|
А съвестното изучаване на миналото, дори когато е
провокирано от сензационни събития или катастрофални
бедствия в особено големи размери, понякога предлага
най-неочаквани разкрития. Възкръсналата след почти век
драма с гибелта на презокеанския лайнер „Титаник”
(14.04.1912 г.) води до прецизен post mortem(1) оглед на
всички възможни факти, обстоятелства и детайли,
предшествали или съпътствали трагедията. И тогава се
разбира, че знаменитият оркестър на парахода е направил
едно от последните си наземни участия в София. Старият
писател Константин Константинов споделя по този повод
следното:
„По-късно пак, струва ми се, от вестниците научихме, че
тоя оркестър, ангажиран на презокеанския кораб, бил
оркестърът, който свиреше миналата година в софийското
Градско казино. Припомнихме си хубавия момък със слабо
закъдрени руси коси, диригент на малкия оркестър, който
ни се покланяше усмихнат, когато му ръкопляскахме и
искахме да повтори „Солвейг” от Григ или „Менуетът” от
Бокерини. Той беше дошъл в тая чужда страна да изкара
оскъдната си прехрана, създавайки всяка вечер
удоволствие на хората по масите, и сега бе загинал с
ореол на трагично мъжество. Ние не знаехме кой е, откъде
е дошъл, как се наричаше, но почувствахме истинска
скръб, като че в това нещастие бяхме загубили много
близък човек.”(2).
Към това доказателство ex homines(3) днес можем да
добавим прецизна в детайла информация, достъпна чрез
добросъвестните чуждестранни изследвания. Русолявият
диригент, за когото говори Константин Константинов, е
Уолъс Хартли (Wallace Hartley), който в късната есен на
1911 г. слиза от неназован кораб във Варна и с оркестъра
си започва да свири в Морското казино на града. Уолъс
Хартли е вече много известен и търсен в Европа
бендлидер, изпечен „морски вълк”, редовно наеман от
прекосяващите Северния Атлантик пасажерски кораби
близнаци „Лузитания”(4) и „Мавритания”, собственост на
фирмата „Гунард лайнс”. Често отсяда за известно време и
в луксозните заведения на европейските градове, докато
отново го поканят на някой лайнер. Слухът за качествата
му бързо достига до столицата, където е привлечен за
работа в току-що построеното софийско Градско казино.
Точно тук той получава депеша да отпътува за
Саутхямптън, за да се качи на „Титаник” – гордостта на
британското корабостроене, но и конкурент на „Гунард
лайнс”. В специално подготвен документален филм, излъчен
от телевизиите в Германия през 2002 г., също се
споменава софийското Градско казино, както и включването
към състава на един български кларнетист(5). За
съжаление и в най-изчерпателния сайт(6) не присъства
никаква българска фамилия, независимо от легендите,
предавани от ухо на ухо сред по-старите софийски
музиканти. Но в него са отбелязани и осемте оркестранти
от три националности, седмина от които са
персонифицирани и с портретни снимки. Това са лидерът
Уолъс Хартли от Дюсбъри, Брайли (W. T. Brailey) от
Лондон (концертмайстор), Удуърд (J. W. Woodward) от
Хедингтън, Кларк (J. F. Clarke) от Ливърпул, Юм (Hume)
от Дъмфрайс, Тейлър (P. C. Taylor) от Лондон, заедно с
френския челист Роже Брико (Roger Bricoux) от Лил и
белгийския цигулар Жорж Кринс (George Krins) от Лиеж.
Като познаваме запазената и до днес практика за наемане
на оркестри, можем да предположим, че Уолъс Хартли е
освободил едни и е приел други музиканти за изпълнение
на договора си. Но съставът и в двата случая се води на
негово име и точно то е връзката между Варна, София и
„Титаник”. В репертоара на оркестъра се отбелязват и два
от най-популярните по това време рагтайма на Ървинг
Бърлин (Irving Berlin) – “Alexander’s Ragtime Band” и
“In the Shadous”, – което подсказва и танцовата му
ориентация. Неизбежна за подобен ангажимент, който
включва и специфични за ритуалите изпълнения на
сепарирани малки ансамбли (дуо, трио), независими един
от друг: teatime, after dinner концерти, Sunday service
и др.! Забележителна е светкавичната бързина на
проникване в България, като се знае, че Ървинг Бърлин
публикува нотния текст на знаменития си хит “Alexander’s
Ragtime Band” през същата тази 1911 г., която свързваме
с пребиваването на Уолъс Хартли в България и, вероятно,
последното му континентално свирене! Заглавията в
репертоара на оркестъра подсказват още една особеност:
лидерът ги подбира така, че да съчетае типологията на
салонния и танцовия оркестър (както подсказват мемоарите
на Константин Константинов и сайта на оркестъра), която
по-късно предстои да се раздели и да специализира
съответните ансамбли. Така че имаме сериозно основание
да смятаме 1911 г. за начална при проникването на
задокеанската музика в България. Главно чрез рагтайма,
защото джазът все още е локално явление дори в САЩ.
1. Post mortem (лат.) – след смъртта.
2. Константин Константинов, 1966. „Път през годините”,
София; държавно изд. „Български писател”, стр. 219-220.
3. Ex homines (лат.) – човешко свидетелство.
4. Корабът „Лузитания” е потопен от германска подводница
през май 1915 г. по време на Първата световна война.
5. В документалния филм на Джеймс Камерън „Призраци от
бездната” (2003), излъчен по БНТ на 10.01.2010 г.,
подобен детайл липсва.
6. http://www.titanic-titanic.com/titanic_band.shtml.
Изд. Изток-запад, София 2010.
|
