|
Предизвикателството
Първо научих за идеята да се създаде нещо по повод 100
годишнината от потъването на „Титаник” от Любомир Кутин.
Той на няколко пъти обърна внимание на този факт и на
варненската връзка в него и каза, че ще е добре да се
направи нещо. След това предложението доби конкретика
чрез идеята на Д. Трайчев да има музикален спектакъл по
темата. Тъй като съм музикант, идеята за музикално
отразяване на събитието ме привлече.
Предизвикателството беше в чисто музикално отношение.
Ясно беше, че трябва да бъде включена музика от периода,
но в „автентичния” си вид тя не е моят тип музика. Аз
съм поп-човек и като такъв съм за многоаспекността на
спектакъла. В сценария ми хареса възможността за
обединяване на музика, пластика и визуална илюстрация,
така че да се получи сложен цялостен продукт. Като
барабанист моята задача беше да задам ритъма и
настроението на това, което се случва на сцената и да
осигуря връзката между всички звена в спектакъла по
начин, който да е едновременно ненатрапчив, но и
категоричен, така че да се получи спойка между
индивидуалния принос на всички участници.
Предизвикателство беше и времето, особено преди първото
представление пред спонсорите, на базата на което те
трябваше да вземат решение дали да дадат финансовата си
подкрепа за проекта. Проблемът е, че всеки участник има
много други паралелни ангажименти и се натоварва с много
други функции, отдалечени от прякото музициране. Но това
е част от ситуацията, очевидно неизбежна на този етап.
Там и тогава, тук и сега
След като проектът доби лице, потърсих за себе си
фактологическа информация, свързана с „Титаник”. Беше ми
интересно да науча повече за кораба, неговото
построяване, разпределение, пътници, маршрут, потъване.
Желанието ми беше да получа представа за общата картина,
за да мога да видя по-добре връзката със спектакъла и
моето място в него.
Помня кадрите от филма на Джеймс Камерън „Титаник”,
когато оркестърът заема местата си на палубата и
най-професионално обсъжда какво да свири, докато
екипажът търси варианти за спасяване на пътниците. Много
разсъждавах върху това решение на музикантите да останат
докрай. Дали може да се запази достатъчно спокойствие,
за да се свири в такъв екстремен момент? Ако трябва да
съм честен, не мога да си представя, че бих могъл да го
направя. Аз съм човек и е нормално инстинктът за
самосъхранение да заговори в мен. Допускам, че първата
ми мисъл би била за барабаните – че трябва да ги спася
по някакъв начин. Следващата ми мисъл обаче би била, че
тъй като това е невъзможно, ще трябва да ги изоставя и
да спасявам себе си. Така че най-вероятно бих се слял с
тълпата, която търси спасение на живота си. Мисля, че
това е най-нормалната човешка реакция и няма да съм
честен ако кажа, че бих реагирал по друг начин. Но за
мен, дори да е странно, съдбата на оркестъра, свирил на
„Титаник”, остана малко встрани. Интересна за мен беше
музиката и възможността да я интерпретираме и поднесем
по съвременен начин.
Общуването с публиката
Целта на изкуството и на музиката в частност е да прави
хората по-добри. Това се постига не чрез поучаване, а
чрез пълно раздаване на изпълнителя. Ако изпълнителят
харесва това, което прави, ако го прави професионално и
на сто процента, няма начин то да не достигне до
публиката. Независимо кой с какви мотиви е дошъл в
залата, в един момент, ако това, което се представя е
истинско и професионално поднесено, то докосва
публиката. В този смисъл истинското изкуство не е
елитарно, ориентирано към тесен кръг ерудирани
познавачи. Изкуството трябва да е емоционално заредено.
Емоцията достига до всички и кара хората да се обръщат
към себе си и да откриват собствената си индивидуалност.
Мисля, че в това е големият смисъл на изкуството.
На първото представление изпълнителят няма възможност да
следи за реакцията на публиката, защото съществува
напрежението на премиерата, материалът все още не е
дълбоко в теб и ти трябва да си абсолютно съсредоточен в
изпълнението си и в това, което се случва на сцената.
При „Титаник” изпълнителската задача се усложняваше и от
малките актьорски етюди, които по сценарий трябваше да
изпълняваме. Дотогава не бяхме правили нещо подобно и
имаше известно притеснение как ще се справим, защото не
сме актьори. Тези малки пластични изпълнения бяха
голямото ми лично откритие в спектакъла. Открих
изразността на тялото и на жеста и как те допринасят за
общия ефект. Разбира се, много помогна и решението
„репликите”, които музикантите разменят на сцената, да
не се изговарят, а да се изписват на екран като в нямото
кино – съвсем в духа на епохата.
Перспективите и проектите
Надявам се спектакълът да намери финансова подкрепа и да
продължи да се играе. Чудесното е, че билетите бяха
разпродадени само за два часа. Лошото е, че много хора
не можаха да го видят именно поради липсата на билети.
Предварителният интерес беше голям и това ме кара да
мисля, че спектакълът може да има дълъг сценичен живот,
ако се намерят средства за следващи представления. Той е
нужен на публиката – и като добър професионален продукт,
и като музика, и като информационен факт, изхождайки от
който всеки би могъл да продължи да търси нови сведения
в аспектите, които са го заинтригували – музикални и
исторически.
Работата с истински професионалисти, каквито бяха всички
на сцената, винаги носи удовлетворение и ражда нови
идеи. Спектакълът роди в мен желание за по-сложни
сценични изяви. Така че вече има идея за нов проект, в
който да се съчетават музика, пластика и диалог. Всеки
човек на изкуството се развива и гради върху миналите си
опити, и „Титаник бенд 100” за мен се явява важна стъпка
по този път.
Валери Ценков
Варна, 10.05. 2012
|
