен начин. Цялата вечер много се смяха и пиха. Иларион показва няколко нови свои изобретения с най-разнообразни приложения, които до едно включват риба, чипове и прясно телешко шкембе. Докато всички се забавляваха, Грета си мислеше:

„... колко са елементарни... животът е ужасен… никога няма да съм щастлива...“

***

„Здравей, Полиандър!“

„Здравей Гретел!“

„С какво се занимаваш днес? Надявам се не се настройваш към вселената?“

„О не! Днес разсъждавам над един проблем, който ми постави господарят. Той работи над синтезиране на теория за еснафа. Голямо мислене му ударих, защото примерите са много, но резюмирането им е трудоемка задача, която ще прослави невероятния ми ум!“

„Дали? Не ми звучи много интересно.“

„Напротив. Това е една вълнуваща тема, която заслужава да бъде подробно изучена с цел безопасността на цивилните.“

„Това са глупости и ти го знаеш!“

„Моля? Това са неща, които ме интересуват и съответно не са глупости, както ти се изрази.“

„На мен не са ми интересни.“

„Ами ходи на някой друг покрив тогава. Някъде, където се обсъждат по-вълнуващи неща!“

„Ти никога не се интересуваш от мен!“

„Това е, защото ти не правиш нищо! По цяла нощ висиш на този покрив и искаш да те забавляват. Ако се занимаваше с нещо вълнуващо, щях да проявя интерес.“

„Аз съм предопределена за велики дела! Просто още не са се случили...“

„Великите дела, Гретел, се случват когато станеш добра в нормални дела, които един ще се натрупат и ще започнат великите. В твоя случай това няма как да се случи! Гледаш към финала преди да си хвърлила заровете.“

„Ти нищо не разбираш, самовлюбена гад такава!“

В този нажежен момент на сцената се появява подчертано рижава женска котка. Ходи бавно и грациозно, докато мързеливо върти опашка. Сяда между спорещите и отпуска глава на предните си лапи.

„Здравейте, низши!“

„Здравей, Дездемона! Колко мило, че реши да споделиш нощното си шляене с нас!“

„Винаги на ваше разположение, пиленце.“

„Аз не съм пиленце, ти високомерна твар! Аз съм гарван. Символ на хитростта, проклетията и преносител на душите.“

„Аха! Или пък не! Много се връзваш, Полиандър! Истинско удоволствие е да се пошегувам с теб. Знам, че ще има ответна реакция. При теб нищо не минава гратис!“

„Стимулираш остроумието ми, не мога да отрека. Продължавам да се чудя как козината ти може да е в този искрящо червен цвят? Направо е свръхестествено котка да е с такъв цвят.“

„Напротив, драги мой! Всяка нощ преди да тръгна от къщата на господарката се отърквам в един стар тухлен зид. И воала! Не съм ли невероятно червена? Мррр.“

Гретел реши да се включи в този момент.

„Как си, Дези?“

„Дездемона, миличка! Нека не разваляме прекрасното ми име с такива умалителни. Иначе съм добре. Господарката имаше изморителен ден на работа и реши да ме освободи раничко. Сега се мотам по улиците. Полиандър, чадо, дочух нещо за теорията, по която мъдруваш днес. Имам много наблюдения по въпроса и настоявам да ти ги споделя.“

„С удоволствие ще дискутирам тази тема с теб, Дездемона. Радвам се, че поне НЯКОЙ проявява интерес.“

Гретел не издържа да слуша цялото това наддумване, в което не би имала шанс да участва, а и не я интересуваше. Решава да поскита сама и да си изчисти мислите. Без да каже и думичка, тя скача на най-близкото дърво и се скрива в мрака. Завита с мантията си от тъмнина, тя обикаля спящия град и мисли за това колко я изнервя Полиандър с вечните си глупави идеи и безкрайно мърморене. Забавно е до един момент, но й се иска малко по-сериозно общуване с някой, който я разбира и прави това, което тя иска. Няма да ходи повече на неговия покрив. Така или иначе, не беше достатъчно комфортен за нея.Искаше да прилича повече на Дездемона. Екстравагантна, уверена и остроумна. Щеше да бъде такава някой ден, когато величието я призове да му служи.

НАЗАД

НАПРЕД

 

 
 

© Copyright - Stalker Project - Studio IDA