|
Музиката от периода, за който говорим, ми е била позната
и любима почти цял живот. Това, което ме ръководеше в
аранжимента, бе по-скоро идеята за по-адекватното й
поднасяне на съвременния човек и изграждането на
цялостна драматургия на спектакъла.
Сензитивността, с която хората от началото на ХХ век са
възприемали музиката, а и света като цяло, се е
различавала от сегашните ни усещания. За щастие имаме
множество примери за това в изкуството от този период, с
нюансите си на сладка носталгия по отминалата романтична
ера и едва доловимите ритми на новата, глобална култура,
носеща разнообразие от багри и звуци.
Днес звуковото „замърсяване” около нас е много сериозно
и това притъпява много пластове от нашата
чувствителност. Генералното темпо на живот е друго,
доста по-забързано и недоизживяно. Това налага на човек,
натоварен със задачата да пресъздаде музиката на
„Титаник”, но 100 години по-късно, да преосмисли
множество комплексни въпроси. Простичко казано, опитвах
се да си представя как биха звучали същите тези
музиканти от оркестъра на Уолъс Хартли, ако по някакво
чудо една празна спасителна лодка се бе появила в
последния момент и те не бяха загинали, а все още
свиреха някъде из Европа.
В началото на аранжорския си процес бях убеден, че те
най-вероятно биха имали DJ като част от бандата, но това
по множество причини нямаше как да се случи с нашия
оркестър, така че изоставих, поне за момента, тази си
фантазия.
Музиката и музикалната среда, в която живеем днес, е
сътворена от дълга редица велики музиканти. Всяка
интригуваща ритмична или мелодична фигура или прекрасна
секвенция от хармонии, на които се наслаждаваме,
слушайки нещо, не е бликнала от нищото. Всяко поколение
артисти е давало конкретен нюанс на общото звучене. Така
погледнато, по времето на Хартли цветът е бил един, а
сега е друг – обогатен от творчеството и сензитивността
на композитори като Дебюси, Равел, Прокофиев, Барток,
Гершуин, Майлс Дайвис, Стиви Уондър и много други. Аз
самият съм продукт на днешната музикална среда, така че
задачата ми бе да прекарам пиесите от оригиналния
репертоар през окраската на 2012 година.
Репертоарът
Известни са много произведения от оригиналния репертоар
на оркестъра на Уолъс Хартли. Дори съществуват сборници
с музиката, свирена в различните класи на кораба.
Музиката на първа класа се различава съществено от
музиката на другите и съдържа предимно класически пиеси,
арии от опери и оперети, и валсове. Поп музиката
(масовата музика) е по-срещана в сборниците на втора и
трета класа. Желанието ми бе да намеря най-ярките
примери, които да илюстрират цялостното усещане за
музиката на кораба. Прегледах сигурно повече от 300 -
400 пиеси, така че не бе никак лесно.
Първото нещо, което направих, започвайки работа по този
проект, бе да разделя спектакъла на четири части от по
три пиеси. В първата, наречена „Някъде в Европа,
началото на ХХ век” сложих примерите от класическата
музика. Във втората музикантите пристигат в нашия град,
Варна, така че тук бе подходящо да използвам елементи от
етно музиката и дори една традиционна варненска
фолклорна мелодия.
В третата част на спектакъла действието ни пренася в
Софийското градско казино, а там си представях много
танци и усмивки, така че подходящо бе рагтаймът като
музикален стил да встъпи под светлината на прожектора.
В последната част героите са вече на Титаник и започват
вечерта с валс. Постепенно драмата започва да се
разиграва пред очите им, но те избират да не спират да
свирят до края.
Аранжиментът
От самото начало стана ясно, че независимо от
изобретателността на подходите към аранжимента,
оригиналната музика от този период е недостатъчна за
изграждането на вълнуващ, съвременен, музикален
спектакъл. Оттам се роди идеята в най-драматичния
момент, във финала, да се смесят две крайно контрастни
музикални теми. Едната, пиесата на група Led Zeppelin –
Kashmir, а другата – една от най-прекрасните мелодии на
класическия гений Йозеф Хайдн. Тази идея бе горещо
обсъждана от целия екип на „Титаник Бенд 100”, като на
моменти достигаше до крайни мнения. В крайна сметка
пиесата, която създадох от този фюжън остана, и по мое
мнение е една от най-вълнуващите.
С радост приехме идеята да включим и авторска музика
като част от шоуто. Така се появи песента Nobody To Hold
Me Down на Нейчо Петров-Реджи, който е един от двамата
певци и основни персонажи на сцената, и две
инструментални пиеси – „Тити-Тати” на Стоян Роянов ЯЯ и
„Варна”, композирана от мен.
В историята, която разказваме, един от ключовите моменти
е фактът, че оркестърът на Уолъс Хартли е донесъл в
България новия за времето си стил – рагтайм. Обмисляйки
коя пиеса би била най-подходяща, винаги се връщах към
The Entertainer на Скот Джоплин. Проблемът с нея бе, че
в живота си съм чувал прекалено много и то в повечето
случаи ужасни изпълнения на тази иначе безкрайно чаровна
творба. Почти няма пианист-аматьор, който да не се е
мъчил и потил с нея. Искаше ми се да намеря начин да я
представя така, че да не нагарча от изтърканост и
същевременно да запази веселия си и безгрижен характер.
Доколко успях не мога да кажа, но със сигурност бе
голямо предизвикателство.
Диригентът и ансамбълът
Колективното музициране е, може
би, най-висшата форма на човешка комуникация. В себе си
то включва пълния спектър на това, което ни прави хора.
Физиката, интелектът, емоцията и душевността ни са
преплетени в моментите, в които правим музика заедно.
Рядко е достатъчно да сме просто добри познати. Нужно е
всеки изпълнител да е предразположен и готов да се
отвори към останалите и към нуждите на композициите,
които се изпълняват. Щастлив съм от факта, че в процеса
на изграждането на спектакъла много от обичайните
човешки прегради паднаха и се родиха много ярки
творчески моменти.
Диригентът на всеки ансамбъл има множество функции. За
мен най-важната е психологическата, понеже това, което
публиката чува, е отражение на вътрешния свят на сбора
от изпълнители на сцената. В идеалния си вариант ние
всички влизаме в едно общо, абстрактно пространство,
откъдето създаваме и даваме смисъл на звуците, които се
чуват от инструментите ни. Процесът е много подобен на
групова медитация, в която диригентът изпълнява ролята
на водач. Какъв индивид е добрият водач е дълго
обяснение, но като че ли най-важната черта е
искреността.
Посланието
По една или друга причина историята на „Титаник”
продължава да вълнува много от нас. В света след тази
случка, а и преди това, са се случили и много по-големи
човешки трагедии, но тази остава, по някакъв начин,
специална. Не се наемам да конкретизирам причините, а
само споделям наблюдението си. Аспектът, от който ние
погледнахме на събитията, със сигурност е оригинален,
дори и да не е задължително най-важният за цялостната
картина, свързана с гибелта на хиляди хора. Изпитах
дълбока радост, когато Митко Трайчев ми сподели идеята
си и историята на тези, вече легендарни музиканти. В
психиката на „малките” народи, какъвто е нашият, винаги
съществува желанието да сме специални по някакъв начин,
да сме участвали в големи световни събития, дори и само
косвено, да сме допринесли с нещо за общочовешкото, и
това сигурно е нормално. Възможността да „забием”
българския флаг на отпътуващия кораб и да кажем: „И ние
бяхме там, и ние страдахме за загубените си любими хора,
и ние сме слушали музиката, която са слушали те в
последната вечер от живота си”, определено ни прави
съпричастни. Останалото за мен, като един от създателите
на спектакъла „Титаник бенд 100”, е простичко казано
„занаятчилък”, или умението да пресъздадеш с изразните
средства, с които разполагаш, тази така трогателна
емоция.
Страцимир Павлов
Варна, 15.05.2012
|
