|
Началото на тези разсъждения е една готварска книга,
която някога ми попадна – „Стара градска кухня от Рим".
Трябва да кажа, че поради печална липса на готварски
умения практическото изпълнение на предлаганите рецепти
е последното, което ме интригува в готварските книги. Но
освен скучните команди „измий”, „нарежи”, „запържи”,
„задуши”, „посоли”, „отцеди”, в готварските книги има и
много други, при това безкрайно по-интересни неща. Така
например, в готварската книга, която мама си купила,
когато се омъжила, рецептата за яхния от кокошка започва
така: „Отивате на пазара и купувате млада, не много
тлъста кокошка. Закланата кокошка се изчиства от перата,
мъхът се опърля със спирт за горене или на пламък от
огъня, като се държи високо, пламъкът да обхване само
мъха, без да запече кожата на кокошката. След това
внимателно се изваждат вътрешностите”.
Впрочем, като се махне първата стъпка с отиването до
пазара, тази технология продължава да се прилага широко
извън по-големите градове. Но да се върнем към стария
Рим (да не се бърка с Древния Рим).
Рецептата, която спря вниманието ми и стана повод за
този опус, е: „Празнична Великденска супа”. Става въпрос
за супа, приготвена с 12 сурови яйца. За изпълнителя на
рецептата интригата е в старанието да не пресече яйцата.
За мен интригата беше в обяснението, че това е супа,
която се поднася на празничния Великденски обяд, след
като семейството се върне от църква, и най-вече
указанието: „Супата се приготвя непосредствено преди
сервиране”.
Какви, според мен, са възможните сценарии за изпълнение
на това указание:
Сценарий № 1: Цялото семейство е на църква. Денят е
слънчев и доста топъл за сезона и всички са се сгорещили
в черните си официални дрехи и кратката им са отекли в
официалните обувки. Семейството се връща в къщи след
тържествената служба. Бащата сяда в хола и протяга
облекчено изморените си крака. Майката оправя набързо
децата – Джузепе, Винченцо, Джовани и Джина (според
италианското изкуство децата в семейството са винаги
много), след това слага престилка направо върху
официалната си рокля и отива в кухнята, за да приготви
празничната Великденска супа. След известно време всички
са край масата. Майката внася супника, разсипва в
чиниите, сваля кухненската престилка и сяда на своето
място. След което започва да храни малката Джина, като
същевременно следи как се справят Джузепе, Винченцо и
Джовани. После сервира второто. След тържествения обяд
отнася чинията си с изстиналата празнична супа обратно в
кухнята.
Сценарий № 2: Цялото семейство отива на църква. В къщата
остава само старата баба (майка на съпруга или на
съпругата, по избор), за да приготви празничния обяд,
докато другите са на празничната служба. Бабата е
вдовица, минава за стара (макар че едва ли е на повече
от 50, хайде, на 55) и всички си мислят, че тя няма
потребност от празнично излизане. Докато някъде трае
службата и над града звънят тържествени камбани, бабата
снове между бюфета, масата и печката и си припомня
моменти от живота си и по-точно времето, когато е била
дете и някой друг е правел това, което тя прави в
момента (художествените образци ще настояват на щастливи
моменти от ранния й семеен живот с младия съпруг и
малките деца, но ние ще се противопоставим, изтъквайки
като аргумент Сценарий № 1). След известно време всички
са край масата. Бабата внася супника и разсипва в
чиниите. Всички започват да ядат, защото тържественият
ден увеличава апетита. Някой може да я похвали, че
супата е хубава, но не е много сигурно. По-скоро ще си
мислят, че щом е баба й се полага да прави хубава супа и
в това няма нищо за хвалене.
Сценарий № 3: Цялото семейство (включително бабата) е на
църква. В утихналия градски дом е само прислужницата,
която снове между бюфета, масата и печката, докато над
града звънят тържествени камбани. Слугинята се
притеснява много да не пресече яйцата в празничната
Великденска супа, защото заради това може да загуби
работата си, а и няма резервни яйца. Докато извършва
по-лесните кулинарни операции си мисли за своето село,
където цялото семейство се е събрало на празничен обяд и
говори за нея, че „Мария се е уредила добре в града”
(според италианското изкуство всички слугини се казват
Мария, вероятно заради внушението на библейски
драматизъм, което това красиво име носи, особено на
големи църковни празници). Семейството се връща от
църква и сяда около масата. Мария внася супника,
разсипва в чиниите, след което остава права до бюфета с
рисувания порцелан, за да прислужва на обяда. След това
раздига масата и в кухнята хапва на крак от каквото е
останало. (вариант за още по-голям драматизъм, отново
обобщаващо основан на кадри от филми: Докато младата и
хубава Мария мие чиниите, а всички останали отпочиват по
стаите с тъмни мебели и плетени на една кука пердета, в
кухнята влиза господарят на дома – зализан тип на средна
възраст с коцкарски мустачки, шкембе и часовник на
ланец, който е направил Мария своя любовница. Мария му
съобщава, че е бременна. Гадният тип почервенява
апоплектично, след което я изгонва, докато над града
продължават да звънят празнични камбани, а в селото на
Мария веселбата е в разгара си и всички са порядъчно
пийнали).
Независимо кой вариант ще изберем обаче, във всички тях
по неизбежност има по един човек, който не празнува.
Но да напуснем стария Рим с неговите измислени сценарии,
основани единствено на прочетено в книги и видяно във
филми, и където празничната Великденска супа е твърде
вероятно сама да се приготвя и разсипва в чиниите, и да
се пренесем другаде.
Градът е Варна, а мястото е тиха улица, на която от
незапомнени времена има фурна (няма да кажа името на
улицата и фурната, за да няма обвинения в продуктово
позициониране), която винаги за Великден пече козунаци и
от незапомнени времена пред нея се реди търпелива
опашка, чакаща майстора да извади тавите. Това е може би
единствената позитивна опашка, на която никой никога не
нервничи и не обсъжда колко сме зле и как никога няма да
се оправим. Напротив, тази опашка е обзета от
предпразничен трепет и над нея витае духът на спомените.
Всъщност, споменът е един и същ и всяка година се
припомня отново и отново – как майките и бабите на
съответните чакащи не спели по цяла нощ, за да месят
козунаците, да ги изчакат да втасат и накрая да ги
опекат, трепетно очаквайки готовия резултат, защото
козуначеното тесто е капризно. И когато откъм мястото на
първите чакащи се понесе като повей новината: „Започнаха
да ги вадят”, краят на опашката с озарено от спомена
лице заключава: „То беше отдавна, сега никой не прави
козунаци” (Впрочем, моята баба имаше тефтерче със
записани от нея рецепти, между които фигурираше „Рулото
козунак”).
Този колективен разказ, в който никога не участвам, но
винаги толерантно изслушвам, ме връща неизменно и в
моето детство, когато по големите празници ходехме при
баба и дядо. Къщата винаги се пълнеше с народ и аз на
всеки празник се запознавах с някой нов, неизвестен ми
дотогава, но много близък роднина, а баба черпеше всички
с кисело мляко и баница – и двете приготвени от нея,
защото винаги се знаеше, че ще дойдат много хора, понеже
къщата ни беше известна в рода като „къщата на дядо
поп”, откъдето тръгнал Попския род, а пък поп Стефан
(въпросният „дядо поп” и мой прапрадядо) имал девет
деца… Та, баба вадеше тава след тава и сипваше в чиния
след чиния, а майка стоеше постоянно край мивката, за да
мие чиниите след заминаващите си гости и да ги бърше за
следващите пристигащи. Като дете ми беше приятно да стоя
при големите и да слушам приказките им, от които почти
нищо не разбирах, и си мислех, че тези действия на баба
и майка се подразбират, и че те се радват, че са ни
дошли толкова много гости (докато в съседските къщи
гостите бяха несравнимо по-малко).
„Къщата на дядо поп” вече е няма и сигурно заради това
роднините вече не се събират и няма деца, които да се
въртят край тях и да попиват приказките на възрастните
(дори и тези, които не са за техните уши), но празниците
остават.
И, като се върнем към рецептата от първата домакинска
книга на мама, можем да дадем следното указание за
празнична увертюра: „Съставяте дълъг списък. Вземате
голяма част от спестяванията си, които може и да сте
предвиждали за друго. Отивате в супера, вземате една
голяма количка…”
Или, както се пее в една песен от моето детство:
„Някога бях малък, а коледните дръвчета – големи.
Сега съм вече голям, а коледните дръвчета са малки.”
Досадно е, че всички мъдри неща вече са казани от някой
друг. Но това е отделна тема.
|
