stalker.bg

БЮЛЕТИН ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ     23.12.2011

Криза
1 юни 2011 (делник)

   броят
   архив
   автори
   връзки
   за нас
   контакт

 

Участници:

Грета Хoфман
Мелодин Цвърчаков – професионален играч на сантасе и социален активист
Малък шурмовак – гастролиращ герой от друга история, който се появява случайно
Гретел
Дездемона
Хор – представителен ансамбъл на завод „Пластхим“ от гр. Тервел

„...какво има пак... защо е този шум... оставете ме на мира... искам да се разхождам сама... тази дандания ме убива... престанете... не искам...“

В 8:00ч. часовникът звъни весело, но категорично. Съобщава, че е време да се ходи на работа. Това, естествено, не го извинява. След четвъртото изключване Грета отваря очи. Лежи намусена на дивана на Мрачна, където се буди от няколко седмици. Черните тапети на малки тъмносиви черепчета в хола приятно поглъщат слънчевата светлина и правят утрото по-малко мъчително. Става и се запътва с досада към банята. Черната матова мозайка правеше така, че когато включиш лампата, там да остава почти толкова тъмно, колкото и преди. В началото Грета намираше всичко това за много любопитно и очарователно, но след седмица си даде сметка, че не е особено практично да живееш в жилище с доминиращ антрацит. Поне за нея не е. Мрачна се справяше виртуозно в царящата тъмнина. Дори не светваше лампите, когато е сама. Ако трябваше да си избере дрехи, нямаше нужда да ги вижда, защото ходеше на работа с един от 9-те си еднакви черни костюма, които комбинираше с една от 35-те черни ризи и някой от 66-те чифта черни лачени обувки с ток. Нямаше как да се обърка.

Мебелите бяха с преобладаващ черен цвят, който се разнообразяваше от графитно. За цивилния, при преобладаваща тъмнина, апартаментът на Мрачна Веселякова е минно поле от сини кокалчета на краката, коленете и лактите. Друга мистерия беше как предмет, паднал на пода върху черния килим, изчезва безследно завинаги. Това е коствало на домакинята покупка на много дистанционни, пили за нокти и телефони.

„...как може Мрачна да живее в тази дупка... не е уютно... не е красиво... ще й обясня довечера... и тя има право да знае, че греши.... и живота си живее неправилно… трябва да е по-подредена с хората около нея... с вещите си... тук даже и салфетки няма“

След задължителния душ Грета си прави кафе с мляко и сяда на един черен стол с тъмносиви плюшен гръб и възглавница. На вратата се звъни. „O Fortunaна Карл Орф съобщава, че някой отвън иска да обяви за себе си. Домакинята по заместителство отвори врата и на прага стоеше един малък щурмовак от „Междузвездни войни“. Въпреки шлема в бяло и черно, беше сигурна, че се е изчервил. След като повъртя дезориентирано глава, местейки поглед от табелката на звънеца към вратата и обратно, той се осмели да попита:

- Ъ... добър ден, госпожо... – започна той с леко треперещ момчешки гласец, на който оставаше малко, за да стигне фалцетния регистър.

- Госпожица съм! И да, добър ден! С какво мога да ви помогна, малкия?

Този развой на разговора явно смути новодошлия, защото му трябваха няколко безмълвни секунди, за да се окопити. След като се посъвзе, той продължи:

- Ами... ъъъ... аз търся Маруся!

- Тук няма Маруся!

- Сигурна ли сте, госпожо... госпожице?

- Да, напълно!

- Ами то на звънеца пише „Попнеделчеви“ и ...

- Тук не живее Маруся. Довиждане.

- Ама...

Вратата се затвори под носа на щурмовака и Грета се върна към кафето си.

„...Защо все на мен се случва... всякакви глупаци ме занимават със себе си... трябва да съм концентрирана върху съдбата си… никой не може да ме отклони“

След като приключи с него, бръкна в куфара си и си приготви грижливо тоалета за работа, гримира се и се облече.

В магазина на „ИДЕЯ“ делникът се случва по познатия начин. Фифи слуша монолога на джентълмен от Етрополе за величието на магданоза пред другите подправки и се чуди дали ще си поръча нещо от тях или идва, за да сподели възгледите си. Елвира Пресли е застанала на малък подиум с микрофон и солира меланхолично и на всеослушание, докато й приглася представителният ансамбъл на завод „Пластхим“ от гр. Тервел :

...Nobody knows

the trouble I've seen

Nobody knows

my sorrow...

Плочата със спиричуъли се въртеше безспирно от няколко седмици. Гайда и тамбура освежават тъжната американска музика. Самодейният хор ни пренася в бурните колониални времена, когато в края на работния ден на полето робите се събирали край огъня и пеели за мъките си. Явно под акомпанимента на тези конкретни инструменти. Откъде в плантацията се появяват гайда и тамбура, може да каже само вокалният педагог от добруджански произход.

Грета сяда на компютъра си и отваря проекта, по който трябва да работи днес.

...Nobody knows

the trouble I've seen

Nobody knows

but Jesus...

„Писна ми да работя тези глупости... искам да поема по пътя на величието, който ми е предопределен... никой около мен не осъзнава, че ме чака славна съдба... само ще ми завиждат... нямам търпение... “Империум“, аз идвам... озари ме със светлината си… започвам да мисля като Омазан Хайдутов... ужасно е... скучно ми е“

Нямаше търпение да свърши и този скучен ден. Има уговорка с Мелодин Цвърчаков за вечеря в някакъв шикозен ресторант. Бяха се запознали случайно и той веднага прояви интерес към нея. Сваляше я малко недодялано, но беше важна личност във висшето общество на града. Канеха го на събития, турнири, рязане на лентички и други светски изяви. Като негова дама, всички я удостояваха с внимание. Известни личности говореха с нея като с равна.

„...писано ми е да бъда в тези кръгове на обществото... приятната ми компания и богатата ми обща култура се оценяват високо... най-после ми се случва това, което заслужавам“

Севернокорейският ресторант с нетипичното име „Тайна щаб-квартира“ предлага приятна атмосфера за ранна вечеря след активен работен ден. Персоналът е вежлив, строг и респектиращ. Фактът, че всеки сервитьор е с военна униформа, осеяна с колани, запасани гранати, ножове и автомат на гърба, няма нищо общо. Обстановката в заведението е доста обрана откъм детайли. Има огромен екран, на който се прожектира засеченото от неизвестен радар. Повечето надписи са на корейски и за средния посетител – напълно неразбираеми. Масите са направени от морски мини със заварен отгоре кръгъл стоманен лист. Столовете са изработени на сходен принцип, но от артилерийски снаряди. Сервитьорите, които не са заети с клиенти, стоят в поза мирно с автомати в ръце пред входа на кухнята. На равни интервали от 37 минути оттам излиза някой с бяла престилка и повече нашивки, поглежда ги, раздава чинии с приготвените поръчки, изръмжава им някаква заповед, те поемат тасовете с димяща храна, отдават чест и тръгват.

Менюто е много разнообразно и съставено от безброй варианти на месно рагу и ориз, но когато си получиш емайлирания тас и го опиташ, винаги имаш едно вкусово усещане за дежа вю. Не се предлагат салати, както и десерти. Не се предлагат и напитки, различни от оризово вино, което има вкус досущ като на совиньон блан, но с много чешмяна вода. Гурманите го наричат „екзотична напитка с дъх на източна култура“.

В 19:00ч. ,Мелодин Цвърчаков уважава чуждата кухня. Бе открил това очароващо място преди няколко месеца и сега седеше с Грета на една малка мина и разказваше за вълнуващия си живот, докато чакаха вечерята. Носеше впита черна тениска, на която с пайети са нарисувани две карти за игра. Животът е бил благосклонен към неговото 143 сантиметрово тяло и коремчето и гърдите му, вкарани в трико и атмосфера с преобладаващ мрак, изглеждат почти като мускули. Фините му пръсти са окичени с масивни златни пръстени с изискани обсидианови акценти и носи гривни, които биха пречупили китката на аматьор. Цялото това имане бе подарък от роднини и приятели на родителите му послучай заветното преминаване от детството на Техникума за крупиета към по-реалния живот, а именно университета в Чирпан – единственото място в света, където може да се научи прочутата „чирпанска розетка“ и „цакането по чирпански“. Целият този инвентар подрънкваше ангажиращо, докато вървеше един средно увлекателен разговор.

- ...и тогава му изкарвам като по чудо едно 40 и ми стигаха. Много тежка игра беше, ама нямаше как. За балканската титла играех. Та това все пак беше четирикратния шампион Запрян Цаков. Как им събрах очите на всички тогава. Само на 23 и вече шампион на балканите по сантасе. После букети, мацки, медали... няма да ти разказвам, за да не ревнуваш. Ха ха ха.

Пискливо-слузестият глас на Мелодин се лееше като джуркан боб по бяла колосана покривка, извадена от скрина на баба за Бъдни вечер. Грета го слушаше с пламнали очи и попиваше всяка дума.

„... толкова е интересен... какви неща е постигнал... в какво величие се е потопил...“

- Общо-взето, сантасето е най-великата игра. Води с много точки пред другите аматьорски игри като покера, блек джек, белот. Дори и „Черен Петър“ не е толкова добра. В началото като избирах между нея и сантасето беше много тежко. С месеци бях като болен. После се случи чудо и Господ ме наведе на правилния път. Изпрати ми категоричен знак. Толкова явен, че не бих могъл да реша грешно.

- Какъв знак?

- Майка ми изпра картите за „Черен Петър“ в пералнята, понеже ги бях забравил в джоба на анцунга си. Тогава всички парченца от мозайката се подредиха. Започнах да играя сантасе всеки ден. Като се отплеснех, дори за класните по „Раздаване“ не се готвех. Останалото е история и величие.

„... много е готин... какъв късмет, че се запознахме... така ми се иска и аз да му разкажа за себе си... друг път може би... сигурно няма да му е интересно... все пак той е велик...“

- Онзи ден бях канен на един прием при кмета. Всички важни от града бяха там. Връчиха ми почетен ключодържател за Ключа на града. Това е заради последната ми титла на Универсиадата в Ихтиман. Толкова класи съм над другите, че можех да не отида и пак да спечеля. Бесния ми талант и от разстояние действа.

В този момент пристигна сервитьор, отдаде чест и тупна два кастрона пред тях. Извади една манерка с вино и я сложи по средата на масата до емайлираните чаши. След това отново отдаде чест и с маршова крачка пое към кухнята. Започнаха да се хранят.

„... не е много вкусно... има странен привкус на химия... сигурно просто не разбирам... щом Мелодин идва тук, значи е вкусно...“

Вечерята продължава в същия дух. Мелодин Цвърчаков говори за себе си, за постиженията си, за нещата от живота, за ланците си, за различните чудеса на град Чирпан, където е прекарал студентството си, и други вълнуващи теми. Грета го слуша с благоговение и се опитва да преглъща с разредено вино нерационалния порцион пред себе си. В 10:00ч. Мелодин си поглежда случайно масивния златен часовник и казва, че е време да си тръгва, защото има неотложни ангажименти, свързани със сантасе. Целува Грета по бузата и с горда 143-сантиметрова крачка изчезва през вратата на „Тайна щаб-квартира“, докато глухо си подсвирква известния народен рефрен „Глухарче ли си, нарцис ли си“. Грета се прибира вкъщи и ляга да спи изтощена от емоциите през деня и най-вече от присъствието на Мелодин Цвърчаков.

Гретел лежи с изправена глава на една греда и маха небрежно с опашка. Около нея са се наредили много ухажори, които мъркат, когато ги погледне, защото се надяват те да са избраниците за вечерта. Да бъде високо ценена и желана е нейната съдба. Ангорският котарак Ямболен се приближава и оставя до нея уловен гълъб. Мускулите под искрящата му рижава козина се напрягат, докато търси одобрението в очите й.

„Махни го оттук, Ямболен! Всеки уличен котарак може да ми донесе гълъб. А и не съм гладна.“

„Добре, Гретел, цвете на очите ми.“

Разочарованието му е явно и той се отдръпва с нехарактерна за котка тромавост. Сиамецът Габардин изсумтява с приповдигнат дух. Приближава се до дамата с чиле лилава прежда. Поглежда към Ямболен с явен упрек за глупавия подарък, който е избрал.

„Чиле с прежда? Аз да не съм някоя квартална превъзходна, че да се зарадвам на това? Махай го веднага! Глупак!“

Габардин е отхвърлен и съкрушен. Английският сив Нарцис наблюдава цялата ситуация с неприкрита насмешка. На свой ред се приближава с грациозна стъпка към Гретел и оставя в краката й черен нашийник с диаманти.

„Браво, най-после някой да ме оцени по заслугите ми. Тази вечер ти си моят кавалер, Нарцис. Другите могат да тръгват. Но не се отдалечавайте прекалено, в случай че ми потрябва нещо.“

Гретел и Нарцис вървят по нощните улици и той мърка самодоволно. От една тъмна пресечка, която леко понамирисва на бяло вино, се появява Дездемона с нехайна крачка. Забелязвайки приятелката си, тя се насочва към нея и компаньона й. Козината й продължава да е с неестествени, но приветливи червени оттенъци, което не намалява осезаемото високомерие в поздрава й.

„Здравейте, низши създания. С какво се занимаваш, Гретел?“

„Здравей, Дездемона! Разхождам се с този симпатичен господин. Запознайте се. Това е Нарцис.“

„Здравей, смотльо.“

Възвишеният и самодоволен израз на Нарцис се изпарява толкова бързо, колкото му трябва на мозъка да осъзнае колко непоносимо гореща е водата в легена след като си си натопил краката.

„Смотльо, низш... Много сте груба, госпожице.“

„Виж, репей, ще те наричам както си искам. Дори няма да споменавам как добре ти стоят всички тези прякори.“

„Ама моля ви се, недейте така с лошо...“

„Замълчи, цървул, и отиди ми донеси нещо за ядене, че нищо не съм яла отпреди час. И не се офлянквай много, няма само теб да чакам.“

„А... добре.“

Гретел решава да се намеси, но Нарцис вече е преполовил улицата в търсене на храна. Обръща се към червената котка и с укор казва:

„Дездемона, необходимо ли е да се държиш така с него?“

„И как се държа с него? Както заслужава. Няма да ми се прави на много важен.“

„Освен това Нарцис не е по намирането на храна, но виж какви красиви бижута подарява...“

„Въобще не ме интересува какво подарява. Аз съм гладна и той ще ме нахрани.“

„Ямболен от своя страна е прекрасен ловец, той може да ти хване всичко. А Габардин живее в една кинкалерия и носи прежди, конци, лъскави копченца... Да ги повикам ли? Трябва да са някъде наблизо...“

„Гретел, какво ти става? Твърде много внимание получаваш май...“

„Да не ми завиждаш, Дездемона?“

„На теб ли? Мяу? Когато цъфнат налъмите, приятелко. Омръзна ми да стоя тук. Отивам си.“

„А храната, за която прати Нарцис?“

„Да ми я увие и да я донесе вкъщи. Нямам настроение да се занимавам с него сега. Чао.“

„Чао, Дездемона.“

Докато го изричаше, вече се виждаше само една рошава опашка, която се поклащаше лениво. Появи се задъханият Нарцис и попита:

„Къде е другата дама? Намерих едно врабче.“

„Ти нямаш ли поне малко самоуважение? Скочи в момента, в който ти наредиха.“

„Нали сте приятелки? Исках да направя добро впечатление и ...“

„О, я отиди да правиш добро впечатление у вас. Омръзна ми да се разхождаме. Прибирам се.“

„Но... какво стана с романтичната ни разходка под лунната светлина, докато говоря за себе си?“

„Приключи. Смотан нарцис...“

Гретел вирна опашка и избяга към покрива си, оставяйки един разочарован от превратностите на съдбата нарцис.

НАЗАД

НАПРЕД

 

 
 

© Copyright - Stalker Project - Studio IDA